РЕШЕНИЕ
№ 397
гр. Карлово, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320101369 по описа за 2025 година
Производството е по отрицателен установителен иск с правно основание
чл.124, ал.1, вр. с чл.439, ал.1 ГПК, предявен от В. Д. В., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. Б., ул. „***“ №***, чрез адв. С. Н. против „КРЕДИТ
ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин
– 6“, ет.2, със законни представители М. Г. и М. К..
Ищецът твърди, че по изпълнителен лист от 08.12.2011г., издаден по
ЧГД №1644/2011г. по описа на Районен съд - Пловдив, въз основа влязла в
сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е разпоредено да заплати на
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с ЕИК: ********* следните суми:
305.35 лева – главница по Договор за кредит № PLUS-01257215; 20.94 лева –
възнаградителна лихва за периода от 29.05.2009 г., до 30.07.2009 г.; 78.00 лева
– законна лихва за забава за периода от 30.06.2009 г. до 14.10.2011 г.; 25.00
лева – разноски по делото за платена държавна такса; 100.00 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
За събиране на сумата по горепосочения изпълнителен лист взискателят
образувал изп. 1923/2012г. по описа на ЧСИ К. П., per. №824 КЧСИ.
1
След издаването на изпълнителния лист били извършени долуописаните
действия по събиране на вземането на взискателя:
На 16.07.2012г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело.
На 15.09.2012г. е присъединен НАП по изпълнителното дело.
На 27.12.2012г. е изпратена покана за доброволно изпълнение –
невръчена.
На 27.12.2012г. е наложен запор на трудово възнаграждение, получавано
в „ПАС Комерс ООД“.
На 27.12.2012г. е наложен запор на банкови сметки, получавано в „Алфа
Банк“ АД.
На 31.01.2013г. е наложен запор на вземане от „Кредит Агрикол“ ООД.
На 31.01.2013г. е изпратена нова покана за доброволно изпълнение,
връчена на 11.02.2013г.
С печат на ЧСИ върху справка с изх. №4716/26.01.2015г. е насрочен
опис за 22.02.2015г.
С печат на ЧСИ върху справка с изх. №11191/27.02.2015г. е насрочен
опис за 13.03.2015г.
Изпратена е призовка на 11.03.2015г. до длъжника.
На 09.09.2015г. е постъпила молба с приложен договор за цесия от
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД без приложено уведомление по чл.99
от ЗЗД
На 19.04.2016г. е изпратено съобщение до първоначалния взискател по
изпълнителното дело, че същото е прекратено спрямо „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД.
На 19.04.2016г. е изпратено съобщение до „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ“ ЕАД, че е конституирано като взискател по изпълнителното дело.
На 19.04.2016г. е изпратено запорно съобщение до „Строй Комерс“
ООД.
На 27.04.2016г. е постъпил отговор от работодателя - трето задължено
лице.
На 25.05.2016г. са постъпили 3,31 лв.
2
На 29.06.2017г. е постъпило искане от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“
ЕАД за налагане на запор на банкови сметки.
На 11.08.2017г. е изпратено запорно съобщение до „БАНКА ДСК“ АД и
съобщение до длъжника за предприетите изпълнителни действия.
На 22.06.2018г. е постъпила молба от взискателя за извършване на опис
на движими вещи, без платени такси по т.20 от ТТРЗЧСИ.
На 27.08.2018г. е изпратена призовка до длъжника за опис на движими
вещи, който не се е състоял, не са платени и авансови такси от взискателя.
На 27.08.2018г. е изпратено запорно съобщение до работодател
„АДИСА“ 76 ЕООД.
На 06.12.2018г. е постъил отговор от работодател, че длъжникът не е
служител на дружеството.
На 20.02.2019г. постъпва молба за извършване на опис, като такъв не е
извършван, не са плащани и авансови такси от взискателя.
На 08.01.2020г. е постъпило плащане от длъжника в размер на 181,25
лв., с които са погасени платени авансови такси от взискателя и т.26 към ЧСИ
К. П..
Насрочен е опис за 15.12.2021г., като са изпратени призовки до страните
от дата 08.11.2021г., като опис не е извършван, не са заплащани и авансови
такси.
На 15.12.2021г. е постъпила молба от длъжника по изпълнителното
дело, с което уведомява ЧСИ, че не живее на адреса, на който е насрочен
описа и няма движими вещи, както и че е хоспитализиран.
Насрочен е опис за 14.11.2023г., като са изпратени призовки до страните
от дата 27.09.2023г. Описът не е извършван, не са заплащани авансови такси
от взискателя.
С извършените плащания са погасявани единствено платени авансови
такси по ТТРЗЧСИ, но не и суми по издадения изпълнителен лист.
Ищецът счита, че не дължи сумите описани в изпълнителния лист, тъй
вземането е погасено по давност. В. Д. В. моли исковата молба да се счита
като изрично волеизявление от негова страна, с което той се позовава на
изтеклата погасителна давност.
3
Ищецът сочи, че съгласно актуалната задължителна съдебна практика,
обективирана в Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Сочи, че давността, съгласно чл.116 б. „в“ от ЗЗД и разясненията, дадени в
мотивите по т.10 от Тълкувателно решение №2/2013 г. по тълкувателно дело
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, се прекъсва от предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В цитираното тълкувателно решение примерно и
неизчерпателно били изброени изпълнителните действия, прекъсващи
давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т.н., както и
действията, с които давността не се прекъсва – образуването на
изпълнителното дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение,
извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка,
проучване на имущественото състояние на длъжника и др.
Ищецът твърди, че с Тълкувателно решение №3/2020г. по тълк. дело
№3/2020г. на ОСГТК е прието, че: „Погасителната давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани
до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по
т.д. №2/2013г., ОСГТК, ВКС“.
С оглед изложеното, ищецът счита, че давността на вземането последно
е била прекъсвана на на 31.01.2013 г., когато е наложен запор на вземане от
трето задължено лице „Кредит Агрикол“ ООД. Изпълнителното дело било
прекратено по право на 31.01.2015г., още преди да бъде подадена молба за
4
конституиране като взискател по изпълнителното дело от страна на ответното
дружество с приложения договор за цесия. След като изпълнителното дело е
прекратено по право, то приетото с Тълкувателно решение №3/2020г. по тълк.
дело №3/2020г. на ОСГТК разрешение било неприложимо. Давността на
вземането за главница изтекла на 31.2015г., а на основание чл.119 от ЗЗД, били
погасени и задълженията за лихви и разноски. Лихвите, за разлика от
главницата, се погасявали с по-краткия 3-годишен давностен срок съгласно
разпоредбата на чл. 111, б. „в“, пр. второ от ЗЗД.
Извършените действия по изпълнителното дело, след като е прекратено
по право на осн. чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, не можели да прекъснат давността на
вземането, а и следвало да се вземе предвид, че молбите от ответното
дружество са подавани от лице без представителна власт, доколкото липсвало
упълномощаване от страна на ответното дружество към подавалите по
изпълнителното дело молби лица.
В допълнение ищецът посочва, че самите разпореждания на съдебния
изпълнител за насрочване на опис, без да са реално извършвани и без да има
заплатени авансови такси, не представлявали годни изпълнителни действия,
които да прекъснат давността на вземането на взискателя. В тази връзка била
и съдебната практика.
Съгласно съдебната практика двугодишният срок за перемпция започвал
да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение
(включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между
страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи било приключило
(успешно или безуспешно) или поисканите не можели да се осъществяват по
причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл
такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява
неговото прилагане. Ето защо и исканите от ответника изпълнителни
действия не били прекъснали нито срока по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, нито
давностните срокове за вземанията, тъй като исканите изпълнителни действия
не са извършени и не са могли да бъдат извършени по причина, за която
взискателят отговаря – неуведомяване за цесията и невнасяне на
необходимите такси за изпълнението.
От данните по изпълнителното дело се установявало, че договорът за
цесия е представен без приложено уведомление до длъжника за уведомяване
5
по реда на чл.99 от ЗЗД за извършената цесия, като съдебният изпълнител е
конституирал на осн.чл.429 от ГПК новия взискател по изпълнителното дело.
До датата на предявяване на иска с правно основание чл.439 от ГПК всички
подавани молби по изпълнителното дело били от лица, без представителна
власт, без да има представено пълномощно от страна на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД към тях, както и липсвало потвърждаване на
представителната власт на лицата, подали молбите по изпълнителното дело.
Ето защо подаваните молби с искане за предприемане на изпълнителни
действия не прекъсвали давността на вземането на взискателя. Предвид
горното, ищецът счита, че вземането на взискателя по изпълнителното дело е
погасено по давност.
На следващо място, видно от материалите по изпълнителното дело било,
че от една страна взискателят не е привнесъл авансови такси за извършване на
изпълнителни действия, а наред с това липсвали и протоколи на съдебния
изпълнител за извършван опис на движими вещи, т. е. изобшо съдебният
изпълнител не бил посещавал постоянния или настоящия адрес на
длъжниците по изпълнителното дело, за да се осъществи изпълнителният
способ. В тази връзка поставянето на печат от съдебния изпълнител с текст:
„Насрочвам опис на движими вещи“ също не съставлявал годно изпълнително
действие, което да прекъсне давността на вземането, тъй като липсвали
призовки адресирани до страните, както и нямало посочени място и час, в
които ще се извърши изпълнителното действие.
По отношение на липсата на редовно уведомяване на страната за
извършената цесия по реда на чл.99 от ЗЗД, ищецът счита, че нито молбата на
цедента за конституиране на цесионера, нито последващите молби на
цесионера за конституирането му и за предприемане на действия за
принудително изпълнение, включително и възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, както и
молбата за образуване на последващите изпълнителни дела, както и
предприетите изпълнителни действия са годни да прекъснат срока на
погасителната давност, тъй като по делото не са събрани доказателства
длъжникът да е надлежно уведомен за цесията, а годни да прекъснат
давността, съгласно разпоредбата на закона и т.10 от ТР 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС били само действия предприети от кредитора спрямо длъжника по
отношение на конкретното вземане. Конституирането на цесионера като
взискател по делото на основание настъпило частно правоприемство не било
6
действие, което прекъсва давността, тъй като не се касаело за конституирането
на нов присъединен взискател по смисъла на чл. 456, 458, 459 ГПК (по негово
искане или по право), а за частен правоприемник на досегашния взискател, на
мястото на последния.
Ищецът моли съда, да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответното дружество, че не дължи на „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД следните суми, за събирането на които е
образувано изпълнително дело №1923/2012г. по описа на ЧСИ К. П., peг.
№824 КЧСИ въз основа на изпълнителен лист от 08.12.2011 г., издаден по ч.
гр. д. №1644/2011г. по описа на Районен съд – Пловдив, а именно: 305.35 лева
– главница по Договор за кредит № PLUS-01257215; 20.94 лева –
възнаградителна лихва за периода от 29.05.2009 г., до 30.07.2009 г.; 78.00 лева
– законна лихва за забава за периода от 30.06.2009 г. до 14.10.2011 г.; 25.00
лева – разноски по делото за платена държавна такса; 100.00 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Ответното дружество, чрез юрк. С. П., с отговора на исковата молба
оспорва иска. Не оспорва, че между ищеца и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД е сключен договор за кредит, като впоследствие е образувано
заповедно производство и е издаден описания в исковата молба изпълнителен
лист.
На 09.09.2008 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (с
предишно наименование „Джет Файненс Интернешънъл“ АД), с универсален
правоприемник „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, в
качеството му на кредитор, от една страна, и В. Д. В., в качеството му на
кредитополучател, от друга страна, бил подписан Договор за кредит № PLUS-
01257215. Вследствие на възникналите между страните договорни
правоотношения, „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД финансирало
кредитополучателя, а за В. Д. В. възникнало задължение да издължи
горепосочения кредит съгласно условията по сключения договор.
По молба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на 16.07.2012 г.
било образувано изп. дело № 1923/2012 г. по описа на ЧСИ К. П., рег. № 824, и
бил приведен в изпълнение процесният Изпълнителен лист от 08.12.2011 г.,
издаден по ЧГД 1644/2011 г. по описа на РС - Карлово.
С молбата за образуване на изпълнително дело взискателят „БНП
7
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД възложил правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ
на ЧСИ К. П.. На тази дата била прекъсната погасителната давност, тъй като
съгласно Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по ТД № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС „…е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен
способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл.
426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е
прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната
давността“. По аргумент на противното следвало да се заключи, че молбата за
иницииране на изпълнително производство, с която се възлагали правата по
чл. 18 ЗЧСИ, била редовна и водела до прекъсване на теклата до момента
погасителна давност.
На 27.12.2012 г. било изпратено запорно съобщение за налагане на запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника до работодателя „ПАС Комерс“
ООД.
На 27.12.2012 г. било изходирано и изпратено запорно съобщение за
налагане на запор по банковите сметки на длъжника в „Юробанк България“
АД.
На 31.01.2013 г. било изходирано и изпратено запорно съобщение за
налагане на запор по банковите сметки на длъжника в „Търговска банка" АД.
Покана за доброволно изпълнение била връчена на длъжника на
11.02.2013 г.
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, посочвало кои процесуални действия на съдебния
изпълнител представлявали изпълнителни действия и имали за последица
прекъсване на погасителната давност. Със споменатото ТР на ВКС от
26.06.2015 г. обаче било отменено като загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г.,
постановено по чл. 58, т. 1 ЗУС (отм.), с което било постановено, че
образуването на изпълнително производство прекъсвало давността, като по
време на изпълнителното производство давност не течала.
Съществени в случая били въпросите какво действие във времето имат
тълкувателните актове на ВКС и в конкретика ТР на ВКС по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК и кой тълкувателен акт следвало пряко да се приложи в казуса. Дали
тълкувателните актове действали ex tunc или ex nunc и следователно дали
8
следвало да се приложи ППВС № 3/18.11.1980 г. За действието във времето на
тълкувателните актове липсвала законова уредба, следователно за решаването
му следвало да се приложи съдебната практика като източник на правото. По
този въпрос имало постановена съдебна практика – Решение № 170 по реда на
чл. 290 ГПК, постановено по гр. д. № 2382/2017, IV ГО на ВКС, с председател
Б. Б.. В мотивите на цитираното съдебно решение съдът подробно и
мотивирано посочил, че „с тълкувателно решение, с което се обявява за
загубило сила предшестващ тълкувателен акт поражда действие от момента на
постановяването на новото ТР, поради което и от този момент
предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Ако преди
постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента
на настъпването на последиците... Обратното би означавало да се предаде
обратно действие на новото ТР, което се предвиждало само по изключение,
съгласно чл. 14 от Закона за нормативните актове“.
Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. образуването на изпълнително
производство прекъсвало давността, като по време на изпълнителното
производство давност не течала. Едва от 26.06.2015 г. с ТР № 2/26.06.2015 г.
било дадено различно разрешение, като било прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсвала с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започвала да тече нова давност.
В същите мотиви на решението съдът категорично посочил, че
„извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013
година на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда
действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това“.
Ако се приемало, че при образуван изпълнителен процес преди
постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. давността не тече, то можело да се
стигне до това, че „давността ще се счита за изтекла със задна дата преди
9
момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
дaденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към онзи момент ППВС“. В тази връзка същото становище
застъпвало и Решение на ВКС № 252/17.02.2020 г. по дело № 1609/2019 г., III
ГО. Такъв отговор на поставения правен въпрос съответствал и на практиката
на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи.
Въз основа на гореизложеното можел да се направи от правна страна
извод, че по настоящия казус, от образуване на изпълнително дело №
1923/2012 г. по описа на ЧСИ К. П. от 16.07.2012 г. до 26.06.2015 г. намира
приложение ППВС № 3/18.11.1980 г. и погасителна давност не тече,
независимо дали има или няма извършени изпълнителни действия. Началният
момент, от който започва да тече погасителна давност била датата 26.06.2015
г. – постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. Следователно, датата, на която
вземането се погасява по давност би била 26.06.2020 г. В настоящия случай,
обаче и в периода след 26.06.2015 г. имало извършени множество
изпълнителни действия по изпълнително дело № 1923/2012 г., които
прекъсват погасителния давностен срок.
Такива били съображенията и на Общото събрание на гражданската и
търговската колегия на ВКС, съгласно Тълкувателно решение № 3/2020 г. Със
същото се приемало, че „Погасителната давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани
до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС.“
Макар че през 2015 г. била въведена нова уредба на отношенията по
повод на изпълнителния процес, останал висящ въпросът за действието на ТР
№ 2 на ВКС и дали същото пораждало действие от влизането си в сила на
26.06.2015 г. или се ползвало с ретроактивно действие. Разрешение било
дадено с постановяването в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на
ОСГТК. С последното изрично и недвусмислено ВКС се произнесъл, че
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г.
на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК. За изпълнителни дела,
които били образувани преди тази дата, се прилагала ППВС № 3 от 18.11.1980
10
г. по гр. д. № 3/80 г., което предвиждало, че погасителната давност не тече,
докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване
на вземането. С оглед на правилото, изведено от ППВС № 3 от 18.11.1980 г., до
датата на влизане в сила на ТР № 2/26.06.2015 г., независимо от предприетите
или не изпълнителни способи, давност за вземането не текла, а започнала да
тече считано от 26.06.2015 г. – датата на влизане в сила на ТР № 2/26.06.2015 г.
по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.
На 15.05.2015 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, в
качеството му на цедент, и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК
*********, в качеството му на цесионер, бил сключен договор за цесия, по
силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД прехвърлило
вземанията си по сключения с В. Д. В. договор за кредит № PLUS-01257215 на
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД.
С пълномощно предишният кредитор, „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД (цедентът), упълномощил „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“
ЕАД да уведоми от негово име всички длъжници по вземания, които „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД бил цедирал съгласно договора за цесия от
15.05.2015 г. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД чрез пълномощника си изпратил
уведомление за извършеното прехвърляне на вземания до длъжника В. Д. В.
на посочения от него адрес: гр. Б., ул. „***“ №***, п.к. 4360. Изпратеното
уведомление не било получено на адреса, което било удостоверено с обратна
разписка, надлежно оформена от служител на националния пощенски
оператор „МиБМ Експрес“ ООД. По този начин ответното дружество
положило необходимата грижа уведомлението да достигне до знанието на В.
Д. В..
Ответникът моли, в случай че съдът приеме, че ищецът следва да бъде
уведомен за извършеното прехвърляне на вземания, да бъде прието
приложеното към отговора на исковата молба Уведомление за прехвърляне на
вземания, като уведомление по смисъла на чл. 99 ЗЗД. Съгласно практиката на
ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, получаването на уведомлението за
цесия в рамките на съдебното производство по предявен иск по прехвърлено
вземане съставлява валиден способ за уведомяване на длъжника (Решение №
123 от 24.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о., ТК).
11
Молбата на взискателя „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД за
конституиране на нов взискател, депозирана на 08.09.2015 г. по изпълнително
дело № 1923/2012 г., прекъснала течащата относно вземането погасителна
давност. С молбата взискателят поискал насрочване на опис на движими
вещи, собственост на длъжника, което също прекъснало погасителната
давност за вземането, тъй като демонстрирало активно поведение на
кредитора за удовлетворяване на интересите му. С молбата били възложени и
правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ на съдебния изпълнител.
На 11.03.2015 г. била изпратена призовка за принудително изпълнение за
насрочен опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника. На
19.04.2016 г. било изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника до работодателя „Строй Комерс“
ЕООД. На 09.01.2017 г. постъпила сума по сметка на ЧСИ в изпълнение на
наложен запор, като сумата в размер на 3,31 лв. била разпределена на
взискателя.
Постъпването на суми от наложен запор по изпълнителното дело
представлявало плащания от трето лице в резултат на извършени
изпълнителни действия от конкретно посочен изпълнителен способ. В този
смисъл всяко постъпление на суми представлявало реализиране на
изпълнителния способ, а поддържането на висящността на изпълнителния
процес от страна на взискателя прекъсвало погасителната давност, както и
срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
На 29.06.2017 г. взискателят депозирал молба за справка в БНБ с искане
да бъде наложен запор върху новооткрити банкови сметки на името на
длъжника.
На 11.08.2017 г. бил наложен запор по банковите сметки на длъжника в
„Банка ДСК“ ЕАД.
На 22.06.2018 г. взискателят входирал молба за насрочване на дата за
извършване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника.
На 27.08.2018 г. била изпратена призовка за принудително изпълнение за
насрочен опис на движими вещи в дома на длъжника, както и запорно
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
до работодателя „Адиса 76“ ЕООД.
12
На 20.02.2019 г. взискателят входирал нова молба за насрочване на дата
за извършване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника.
На 18.04.2019 г. била изпратена призовка за принудително изпълнение за
насрочен опис на движими вещи в дома на длъжника.
С разпоредбата на чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и с цел преодоляване на последиците (в сила от 14.05.2020 г.),
нормативно било уредено, че за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.
давност не е текла.
На 17.07.2020 г. била изпратена призовка за принудително изпълнение за
насрочен опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника.
На 15.10.2021 г. взискателят депозирал молба за справка в БНБ с искане
да бъде наложен запор върху новооткрити банкови сметки на името на
длъжника.
На 03.11.2021 г. по сметка на ЧСИ постъпила сума в изпълнение на
наложен запор, като сумата в размер на 143,69 лв. била разпределена на
взискателя.
На 08.11.2021 г. била изпратена призовка за принудително изпълнение за
насрочен опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника.
На 23.06.2023 г. взискателят депозирал молба за справка в БНБ с искане
да бъде наложен запор върху новооткрити банкови сметки на името на
длъжника, като включил и алтернативно искане за насрочване на дата за опис
на движими вещи в дома на длъжника.
На 27.09.2023 г. била изпратена призовка за принудително изпълнение за
насрочен опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника.
На 26.03.2025 г. взискателят депозирал молба за справка в ТД „НАП“ с
искане да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение при наличие
на валидно сключени трудови договори, както и за справка в БНБ с искане да
бъде наложен запор върху новооткрити банкови сметки на името на
длъжника, като включил и алтернативно искане за насрочване на дата за опис
на движими вещи в дома на длъжника.
Насрочването на опис на движимите вещи в дома на длъжника било
валидно изпълнително действие, което изградило съответния способ и
13
прекъснало давността. Волята на взискателя за събиране на вземането била
безспорно изразена, в тази връзка: „При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изрична разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение“ (ТР № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГК). Тази теза се подкрепяла от
константната съдебна практика.
Всяко направено искане от страна на взискателя за предприемане на
изпълнителни действия прекъсвало погасителната давност, тъй като
съдебният изпълнител бил длъжен да предприеме необходимото по
изпълнение на искането. Евентуалното бездействие на съдебния изпълнител
не следвало да бъде санкция за взискателя, тъй като разпоредбата на чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК налагала именно такава, но при личното бездействие на
взискателя.
Перемпцията и давността били различни правни институти с различни
правни последици. Давността изключвала възможността за осъществяване на
принудителното изпълнение, а перемпцията предполагала неудовлетворена
нужда от такова. Когато по изпълнителното дело било направено искане за
нов способ, след като перемпцията настъпила, съдебният изпълнител не
можел да откаже да изпълни искания нов способ, защото дължал подчинение
на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция била, че
съдебният изпълнител следвало да образува новото искане в ново, отделно
изпълнително дело, тъй като старото дело било прекратено по право. Новото
искане на кредитора прекъсвало давността независимо от това дали съдебният
изпълнител го бил образувал в ново дело. Съдебният изпълнител бил длъжен
да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново
изпълнително дело можело да бъде квалифицирано като дисциплинарно
нарушение на съдебния изпълнител само дотолкова, доколкото не била
събрана дължимата авансова такса за образуване на ново дело, с което се
нарушавали канцеларските правила по воденето на изпълнителни дела.
14
В тази връзка следвало да се направи и категорично разграничение
между перемпционния и давностния срок. Точно такова разрешение дало
Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, с
докладчик председателя Б. Б.. В него било прието, че: „Когато по
изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва
да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело,
или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с
нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. То може да
бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител
само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на
отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденето на
изпълнителните дела“. Много категорично било заявено, че „Перемпцията е
без правно значение за прекъсването на давността. Тя е има значение при
действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй
като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от
прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други
държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него“.
Решаващият състав на ВКС постановил: „Както е посочено по-горе,
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана прекъсва
давността, като за перемпцията и необходимостта от образуването на ново
дело значение има също, кога е направено искането (в случая то е преди
изтичането на срока за перемпция). Но дори изпълнителното дело да е било
перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело няма значение
за прекъсването на давността“.
Същото становище било поддържано и в други актове на ВКС и
окръжни съдилища.
Във връзка с твърденията на ищеца, че взискателят не е заплатил
15
авансови такси, ответникът изразява следното становище:
Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК разноските по изпълнението са за сметка
на длъжника. Не съществувала нормативна уредба, която да поставя
заплащането на авансови такси от взискателя като основание, от което да
зависела валидността на предприетите изпълнителни способи от взискателя
или от съдебния изпълнител, оправомощен по силата на чл. 18 от ЗЧСИ. В
подкрепа на тези съображения ВКС постановил Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, като в т. 11 изрично посочил, че
изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от взискателя на
авансово дължимата такса.
Действително, разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК предвиждала
възможност за прекратяване на изпълнителното производство, ако не са
заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, освен в
случаите на чл. 83 от ГПК. Налице били и други нормативни разпоредби
(напр. чл. 79, ал. 2 от ГПК и чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ), които уреждали
последиците от неплащането на дължимите такси и разноски от страна на
взискателя. Поради това следвало да се приеме, че законодателят допускал
провеждане на изпълнително производство и извършване на изпълнителни
действия без авансово заплащане на част от дължимите такси. Следователно,
тяхното незаплащане не било основание да се приеме, че действията не
произвели желания ефект.
Същият извод се потвърдил и от цитираното Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г., според което изпълнителното действие не е опорочено поради
невнасянето на авансово дължимата такса от взискателя. Наистина, в същото
решение било посочено, че несъбирането на таксата от частния съдебен
изпълнител съставлявало дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67
ЗЧСИ, но дисциплинарната отговорност на съдебния изпълнител не била
предмет на делото пред РС – Карлово, поради което заплащането или
незаплащането на таксите не трябвало да бъде обсъждано в производството по
чл. 439 от ГПК.
По отношение на твърденията на ищеца, че вземанията за лихвите
изтекли с тригодишна давност, било изразено становище, че в практиката
възниквали противоречия относно прилагането на буква „в“ на чл. 111 от ЗЗД.
В закона не съществувала легална дефиниция на понятието „и други
16
периодични плащания“, поради което се появили разногласия в мненията и
решенията на съда относно тълкуването му.
На 18.05.2012 г. Върховният касационен съд постановил Тълкувателно
решение по тълк. дело № 3/2011 г., като в ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на
ОСГТК на ВКС било дадено определение за периодични плащания:
„Понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изрично определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви…“. С това
тълкувателно решение ВКС дал отговор, че задълженията за комунални
плащания се погасяват с тригодишна погасителна давност, тъй като попадали
в буква „в“ на чл. 111 от ЗЗД. Такива били вземанията на топлофикационните
компании, мобилните оператори, водоснабдителните дружества и други
подобни. Плащанията по договор за кредит не попадали в хипотезата на
периодични плащания.
В практиката било прието, че погасителната давност по договор за заем
била петгодишна. „За да е налице периодично плащане, то същото по
естеството си следва да има периодичен характер, или да е установено като
такова със закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно
обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от
общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и
самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за заем е
налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да
стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези
вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното
основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора….“ /
Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ГК, IV Г.О. и Решение
№ 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ГК, III Г.О., постановени по реда
на чл. 290 и сл. от ГПК; ТР № 3/2011, ОСГТК на ВКС/
17
В съответствие с това било прието, че процесното вземане се погасява с
изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. В подкрепа на това
била установената практика, че вземания, за които бил издаден изпълнителен
лист, се погасявали с петгодишна погасителна давност.
Относно оспорените вземания, представляващи мораторна лихва, както
и законна лихва, било прието, че също трябвало да бъде приложен общият
режим на погасителната давност, а именно пет години, според чл. 117, ал. 2
ЗЗД. Това било така, тъй като в най-новата съдебна практика се наблюдавала
тенденция към преодоляване на схващането, че заповедта за изпълнение
нямала силата на съдебно решение. С оглед изложеното, ответникът счита, че
и мораторната, и законната лихва следвало да се погасяват с изтичане на
общата петгодишна давност, която в процесния случай не била изтекла,
каквито неправилни твърдения навеждал ищецът в депозираната искова
молба.
Съгласно Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по
Тълкувателно дело № 2/2013 г. „Ако вземането бъде признато, новата давност
започва да тече от влизането в сила на крайния акт, с който се установявало, че
вземането съществува. В гражданското право давността е правна последица на
бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа,
давност не тече“.
Воден от горното, ответникът счита, че моментът, от който е започнала
да тече петгодишната давност за вземанията, бил крайният акт на съда, а
именно издаването на Изпълнителен лист на 13.03.2012 г.
Ищецът твърдял, че по изпълнителното дело молбите от ответното
дружество били подавани от лице без представителна власт, доколкото
липсвало упълномощаване от страна на дружеството. Твърденията на ищеца
били неоснователни. По изпълнително дело № 1923/2012 г. през 2015 г. била
подадена молба за конституиране, към която било представено пълномощно в
полза на юрисконсулт да представлява дружеството в изпълнителното
производство пред ЧСИ К. П.. Всяка последваща молба от взискателя била
депозирана от юрисконсулт на дружеството. Не било налице липса на
представителна власт, както и висяща недействителност по отношение на
действия в изпълнително производство, както предвиждала хипотезата на чл.
42, ал. 2 ЗЗД. Всички депозирани и гореописани молби с посочване на
18
конкретен изпълнителен способ били валидни и прекъсвали общата
погасителна давност. Приложени към отговора на исковата молба били
пълномощни от дружеството в полза на съответните юристи, които
депозирали молби по изпълнителното дело след датата на цесията, с което
категорично се удостоверявало, че взискателят се ползвал от изисканите
валидни изпълнителни действия.
Всички гореизброени изпълнителни действия прекъснали течащата по
отношение на вземането погасителна давност, поради което погасителната
давност относно процесното вземане не била изтекла.
Предприемането на всяко едно от горепосочените изпълнителни
действия представлявало годно основание за прекъсване на погасителната
давност, извод, който следвал от задължителната практика на ВКС. Това били:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана;
присъединяването на кредитор; възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане; извършване на опис и оценка на вещ; назначаване на пазач;
насрочване и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не било необходимо предприемането на действие от съдебния
изпълнител в рамките на изпълнителния способ да бъде задължително
успешно, за да се счита давността за прекъсната. Това следвало от
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, в която законодателят използвал думата
„предприемане“ на изпълнителни действия, а не „извършени“ или друга
подобна формулировка.
В настоящия случай погасителната давност била прекъсвана
многократно с предприемането или осъществяването на горепосочените
изпълнителни действия, с което предишният взискател „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, настоящият взискател „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД и ЧСИ К. П. не били бездействали, а напротив,
предприемали необходимите действия в хода на образуваното изпълнително
дело № 1923/2012 г., което доказвало активно поведение за удовлетворяване
на взискателя.
Ответникът моли искът да бъде отхвърлен и да му се присъдят
разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
19
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на иска:
Предявеният иск е с правно основание чл.439 от ГПК. Искът е
специален отрицателен за установяване несъществуването на вземането на
взискателя по изпълнителното дело. С този иск длъжникът в изпълнителното
производство може да реализира защитата си срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Съгласно разпоредбата
на чл.439, ал.2 от ГПК този иск може да се основава само на факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В случая предпоставките за допустимост на
специалния установителен иск по чл.439 от ГПК са налице, тъй като
длъжникът-ищец има правен интерес от установяване, че не дължи
изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително
основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от
това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен
титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по
всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска
установяване, че вземането е погасено по давност, защото давността може да
изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител
длъжникът не може да се позове на нея и съответно съдебният изпълнител не
може да я зачете (в този смисъл Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 903/2021 г., III г. о., ГК).
По основателността на иска:
Погасителната давност е сложен юридически факт, състоящ се от два
елемента: бездействие на титуляра на правото и изтичане на определен период
от време. Началото на давностния срок е денят, от който вземането е станало
изискуемо (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се
прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а от
прекъсването на давността, съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД, започва да тече нова
давност. Съдът намира, че в случая е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД, тъй като при договора за кредит е налице
единно плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати, това не превръща вноските в
периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
20
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части – по аргумент от противното на основание чл. 66 ЗЗД. Това
обаче не превръща договора в такъв за периодични плащания, а представлява
частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият
петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В този смисъл е и практиката на
ВКС, обективирана в решение № 261/12.07.2011 г., по гр. д. № 795/2010 г., IV
г.о. и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК,
Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о. и др.
Страните не спорят и от приложеното заверено копие на изпълнително
дело №1923/2012г. по описа на ЧСИ К. П., peг. №824 КЧСИ е видно, че
същото е образувано на 16.07.2012 г. по молба на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД въз основа на Изпълнителен лист от 08.12.2011 г., издаден по ч.
гр. д. №1644/2011 г. по описа на РС – Карлово, срещу ищеца В. Д. В. за
следните суми: 305.35 лева – главница по Договор за кредит № PLUS-
01257215; 20.94 лева – възнаградителна лихва за периода от 29.05.2009 г., до
30.07.2009 г.; 78.00 лева –законна лихва за забава за периода от 30.06.2009 г. до
14.10.2011 г.; 25.00 лева – разноски по делото за платена държавна такса;
100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Не е спорно, че на 15.05.2015 г. между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, в качеството му на цедент и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“
ЕАД, в качеството му на цесионер, е сключен договор за цесия /л.115-120/, по
силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлило на
ответното дружество вземанията си по сключения с В. Д. В. договор за кредит
№ PLUS-01257215.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като
примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия,
прекъсващи давността, в т. ч. извършването на опис и оценка на вещ.
21
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни
способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира,
именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа
/да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд. Според даденото с
ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не
тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено
противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело №
2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело
№ 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото
Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би
имало за последица погасяване по давност на вземания, които са били предмет
22
на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за
период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла
със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение,
но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до
несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
направеното с отмененото ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото,
когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на
това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г.
поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като
даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази
дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производство, но не и за тези, които са приключили преди това.
С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че от образуването на
процесното изпълнително производство на 16.07.2012 г. до 26.06.2015 г.
давност не е текла. От материалите по изпълнителното производство се
установява, че в периода след 26.06.2015г. по същото са извършени множество
действия, като насрочените описи, извършените справки и изпращаните до
длъжника призовки не представляват реални действия за принудително
събиране, т. е. те не са прекъснали давностния срок. Давността обаче е била
прекъсната на 11.08.2017 г. с наложения запор по банковите сметки на
длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД със запорно съобщение, връчено лично на В. Д.
В. на 29.08.2017 г. /л.166/.
С преводно нареждане от 08.01.2020 г. /л.201/ ищецът В. В. е патил по
сметка на ЧСИ сумата от 181.25 лева. От приложения протокол от 03.11.2021
г. /л.202/ е видно, че с тази сума са погасени такси по ТТРЗЧСИ, от които 37.56
лева на ЧСИ К. П. и 143.69 лева на взискателя /които ЧСИ е превел на
вискателя „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД на 03.11.2021 г. – л.204/ .
Независимо от начина на разпределение на преведената от длъжника сума,
основанието за плащане е ясно и недвусмислено посочено от него в платежния
документ – ИД 20128240401923. Приложение намира разпоредбата на чл. 116,
б. „а“ ЗЗД и всяко направено по изпълнителното дело частично погашение от
23
длъжника следва да се зачете като извършено с конклудентни действия
признание за наличието на целия дълг. Частичното погасяване прекъсва
давността за цялото вземане на кредитора и поставя началото на нова
погасителна давност за него.
Настоящият съдебен състав намира, че последното действие, с което е
прекъснат давностният срок е именно плащането от 08.01.2020 г. След тази
дата до датата на образуване на настоящото дело – 26.06.2025 г., са изминали
повече от 5 години, през които не са предприемани валидни действия по
принудително изпълнение, прекъсващи давността. Както се посочи по-горе,
насрочването на опис без реалното му извършване, както и изпращането на
писма и призовки до длъжника не са действия по принудително изпълнение.
За пълнота следва да се посочи, че подадените молби от взискателя
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД от 30.09.2021 г., /л.209/, от 08.06.2023
г. /л.232/ и от 25.02.2025 г. /л.248/ , с които е поискано налагане запор на
банкови сметки и насрочване на опис на движими вещи в дома на длъжника,
са подадени от лица без представителна власт – юрк. Л. Н. и юрк. Л. Л.. В
изпълнителното производство „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е
упълномощил надлежно единствено юрк. С. С. /л.129/, поради което
извършените от другите юристи на дружеството действия са без правна
стойност.
Поради изложените съображения съдът намира, че предявеният иск по
чл.439 от ГПК е основателен и следва да се уважи.
По разноските:
Ищецът е направила своевременно искане за присъждане на разноски и
е представил списък по чл. 80 ГПК. С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК в негова полза следва да бъде присъдена сумата от 50 лева –
заплатена държавна такса в производството, а на адв. С. Н. – 400 лева за
осъществено процесуално представителство на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Съдът не споделя възражението на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което намира за справедливо с оглед
факатическата и правната сложност на делото и обема ангажирани писмени
доказателства.
Мотивиран от изложеното, съдът
24
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. Д. В., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. Б., ул. „***“ №***не дължи на „КРЕДИТ ИНКАСО
ИНВЕСТМЪНТС БГ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин –
6“, ет.2, със законни представители М. Г. и М. К., като погасени по давност,
следните суми, за събирането на които е образувано изпълнително дело
№1923/2012г. по описа на ЧСИ К. П., peг. №824 КЧСИ въз основа на
изпълнителен лист от 08.12.2011 г., издаден по ч. гр. д. №1644/2011г. по описа
на Районен съд – Пловдив, а именно: 305.35 лева – главница по Договор за
кредит № PLUS-01257215; 20.94 лева – възнаградителна лихва за периода от
29.05.2009 г., до 30.07.2009 г.; 78.00 лева – законна лихва за забава за периода
от 30.06.2009 г. до 14.10.2011 г.; 25.00 лева – разноски по делото за платена
държавна такса; 100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет.2, със законни представители
М. Г. и М. К. да заплати на В. Д. В., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.
Б., ул. „***“ №***, сумата от общо 50.00 лева, представляваща разноски по
делото за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет.2, със законни представители
М. Г. и М. К. да заплати на С. К. Н., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул. „***“
№***, сумата от 400.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Присъдените в полза на ищеца и на адв. С. К. Н. суми може да бъдат
платени по следната банкова сметка: ***************************.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦД
25
26