Решение по КНАХД №2092/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63 „в“ от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от Б. Б. Н., [ЕГН], с адрес гр. *****, [жк], вх.*, ет.*, ап.*, чрез пълномощник, срещу Решение № 907 от 21.07.2025 г., постановено по АНД № 202 по описа на Варненски районен съд за 2025 г., с което е потвърдено НП № 24-0439-001290/ 05.12.2024 год. на ВПД началник РУ в ОД МВР Варна, Трето РУ-Варна, с което на лицето били наложени административни наказания глоба в размер на 3000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 12 месеца, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.175а, ал.1, пр.3 от ЗДвП, както и административно наказание глоба в размер на 10,00 лева, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДвП, като Н. е осъден да заплати на ОД МВР - Варна сумата от 80 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, поради противоречие с процесуалния и материалния закон. Твърди се, че съдът неоснователно е кредитирал показанията на разпитаните като свидетели полицейски служители, а е приел за недостоверни тези на посочените от жалбоподателя лица. Изразява се становище за липса на основания за формиране на подобен извод единствено поради познанството на последните със санкционираното лице. Изтъква се отсъствието на видеозаписи от CAR-камерата на служебния автомобил и от BODY-камерите на полицейските служители, което се третира като причина за съмнение в техните изявления. Сочи се, че съдът е следвало да отстрани противоречията между показанията на двете групи свидетели посредством провеждането на очна ставка или по друг подходящ начин. Отрича се извършването на нарушението, като се твърди, че приплъзването на автомобила е неумишлено. Привеждат се доводи за липса на легално понятие „дрифт“, както и за неоснователност на отказа от страна на наказващия орган да приложи нормата на чл.28 от ЗАНН. Отправя се искане за отмяна на въззивното решение, както и за постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отмени издаденото наказателно постановление.

 

Ответникът по касационната жалба – ВПД началник на Трето РУ към ОД МВР Варна, депозира писмено становище чрез процесуален представител, в което излага съображения за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на постановеното решение. Отправя искане оспореното решение да бъде оставено в сила, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде уважена и се претендират разноски за адвокатско възнаграждение, моли същите да бъдат присъдени в минимален размер.

 

В съдебно заседание се явява представител на ОП – Варна, който изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита оспореното решение за правилно и законосъобразно и предлага същото да бъде оставено в сила.

 

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, приема за установено следното от фактическа страна:

 

Производството пред Варненски районен съд е образувано по жалба от Б. Б. Н. срещу НП № 24-0439-001290/ 05.12.2024 год. на ВПД началник РУ в ОД МВР Варна, Трето РУ-Варна, с което му били наложени административни наказания глоба в размер на 3000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 12 месеца, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.175а, ал.1, пр.3 от ЗДвП, за нарушение на чл.104б, т.2 от ЗДвП, както и административно наказание глоба в размер на 10,00 лева, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДвП, за нарушение на чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП.

За да постанови обжалваното решение, въззивният състав е приел следната фактическа обстановка:

На 18.08.2024г. касаторът, който бил правоспособен водач на МПС, управлявал лек автомобил [Марка] с рег. номер по немски образец № ******** по улиците на гр.Варна. Около 00,02ч. той се движел в района на кръговото кръстовище между [улица]и [улица], в посока [улица]. При навлизането си в кръстовището касаторът се движел с опасно висока скорост, като форсирал двигателя, извършвал резки маневри и преднамерено извеждал автомобила извън контрол чрез презавиване, което довело до загуба на сцепление на гумите. В резултат на това задната част на автомобила неконтролируемо се приплъзнала наляво и надясно. В същото време свидетелите М. Н. Г. и Н. В. Д.-служители в Трето РУ при ОД на МВР-Варна, се движели по [улица]в гр.Варна със служебен автомобил, като се намирали в близост до посоченото кръстовище. Двамата възприели действията на водача и преценили, че се касае за т.нар. „дрифт“, поради което спрели автомобила за проверка, в хода на която самоличността на нарушителя била установена. Проверяващите поискали от Н. да представи свидетелство за регистрация на автомобила, но той не разполагал с такова.

Във връзка с тези констатации на касатора бил съставен акт за установяване на административно нарушение за това, че като водач на МПС използва пътищата за цели, различни от тяхното предназначение, както и за това, че не носи свидетелство за регистрация на МПС, което управлява. В съдържанието на акта били описани обстоятелствата около извършване на нарушенията и била дадена правна квалификация по чл.104б, т.2 от ЗДвП и чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП. Актът бил съставен в присъствието на Н., бил предявен и подписан от него без възражения.

Въз основа на съставения акт на 05.12.2024г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което АНО възприел изцяло фактическите констатации на актосъставителя и правната квалификация на нарушенията, като наложил на касатора административни наказания глоба в размер на 3000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 12 месеца, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.175а, ал.1, пр.3 от ЗДвП, както и административно наказание глоба в размер на 10,00 лева, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДвП.

За установяване на изложената фактическа обстановка съдът е изслушал показанията на свидетелите М. Н. Г. и Н. В. Д., като ги е кредитирал изцяло, с оглед констатацията, че същите са непротиворечиви, конкретни и логични, а и се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства. При липсата на данни за каквато и да било заинтересованост на посочените свидетели от изхода на делото, въззивният съд е приел, че техните показанията и приобщените писмени доказателства, които им кореспондират, позволяват изложената фактическа обстановка да бъде счетена за безспорно установена.

По искане на касатора са били допуснати до разпит като свидетели лицата А. П. Т. и Т. Х. А., които пътували с Н. в автомобила. Показанията на св.А. са кредитирани от съда само в частта, в която се съобщава, че автомобилът е навлязъл в кръстовището с висока скорост. В останалата им част са счетени за недостоверни, поради близките отношения на лицето с нарушителя и поради противоречие с останалите, счетени за обективни, доказателства. Показанията на св.Т. не са специално обсъдени, но въззивният съд е изложил категоричните си заключения, че следва да бъдат кредитирани именно показанията на свидетелите Д. и Г., от което изводите на съда относно доказателствата са станали ясни в достатъчна степен.

Въз основа кредитираните доказателствени средства съдът е формирал извод, че не се касае за случайно приплъзване на автомобила поради навлизане в кръстовището с висока скорост, а за преднамерено довеждане на превозното средство до загуба на сцеплението на гумите. Приел е, че не е оборена доказателствената сила на съставения акт по чл.189, ал.2 от ЗДвП, както и че фактическите твърдения на наказващия орган са доказани по несъмнен начин.

За да потвърди наказателното постановление, прието е от въззивния съд, че при издаване на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Не е констатирано нарушение на разпоредбите на чл. 42 и чл.57 от ЗАНН, като е счетено, че актът и наказателното постановление са издадени от компетентни органи; при постановяването им са спазени установените в ЗАНН срокове и процедури, а същите съдържат изискуемите от цитираните разпоредби реквизити. Възраженията за неяснота на административнонаказателното обвинение са отхвърлени като неоснователни. Споделен е изводът на АНО за безспорната установеност на процесните нарушения, предвид събраните по делото доказателства, а приложението на материалния закон е оценено като правилно. Прието е, че при правилна правна квалификация на нарушенията са били наложени и надлежни наказания, във фиксирания размер, предвиден в закона, поради което за съда не е съществувала възможност да ги ревизира. За неоснователни са счетени и доводите за маловажност на случая, като са изложени изводи за значителна обществена опасност на първото от процесните нарушения.

С тези съображения ВРС потвърдил изцяло НП, като присъдил в полза на АНО и юрисконсултско възнаграждение.

 

Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

 

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 АПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното решение е валидно, постановено в съответствие с приложимия материален закон и правилно. Изложените от въззивния съд мотиви относно основанията за потвърждаване на НП изцяло се споделят и от настоящия състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1, изр. 2 АПК. За изчерпателност съдът намира за необходимо да отбележи следното:

От страна на въззивния съд е извършена цялостна проверка на НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 НПК, приложим по препращане от чл. 84 ЗАНН и е достигнат до правилен извод за липса на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административонаказателното производство. Настоящият съдебен състав споделя това становище, като констатира, че съставеният АУАН и издаденото въз основа на него НП съдържат законоустановените в чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити; издадени са в предвидените за това срокове, като при връчването им не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган (видно от приложеното копие на Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи). Описанието на нарушенията е достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере извършването на какви деяния му е вменено и да организира адекватно защитата си. Съображенията относно правната квалификация на извършените нарушения и относно установеното от съдебната практика значение на понятието „дрифт“ се споделят изцяло и от настоящия състав.

Правилно въззивният съд е счел за доказано извършването на описаното в наказателното постановление нарушение. При субсидиарното прилагане на НПК, районният съд е изпълнил служебното си задължение да проведе съдебното следствие по начин, който е осигурил обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по конкретното дело, при точното съблюдаване на процесуалните правила относно събиране, проверка и анализ на доказателствата, като не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. ВРС е събрал необходимите и относими доказателства и е изложил последователни мотиви относно тяхната оценка. Действително, в мотивите си съдът не е обсъдил изрично показанията на разпитания свидетел А. Т., но съдът приема за правилни изводите, че следва да бъдат кредитирани показанията на полицейските служители, а не тези гласни доказателствени средства, които им противоречат. Поради това игнорирането на част от доказателствения материал в конкретния случай не представлява процесуално нарушение, тъй като и при съобразяването му въззивният съд не би формирал различен извод.

Основният довод в касационната жалба е за неправилна оценка на достоверността на доказателствата от страна на въззивния съд, каквато обаче не се установява от настоящия състав. Правилен е изложеният в обжалваното решение извод за липса на данни за предубеденост и на мотиви за отклоняване от истината от страна на полицейските служители. Противно на изложеното в жалбата, професионалната им подготовка не води до изкривяване на техните възприятия, а обратно- подпомага по-детайлното и правилно възприемане на ситуацията. Фактическите изводи на въззивния съд не се оборват и от липсата на видеозаписи, отразяващи нарушенията. Доколкото субсидиарно приложимия в производството по ЗАНН Наказателно-процесуален кодекс допуска изясняването на въпросите, включени в предмета на доказване, с всички предвидени в кодекса доказателствени средства, касационният състав намира, че кредитираните от въззивния съд свидетелски показания са достатъчни за установяване на фактическата обстановка по делото. В практиката си ВКС подчертава, че разпоредбата на чл. 14 НПК въвежда общото правно положение, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, а в съответствие с чл. 117 НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина. (Решение № 280 от 8.02.2018 г. на ВКС по н. д. № 876/2017 г., II н. о., НК). Незапазването на видеозаписите от камерите на служебния автомобил и от BODY-камерата след срока за съхранение, само по себе си, не опровергава достоверността на показанията на полицейските служители, още повече, че липсват данни дали камерите са били насочени точно към кръговото кръстовище в момента на извършване на процесната маневра и дали са закрепили извършването на първото нарушение.

По отношение доводите, че решаващият съд не е положил усилия, за да преодолее противоречията между показанията на двете групи свидетели следва да се изтъкне, че съдът е задължен да събере не всички възможни доказателства, а само тези, които са достатъчни за изясняването на фактите по делото. В случая въззивният съд правилно е преценил, че събирането на допълнителни доказателства не е необходимо, както и че разполага с достатъчно данни, въз основа на които да прецени чии твърдения да кредитира.

В жалбата се възразява срещу извода на въззивния съд за предубеденост на свидетелите, разпитани по искане на касатора. Настоящият състав не намира основания за несъгласие с този извод. След като са пътували в управлявания от санкционираното лице автомобил и са прекарвали време заедно, очевидно тримата са в добри и сравнително близки отношения, при което двамата пътници несъмнено не се явяват непредубедени и изначално обективни свидетели. Макар и това обстоятелство да не води задължително до недостоверност на показанията им, то налага изявленията на тези лица да бъдат преценени особено внимателно. При липсата на конкретни обективни доказателства, които да ги подкрепят, правилно въззивният съд е приел, че показанията на св.А. следва да бъдат кредитирани само частично, в частта, съвпадаща с показанията на полицейските служители.

За изчерпателност, макар това да не променя изложените по-горе изводи, съдът намира за необходимо да изрази несъгласието си с изложеното в решението виждане, че по силата на чл.189, ал.2 от ЗДвП при установяване на нарушения на този закон доказателствената тежест е разместена и административният орган не е длъжен да доказва констатациите в акта, а задължението за опровергаването им е възложено на санкционираното лице. Настоящият състав отчита обстоятелството, че производството пред районния съд по чл.58д и сл. от ЗАНН протича при субсидиарно приложение на нормите на НПК. Нормата на чл.13, ал.1 от НПК задължава съда в пределите на своята компетентност да вземе всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина. В т.7 на Постановление №10 от 1973г. на Пленума на ВС се критикува обстоятелството, че все още някои съдилища се позовават на презумптивната доказателствена сила на акта за констатиране на административното нарушение. Изтъква се, че: „С § 1 от Преходните правила на ЗАНН се отмени глава XVIII НПК, поради което отпада тази законна презумпция. При сега съществуващия режим на ЗАНН съдът е длъжен, разглеждайки делото по същество, да установи чрез допустимите от закона доказателства административното нарушение и обстоятелствата, при които е извършено. Това е така, защото в ЗАНН липсва изрична разпоредба по този въпрос, а чл. 84 ЗАНН препраща към разпоредбите на НПК. В този случай е приложим чл.8 от НПК (чл.16 от действащия НПК), при което положение посоченият за нарушител се счита за невиновен до доказване на противното“. В правната теория и в съдебната практика се застъпва становището, че въведената с някои закони презумптивна доказателствена сила на съставения акт е в противоречие със законова норма от по-висш порядък, каквато се явява цитираната по-горе норма на НПК. Настоящият състав споделя становището, че презумпцията за доказателствената сила на АУАН е валидна в производството пред административнонаказващия орган, но в съдебното производство тези констатации нямат обвързваща доказателствена сила. По силата на чл. 14, ал. 2 НПК, вр. чл. 84 ЗАНН съдът е длъжен да събере доказателства и да ги обсъди като установи, чрез допустимите доказателствени средства, дали е извършено административното нарушение и обстоятелствата, при които е извършено. Доколкото обаче въпреки позоваването си на чл.189, ал.2 от ЗДвП районният съд е изпълнил това свое задължение, възраженията в жалбата за неправилна оценка на доказателствения материал се явяват неоснователни.

Споделя се и изводът, че правната квалификация на нарушенията е определена правилно от АНО. Наказващият орган правилно е издирил приложимите санкционни разпоредби и е наложил наказания, определени законосъобразно, във фиксирания размер, предвиден в закона.

В обжалваното решение са обсъдени всички доводи на страните, като е направено достатъчно ясно изложение в мотивите на съдебния акт на установените от събраните по делото фактически обстоятелства и на следващите от тях правни изводи. Правилно е отхвърлено и искането случаят да бъде счетен за маловажен. В обжалваното решение са изложени конкретни съображения в тази насока, които се споделят изцяло и от настоящия състав.

Основната част от доводите, изложени в касационната жалба, са обсъдени по-горе. По отношение изразеното в жалбата становище, че липсата на легална дефиниция на понятието „дрифт“ прави недопустимо налагането на санкции за такова нарушение, съдът намира следното: Разпоредбата на чл.104Б, т.2 от ЗДвП забранява на водачите на моторни превозни средства да използват пътищата, отворени за обществено ползване, за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари. По силата на §6, т.1 от ДР на ЗДвП улиците са приравнени на пътищата, като няма спор, че улицата, по която се е движел Н., е отворена за обществено ползване. Доколкото касаторът е използвал посочената улица не по предназначението й за превоз на пътници и товари, а за извършване на демонстративна маневра, довела до загуба на сцепление на задните гуми с цел забавление, той несъмнено е осъществил състава на вмененото му нарушение. Отговорността му е ангажирана на основание цитираната норма, а не въз основа субективната преценка на наказващия орган, както се твърди в жалбата. Следователно касаторът правилно и законосъобразно е санкциониран с настоящото наказателно постановление.

С жалбата се иска цялостна отмяна на обжалваното наказателно постановление. Възражения обаче са изложени само по отношение първото от констатираните нарушения. При това положение оспореното решение е проверено в цялост, но при липсата на конкретни доводи, касаещи второто нарушение, които да бъдат съобразени, касационният състав не дължи по-подробно произнасяне в тази насока.

По изложените съображения съдът приема, че не се констатират посочените от касатора основания за отмяна, а съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. Така, поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и отправеното искане, в полза на ответника по касация следва за се присъди юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 143 АПК, приложим по аргумент от чл. 63 „д“, ал. 1 ЗАНН, в размер определен в чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно цитираната норма заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. За защита по дела по ЗАНН актуалната редакция на чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ предвижда възнаграждение в размер от 130 до 190 лева. Производството по настоящото дело е протекло в едно съдебно заседание, в което юрисконсултът не се е явил, като случаят не се отличава с фактическа или правна сложност, поради което съдът намира, че следва да се присъди възнаграждение в размер на предвидения в Наредбата минимум от 130,00 лева.

Водим от горното, касационният състав

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 907 от 21.07.2025 г., постановено по АНД № 202 по описа на Варненски районен съд за 2025 г.

 

ОСЪЖДА Б. Б. Н. от гр.******, [ЕГН], да заплати на ОД МВР Варна на сумата от 130.00 (сто и тридесет) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението не подлежи на обжалване.