№ 7332
гр. София, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Валерия Банкова
Членове:Петър Ив. Минчев
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело №
20241100506580 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С. А. Б., чрез адв. И. Н., срещу
решение № 16025/06.10.2023г., постановено по гр.дело № 63266/2021г. по описа на
СРС, 58 състав, в частта, в която по предявените от ищеца „Топлофикация София”
ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, е
признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД
сумата от 1546,43лева - стойност на доставената топлинна енергия за топлоснабдяване
на имот с аб.№ 192093 за периода от 01.05.2018г. до 30.04.2020 г., ведно със законната
лихва за забава, считано от 08.07.2021г. до окончателното изплащане; законна лихва за
забава - 186,46 лв. за периода от 15.09.2019г. до 24.06.2021 г.; 33,55 лв. – за услуга
„дялово разпределение” за периода от 01.06.2018г. до 30.04.2020 г., ведно със законната
лихва за забава върху сумата, считано от 08.07.2021г. до окончателното изплащане;
6,18 лв. – законна лихва за забава за периода 0.08.2014-28.07.2017 г. от 31.07.2018г. до
24.06.2021 г. – за които по ч.гр.д.№ 40181/2021 г. на СРС, 58-ми състав е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС
решение в обжалваната част. По делото не било установено, че ответникът е
1
потребител на топлинна енергия, доколкото не било установено да е изцяло собственик
или носител на вещо право на ползване на имота.
Неправилно съдът бил приел за дължими и претендираните суми за лихви, т.к.
ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в
сайта на дружеството или по друг начин, респ. не бил установил изпадането на
ответника в забава. Позовава се на разпоредби от ОУ на ищеца от 2014г.
Неправилно били присъдени и сумите за дялово разпределение, като сочи, че в
тежест на ищцовото дружество е било да установи, че задължение на ответника е било
да заплаща в полза на дружеството възнаграждение за услугата дялово разпределение,
за процесния период, както и датата, на която задължението е следвало да бъде
платено, каквото доказване не било проведено.
Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените
срещу ответника искове в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД
е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, с който поддържа, че жалбата е
неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не заявява
становище по въззивната жалба.
Постъпила е и частна жалба от С. А. Б. срещу определение № 9155 от
28.02.2024 г. на СРС, 58 с-в по гр.д.№ 63266/2021 г., постановено по чл.248 ГПК, с
което съдът е оставил без уважение съдържащото се във въззивната жалба искане на
страната за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима. В срока по
чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответника-„Топлофикация
София“ ЕАД, с който е взето становище за нейната неоснователност.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани
изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
2
решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по
следните съображения:
Предвид нормата на чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката /ЗЕ/
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда - етажна собственост. Законът предвижда и хипотеза на
договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор - съобразно
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия.
В представеното по делото писмо от директора на ДП НКЖИ /на л.16 от делото
на СРС/, неоспорено от страните, е удостоверено, че с писмо от 2019г. на ищеца са
представени настанителни заповеди и договори за наем за периода от м. май 2015г. –
м.май 2019г, на наемателя С. А. Б. за имот с адм. адрес – гр. София, р-н Сердика, ж.к.
****. Посочено е, че към момента /03.06.2021г./, заповедта и договора за настаняване
на г-жа Б. са изтекли, за което е подала заявление за подновяването им. Същата
продължава да ползва ведомственото жилище, за което заплаща на ДП НКЖИ
ежемесечно дължимото обезщетение. Представени са настанителна заповед
№1956/20.12.2013г., съгласно която С. А. Б. – съпруга на починал железничар, е
настанена в жилище на адрес: гр. София, ж.к. **** за срок от три години, договор за
наем на същото жилище за срок от една години, сключен с въззивницата на
20.12.2013г., анекс към същия за удължаване на срока с една година, договор за наем
от 03.05.2016г. със срок до края на 2016г., настанителна заповед от 20.09.2017г. и
договор за наем от същата дата за срок от три години. От неоспорените наемни
договори се установява, че наемателката е поела задължение да заплаща
консумативните разходи за процесния нает имот – за вода, телефон, електроенергия,
топлоенергия, като открие партиди на свое име в съответните дружества.
От представените по делото и неоспорени съобщения към фактури, извлечение
от сметка, документ за годишен отчет, подписан от клиента – ответницата /л.85 от
делото на СРС/ и др., се установява, че на името на С. А. Б. за имота на посочения по-
горе адрес партида е била открита под абонатен номер 192093. С подписването на
документа за годишен отчет ответницата е признала извънсъдебно задължението си, а
следователно и неговия източник - договорно обвързване с ищеца – доставчик на
топлинна енергия, което волеизявление е достигнало до него, поради което и
въззивният съд намира, че по делото следва да се приеме за установено изричното
сключване на писмен договор по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ за продажба на
топлинна енергия за процесния имот между “Топлофикация София“ ЕАД и С. А. Б.. В
3
подкрепа на този извод е и неоспореното приложение – списък на етажните
собственици, към протокол от ОС на ЕС на бл.11 в ж.к. „Фондови жилища“, проведено
още на 18.05.2002г., в който ответницата се е подписала под №14 като титуляр на
партида с аб. номер 192093.
Ето защо, оплакването на въззивницата, че не са ангажирани доказателства за
наличието на основание за процесните претенции в този смисъл е неоснователно.
Същото тя извежда от твърдението си за липсата на доказателства, че е „изцяло
собственик или вещен ползвател на имота“. Ищецът обаче изобщо не се е позовавал на
твърдения за право на собственост и вещно право на ползване, чийто титуляр да е
ответницата. Той извежда претенцията си от това, че ответницата е страна по договор
за продажба на топлинна енергия /клиент, с открита на негово име партида при ищеца,
за което в случая се установява, че ответницата е поела нарочно задължение по
договора за наем с ДП НКЖИ, по силата на който ползва топлоснабдения имот/, което
в случая се установява от подробно обсъдените по-горе доказателства.
Оплакването за недължимост на присъдените суми за лихви и дялово
разпределение също е неоснователно.
Следва да се има предвид изричното изявление на ответницата, направено с
отговора на искова молба, че оспорва процесните задължения по основание, с
възраженията, че не е потребител на топлинна енергия, както и като погасени по
давност, но извън посоченото – не оспорва същите по размер. Изрично се сочи в
отговора на искова молба, че ако се установи основанието за дълга, да се приеме и
размера, който не включва давността. Изявлението следва да се тълкува в смисъл, че
ако съдът приеме исковете за установени по основание и непогасени по давност,
ответникът признава претендирания от ищеца размер.
Както съдът вече посочи по-горе – първото възражение е изцяло неоснователно,
а по второто първоинстанционният съд се е произнесъл в решението, като във
въззивната жалба липсват наведени оплаквания за неправилност на решението в частта
му по разгледаното възражение за погасителна давност, поради което съдът не намира
основание за промяна изводите на СРС и по този въпрос, доколкото при въззивната
проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269
ГПК.
Ето защо, съдът приема, че размерът на задължението за главница за процесния
период е именно претендираният от ищеца.
Съгласно чл.33, ал.1 от приложимите в случая ОУ на ищеца клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и
ал.2 в 45-дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал.2
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след
4
изтичане на периода, за който се отнасят. Позоваването от страна на въззивника на ОУ
на въззиваемата страна от 2014г. е неотносимо, т.к. приложими към процесното
правоотношение за процесния период са именно цитираните ОУ от 2016г., поради
което изпадането в забава за плащането на процесните вземания не е обвързано с
публикуване на интернет страницата на продавача и ответницата е изпаднала в забава
с изтичането на посочения 45-дневен срок.
На осн. чл.36 от същите приложими ОУ, клиентите заплащат цена на услугата
„дялово разпределение“, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се
формира по посочения в разпоредбата начин. Редът и начинът за заплащане на
услугата се определя от Продавача, съласувано с Търговците, извършващи услугата и
се обявява по подходящ начин на Клиентите. В настоящия случай услугата „дялово
разпределение“ безспорно е извършена /по делото са събрани доказателства, че за
топлоснабдения имот са съставени документи за годишни отчети и дялово
разпределение, представени с молба от третото лице - помагач/, поради което и
вземането е установено по основание, а размерът му, както вече се посочи по-горе, не
е оспорен от ответника по делото.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното
решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определение № 9155 от 28.02.2024 г. на СРС, 58 с-в по
гр.д.№ 63266/2021 г., постановено по чл.248 ГПК:
С обжалваното определение съдът е оставил без уважение съдържащото се във
въззивната жалба искане на страната за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските.
В частната жалба се поддържа, че СРС неправилно е присъдил разноски в
размер на 477,75 лв. в полза на ищеца за исковото производство. Счита, че разноските
следва да са в максимален размер от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Оплакването е неоснователно, т.к. от мотивите на обжалваното определение е
видно, а и се установява и от приетите по делото доказателства, че на ищеца са
присъдени разноски, както следва: юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв., но извън това и разноски за платена държавна такса – 77,75 лв., както и за
възнаграждение на вещото лице по изслушаната по делото ССчЕ – 300 лв. или общо
477,75 лв. На осн. чл.78, ал.1 от ГПК тези разноски са в тежест на ответника, поради
което и правилно първоинстанционният съд е отказал да измени решението си тази му
част. Частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение.
По разноските за въззивното производство:
С оглед изхода на спора право на разноски има ищецът.
5
На осн. чл. 78, ал. 8 ГПК на ищеца следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16025/06.10.2023г., постановено по гр.дело №
63266/2021г. по описа на СРС, 58 състав, в частта, в която по предявените от ищеца
„Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, е признато за установено, че жалбоподателят дължи на
„Топлофикация София” ЕАД сумата от 1546,43лева - стойност на доставената
топлинна енергия за топлоснабдяване на имот с аб.№ 192093 за периода от
01.05.2018г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
08.07.2021г. до окончателното изплащане; законна лихва за забава - 186,46 лв. за
периода от 15.09.2019г. до 24.06.2021 г.; 33,55 лв. – за услуга „дялово разпределение”
за периода от 01.06.2018г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху
сумата, считано от 08.07.2021г. до окончателното изплащане; 6,18 лв. – законна лихва
за забава за периода от 31.07.2018г. до 24.06.2021 г. – за които по ч.гр.д.№ 40181/2021 г.
на СРС, 58-ми състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 9155 от 28.02.2024 г. на СРС, 58 с-в по гр.д.№
63266/2021 г.
ОСЪЖДА С. А. Б., ЕГН **********, от гр. **** да заплати на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната
на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6