Р Е Ш Е Н И Е
№
260945
24.03.2021 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и първа
година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14909 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано въз основа на искова молба от Г.М.П., ЕГН **********,*** против ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 , с която
е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между
страните, че клаузата за неустойка,
предвидена в Договор за паричен заем от 03.01.2019 г. е нищожна.
Ищецът твърди, че между страните е
сключен договор за кредит от 03.01.2019
г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена
сумата в размер от 1300 лв. при уговорена възнаградителна лихва по заема от
40 % и годишен процент на разходите от
48,55 %. В договора било посочено, че общата сума за плащане е в размер
от 1444, 77 лева. Съгласно чл. 4 от договора, ако в тридневен срок ищецът не
учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител,
то дължи неустойка в размер от 869,94 лева. Общата сума за плащане, ведно с
неустойката се посочва, че е 1444, 77 лв., която е следвало да се върне с
погасяване на 27 седмични погасителни вноски, всяка в размер от 85,73 лв. за
периода от 11.01.2019 г. до 12.07.2019 г.
Сочи се, че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Твърди се, че договорът е
недействителен на специалните основание
на чл. 22 ЗПК, като не е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане
на договорения лихвен процент. Не е посочен размерът на възнаградителната лихва
и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните
вноски посочени в погасителния план.
Твърди се нарушение на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начин на изчисляване на ГПР и липсва
каквато и да била яснота по какъв начин е формирана същият респ. общата дължима
сума по него. Цитират се законови норми във връзка с ГПР.
Твърди се, че неустойката е
нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави, изразяващо се
в посочените в исковата молба
обстоятелства. На първо място се
посочва, че поръчителството или поемането на солидарно задължение по договора
за кредит, следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят
или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна
документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение
тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на
правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се
компенсират от неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени
разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са
покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на
клаузата за неустойка и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се
създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този
начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР да не е по – висок от
пет пъти размера на законната лихва. Посочва се противоречие на клаузата за
неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Моли
се искът да се уважи. Претендират се разноски.
Обстоятелства,
от които произтичат твърденията на ответника:
Ответникът излага подробни съображения за
неоснователност на изложените от ищеца в исковата молба твърдения за
недействителност. Твърди се, че ищецът следва да бъде задължен да представи
договора за кредит, тъй като същият следва да установи възникването на
облигационното правоотношение с посочените в исковата молба параметри. Сочи се,
че следва да се укажат и последиците от непредставяне на договора за кредит по
чл. 161 ГПК. Алтернативно твърди, че не са налице сочените нарушения на
разпоредби на ЗПК. Посочва, че при фиксирана лихва липсва задължение в договора
да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Посочва, че в съответствие с разпоредбата на
чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем и е в
размер на 48,55 %. Посочва, че е отразена и общата сума за плащане в размер от
1 444,77 лв. Оспорва твърденията за
нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави и
прекомерност, като сочи, че същата не е уговорена извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Ответникът
оспорва и твърдението, че неустойката следва да се включи при изчисляване на
размера на ГПК. Твърди, че в случая разпоредбата на чл. 33 ЗПК не намира
приложение. Моли искът да се отхвърли, като претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от приетия по делото
като доказателство договор за паричен заем №*** е видно, че на 03.01.2019 г.
ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ответника в качеството на
заемодател договор за заем, по силата на
който му е предоставена в заем сумата от 1300 лв. В договора е уговорен срок на
заема 27 седмици, чрез заплащане на 27 седмични
вноски от по 53,51 лв. всяка. Отразен е
фиксиран годишен лихвен процент от 40 % и ГПР в размер от 48,55 %. Посочени са
датите, на които настъпват падежите на всяка от вноските, като е отразен общият
размер на всички плащания – 1444,77 лв. Страните са се договорили, че с
предоставената в заем сума ще се рефинансира текущ заем на заемополучателя,
като последният е заявил, че желае да погаси изцяло задължението си по Договор
за паричен заем №*** в размер на 623,29 лв. Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 869,94 лв. на вноски от по 32,22 лв., които се добавят към размера на
месечните погасителни вноски. В т. 8 на
чл. 2 от договора за заем са посочени взетите допускания при изчисление на ГПР,
като изрично е посочено, че при определянето му не се вземат предвид неустойки
за неизпълнение на договорни задължения.
Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на
горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС
от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по
дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че
чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя
да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка съдът не поддържа
становището си изразено в предходно постановените решения и изменя същото,
съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на
изчисление на ГПР, както и значимите компоненти
на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост
настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от
сключването на договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва
да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 40,00% , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът
счита, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на
императивните разпоредби на ЗПК, като следва да се разгледа соченото от ищеца
самостоятелно основание за недействителност на клаузата за неустойка поради
противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 869,94
лв. Така предвиденият размер е близо 67 % от цялата заета сума и противоречи на
чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.
1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано
висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение,
а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4,
ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с 30 % от заетата сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна,
по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая неустойката е
предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение
има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение
на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това
задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и
относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който
е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави
и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции,
тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо
иска за прогласяване на
недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и
доказан.
По
отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по
делото разноски в размер на заплатена държавна такса от 50 лв. Представен е договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена
безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7,
ал. 2, т. 1 НМРАВ, възлиза на 300 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г.М.П.,
ЕГН **********,*** против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46, че клаузата за
неустойка, предвидена в Договор за паричен заем от 03.01.2019 г. е нищожна.
ОСЪЖДА
„Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА Г.М.П., ЕГН **********,*** сумата от 50 лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да
заплати на *** сумата от 300 лв. -
адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
безплатна правна помощ.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ