Решение по дело №1382/2019 на Софийски градски съд

                   

                               Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                            гр.София, 10.09.2020 г.

       

                    В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 1382 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

          Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение № 50488 от 17.10.2018 год., постановено по гр.дело № 81499/2017 г.  на  СРС, І Г.О., 167 състав, е осъдена Ж.Р.Р., ЕГН **********,***, кантора 124, да заплати на Н.А.М., с адрес: ***, на основание чл.284, ал.2 ЗЗД сумата от 12000 лв., представляваща отчет по възложени с договор за поръчка разпоредителни действия извършени с нотариален акт за продажба № 153, т.девети, н.д. № 1105/2014 г. и с нотариален акт за продажба № 152, т.девети, н.д.№ 1104/2004 г. и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 3506,80 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 03.09.2014 г.- 16.11.2017 г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1615,47 лв., разноски в производството.

         Срещу решението на СРС, 167 с-в е постъпила въззивна жалба от Ж.Р.Р., подадена чрез пълномощника адв.И.И., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените осъдителни искове да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни и недоказани. В жалбата се излагат доводи, за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие със закона, нарушение на  съдопроизводствените правила правила и необоснованост. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

          Въззиваемата страна- ищец Н.А.М., чрез пълномощника си адв.И.М. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:     

          Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.             

          Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.       

           Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция  е прието като доказателство представен от страна на ответницата – протокол от публично съдебно заседание от 07.01.2019 г., по гр.дело № 542/2018 год. по описа на Троянски районен съд, І-ви състав, но същия не променя приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.                             

          Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.        

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца Н.А.М. срещу ответницата Ж.Р.Р., обективно съединени искове с правно основание чл.284, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 12000 лв., представляваща отчет по възложени с договор за поръчка разпоредителни действия извършени с нотариален акт за продажба № 153, т.девети, н.дело № 1105/2014 г. и с нотариален акт за продажба № 152, т.девети, н.дело№ 1104/2004 г. и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 3506,80 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 03.09.2014 г. до 16.11.2017 г. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, като в случая с въззивната жалба ответницата е направила такова искане за допускане на трима свидетели за установяване на посочени от нея обстоятелства. Така направеното доказателствено искане във въззивната жалба е оставено без уважение, като неоснователно с определение постановено в публично съдебно заседание, проведено на 20.02.2020 год., по съображения изложени в мотивите на същото.  

           По наведените във въззивната жалба доводи досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, съдът приема следното:

           Безспорно е обстоятелството, че ищецът Н.А.М. е единствен наследник по закон/ син/ на покойния си баща А.М.Д., починал на 24.02.2017 год.

           По делото е установено, че ответницата Ж.Р.Р.  е приела да представлява А.М.Д.- наследодател на ищеца Н.А.М., като продаде от негово име и за негова сметка собствените му недвижими имоти на когото прецени, като договаря цени, условия и срокове по своя преценка, включително и с правото да договаря сама със себе си, съгласно разпоредбите на чл.38 от ЗЗД, видно от нотариално заверено пълномощно с рег.№ 7428/02.09.2014 год., том ІІ, акт № 76 по описа на нотариус Н.Л., с район на действие Районен съд- София.  Съдът приема, че ако пълномощникът действа в кръга на учредената му представителна власт и извърши правното действие, за което е упълномощен/ както е в процесния случай/, доколкото не се установява друго,  може да се приеме, че е налице договор за поръчка между тях, като довереникът дължи отчет по нея. Отношенията на страните във връзка с упълномощителната сделка се уреждат от правилата, регламентиращи договора за поръчка. В процесния случай, наличието на договор за поръчка/ сключен между наследодателя на ищеца и ответницата/ се установява от съдържанието на упълномощителната сделка и съдържанието на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 13, рег.№ 3196, т.ІІІ, нот.дело № 328/2014 год., и нотариален акт за продажба № 14, рег.№ 3197, т.ІІІ, нот.дело № 329/ 2014 год., в които е оформена продажбата на собствените на наследодателя на ищеца недвижими имоти, находящи се в гр.Априлци и в гр.Троян, конкретно посочени в пълномощното, в които нотариални актове е записано, че пълномощникът Ж.Р.Р. действа от името и за сметка на упълномощителя А.М.Д., като договаря сама със себе си, респективно продава на себе си описаните в нотариалните актове недвижими имоти. В настоящия случай ответницата Ж.Р. не отрича, че е действала като пълномощник на продавача А.М.Д. по процесните продажбени сделки, но отрича да е получила вместо него цената, тъй като същата била изплатена преди подписване на нотариалните актове. В процесните нотариални актове/ описани по-горе/, изрично е посочено, че Ж.Р.Р. е заявила, че е съгласна и купува от А.М.Д., недвижимия имот подробно описан в пункт първи и при условията на пункт втори и трети на този нотариален акт за сумата от 8000 лв./ съответно за сумата от 4000 лв./, която е изплатила напълно и в брой на продавача преди подписване на този нотариален акт. Нотариалният акт представлява официален документ, но неговата обвързваща доказателствена сила се простира само върху фактите, обхванати от удостоверителното изявление на нотариуса: датата и мястото на съставяне на акта, самоличността на лицата и изявленията им за сключване на сделката, както и за другите действия, извършени пред и от нотариуса - прочитане, одобряване и подписване на акта, т.е. законната доказателствена сила на този документ се отнася или до личните действия на нотариуса, или до неговите преки възприятия. Доказателствената сила на нотариалния акт не обхваща верността на изявленията на лицата, в която част нотариалния акт има характер на частен документ. Въпросът за верността на изявленията на страните по сделката, т. е. доколко те отговарят на истината, се решава от съда според събраните по делото доказателства.

          На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗЗД довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Разпоредбата възлага в тежест на довереника задължението да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде отчет за действията си и да му предаде всичко, което е получил във връзка с изпълнението. Това задължение е такова за действие, а не за бездействие, поради което може да бъде изпълнено и съответно погасено само с активни действия от страна на длъжника /довереник/, като именно от тези действия, той черпи изгодни за себе си правни последици. Затова при предявен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД ответникът /довереник/ носи доказателствената тежест за установяване на това, че е уведомил доверителя за изпълнението на поръчката, дал е отчет за това изпълнение, както и че му е предал всичко, което е получил във връзка с изпълнението. По делото не са ангажирани от страна на ответницата доказателства в тази насока. Тежестта да докаже отчета по мандата е за довереника/ ответницата по делото/. В процесния случай доказателства затова не са представени по делото, поради което ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираната сума от 12 000 лв., на основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. По изложените съображения искът с правно основание чл.284, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 12000 лв. се явява изцяло основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд.

          Основателен  и доказан се явява и предявения от ищеца срещу ответницата иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3506,80 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 03.09.2014 г.- 16.11.2017 г, като в тази част липсват конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.

         При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.              

           При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.  С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът- ответник Ж.Р.Р., следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна-ищец Н.А.М., своевременно поисканите и дължими разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 1000 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие от 20.02.2020 год. като направеното от въззивника – ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция не надвишава минимално предвидения размер, съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК възниква при възнаграждения, надхвърлящи минималния размер на адвокатските възнаграждения по цитираната наредба, какъвто не е разглежданият случай.

            Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

                                                  Р     Е    Ш     И     :

 

           ПОТВЪРЖДАВА решение № 50488 от 17.10.2018 год., постановено по гр.дело № 81499/2017 г.  на  СРС, І Г.О., 167 състав.

           ОСЪЖДА Ж.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Н.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.

           РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните. 

 

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                             

                                                                     ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                   2.