РЕШЕНИЕ
№ 871
гр. Бургас, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Веселка Г. Узунова
Даниела Д. Михова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20252100501290 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по
въззивната жалба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, против решение № 1216 от 23.05.2025 г. по гр.д.8422/2024 г. по
описа на Районен съд Бургас, с което съдът е прогласил по иск на въззиваемата
Ц. Д. Д. от ***, за недействителен договор за заем № 27807 от 14.07.2017 г.,
сключен между въззиваемата-ищца и „Креди Йес“ ООД, вземанията по който
са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 01.10.2018 г. и е осъдил
въззивното дружество да заплати на ищцата разноски в размер на 742,43 лв.
Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно,
незаконосъобразно, поставено при допуснати съществени процесуални
нарушение и неправилно приложение на материалния закон.
По отношение на недопустимостта на решението се твърди, че е
налице такава, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск.
Излагат се съображения, че по аргумент от чл.414 от ГПК, с
пропускане на срока за подаване от длъжника на възражение, че не дължи
вземането, или с оттеглянето му, или след влизане в сила на решението за
установяване на вземането, последното се счита за безспорно установено и
заповедта за изпълнение влиза в сила. Твърди се, че отрицателен иск за
установяване, че едно парично вземане не съществува, е допустим когато
вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но
до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл.414, ал.2 ГПК. Излага
се, че съдебно признатото вземане не може да бъде оспорено поради наличие
на факти, които са осъществени до приключване на производството по делото,
1
което в случаите на чл.410 от ГПК е изтичане на срока за подаване на
възражение, на основание чл.414 от ГПК. Твърди се, че в случая, предвид
липсата на подадено възражение, на основание чл.414 от ГПК заповедта е
влязла в законна сила и обвързва страните със задължението да не оспорват
фактите, които са послужили за издаването й. Посочва се, че съгласно
трайната практика на ВКС, след изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК
възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което
предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува, е
недопустим. По същите съображения се твърди, че е недопустим и иск за
установяване нищожност на договор, за който се твърди, че е основание за
установеното със заповедта за изпълнение вземане.
Посочва се, че след влизане в сила на заповедта длъжникът може да
инициира нов процес, в който да оспори вземането само в изрично и
изчерпателно предвидени в закона хипотези, като следва - да основе иска си
на факти, които са настъпили след изтичането на срока по чл.414 от ГПК,
респ. след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция,
разгледала спора по същество (иск по чл.439 от ГПК) или по чл.424 от ГПК, а
доколкото в случая твърдяната нищожност на клаузите от договора за кредит е
съществувала преди издаването на заповедта за изпълнение, тя не
представлява нововъзникнал след заповедта факт.
Твърди се, че доколкото и към момента на издаване на процесията
заповед за изпълнение (01.11.2019 г.), е действала разпоредбата на чл.411, ал.2,
т.2 ГПК, съгласно която заповедният съд проверява дали искането е в
противоречие със закона или добрите нрави, а съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП (в
сила от 10.06.2006 г.), неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, в процесния случай правилото за
ефективен контрол относно потенциална неравноправност на клаузи от
договор с потребител относно е спазено.
На следващо място се твърди, че предявеният иск е недопустим,
доколкото същият се отнася за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит, алтернативно на отделна негова клауза, сключен между
ищцата и „Креди Йес“ ООД (като цедент), т.е. вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия.
Твърди се, че в този случай съдебната практика (решение № 127/30.07.2018 г.
по т.д.№ 1103/2017 г., ТК, II т.о. на ВКС) приема, че надлежен ответник е
цедента, а не цесионера, като се приема, че при цесията длъжникът не се
лишава от правата, които има към цедента, както и от възраженията, които
може да му противопостави - по арг.от чл.103, ал.3 ЗЗД, но ако има интерес да
иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва
да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора.
Алтернативно се твърди, че неправилно съдът не е признал за
установено, че ищецът дължи на дружеството-ответник чистата стойност на
кредита при условията на чл.23 ЗПК.
Претендира се съдът да постанови решение, с което да обезсили
първоинстанционното решение като постановено по недопустим процес.
Алтернативно се претендира съдът да отмени като неправилно атакуваното
решение, и да се произнесе по съществото на въпроса.
Не са ангажирани нови доказателства. Претендират се разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.
2
Въззиваемата Ц. Д. Д. не е депозирала писмен отговор на въззивната
жалба в предоставения й срок.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия
срок и против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което съдът я
намира за допустима.
С оглед наведените от страните твърдения и възражения и събраните
по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна,
следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
искова молба на въззиваемата Ц. Д. Д. против въззивника „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, за прогласяване на недействителността на
договор за заем № 27807 от 14.07.2017 г., сключен между ищцата и „Креди
Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за
цесия от 01.10.2018 г. Твърди се, че по посочения договор ищцата е получила
от „Креди Йес“ ООД заем в размер на 2 000 лв. Излага се, че съгласно чл.6 от
договора ищцата е следвало да обезпечи изпълнението на договора с поне две
от посочените в договора обезпечения: А) издаване на запис на заповед от
страна на Заемодателя; Б) поръчителство на едно или две физически лица,
отговарящи на условия, залегнали в договора; В) предоставяне на безусловна
банкова гаранция. Посочва се, че съгласно чл.8 от договора в случай, че в 3-
дневен срок от подписване на договора заемателят не предостави на
заемодателя договореното обезпечение, той ще дължи неустойка в размер на
2 704,01 лв, която се разсрочва на 24 равни вноски. Твърди се, че ищцата не
представила в срок уговорените обезпечения, поради което още при
сключване на договора й е била начислена въпросната неустойка. Излага се, че
след прехвърляне на вземанията по договора от заемодателя на ответника по
делото с договор за цесия от 01.10.2018 г., по подадено от ответника Заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е била издадена
Заповед № 2907/01.08.2019 г. по ч.гр.д.6288/2019 г. по описа на БРС за
следните суми: 1 757,59 лв непогасена главница; 689.08 лв договорна лихва за
периода 11.12.2017 г. - 15.07.2019 г.; 2 252,33 лв неустойка за неизпълнение на
договорно задължение; 421,76 лв обезщетение за забава, като заповедта е
влязла в законна сила на 22.08.2019 г.
Твърди се, че договорът за паричен заем е недействителен на
основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като ГПР е посочен единствено
като процент - 48.075%, но в него не са посочени елементите, които включва,
както и методиката за изчисляването му, както и поради това, че ГПР
надхвърля размера по чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като в него не е включена
неустойката за непредоставяне на обезпечение.
На следващо място се твърди, че договорът е недействителен и
поради това, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като
посоченият в него фиксиран лихвен процент не отговоря на действително
приложения лихвен процент, доколкото уговорената неустойка представлява
добавка към договорената лихва по кредита. Сочи се, че същата надхвърля
трикратният размер на законната лихва и е нищожна, тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави.
При условията на евентуалност се иска прогласяване на
недействителността на клаузата на чл.8 от договора за заем № 27807 от
14.07.2017 г., сключен между ищцата и „Креди Йес“ ООД, вземанията по
който са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 01.10.2018 г. Твърди
3
се, че клаузата по чл.8 от договора, предвиждаща плащане на неустойка е
недействителна, тъй като с нея се заобикаля правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК и
се договоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. Посочва се, че клаузата е и неравноправна, както и, че накърнява
добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като служи за неоправдано и
непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на заемната тежест
на длъжника.
Твърди се, че въпреки, че заповедта за изпълнение е влязла в сила,
предявените искове са допустими, тъй като въпросът за неравноправността на
клаузите от договора и действителността му не е изследван в заповедта за
изпълнение.
Предявените искове са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК,
вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а на предявения евентуален иск -
чл.124, ал.1 ГПК, вр.чл.146, ал.1 ЗЗП, чл.26, ал.1, предл.1-3 ЗЗД.
Въззивникът-ответник е оспорил предявените искове с писмен
отговор в законовия срок. Исковете са оспорени като недопустими и
неоснователни.
По отношение на недопустимостта е изложено, че с оглед
посоченото в заповедта за изпълнение, че се издава „след като прецени, че са
налице предпоставките за уважаване на искането“, следва да се приеме, че
заповедният съд е извършил проверка дали искането противоречи на закона, в
т.ч.дали искането се основава на неравноправни клаузи. Твърди се, че след
като длъжницата не е подала възражение по чл.414 ГПК и не е оспорила
вземането по реда на чл.423 ГПК, заповедта за изпълнение е влязла в сила
заповед и иск за оспорване на вземането е недопустим.
Исковете са оспорени като неоснователни с твърдението, че в ГПР не
се включва неустойка за неизпълнение на договорно задължение съгласно
чл.19, ал.3 ЗПК; разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисква да се посочат
не всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляване
на ГПР. По отношение на размера на лихвата се твърди, че е правилно посочен
и не противоречи на добрите нрави.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил главния
иск като допустим и основателен. Съдът е изложил съображения за
неоснователност на възраженията на ответника за недопустимост на
предявения главен установителен иск поради наличието на влязла в сила
заповед за изпълнение за процесните вземания. Позовал се е на практика на
Съда на Европейския съюз (решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19,
решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение
от 18 декември 2023г. по дело С-231/23), както и на практика на националните
съдилища (определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.т.д.1304/2023 г. на ВКС, II
т.о., определение № 2122 от 26.07.2024 г. по ч.т.д.356/2024 г. на ВКС, II т.о.), в
които се приема, че формираната с влязлата в сила заповед за изпълнение сила
на пресъдено нещо препятства правото на страната - потребител да поиска в
следващо производство съдът да се произнесе по действителността на
сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на
съдържащи се в тях клаузи и обуславя недопустимост на предявените
установителни искове само, ако се установи, че заповедният съд е преценил
действителността на клаузите от сключения договор с оглед на Директива
93/13 и е изложил мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или
4
частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на това
производство, както и че в случай, че е постановено съдебно решение, с което
се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в
обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие
на неравноправни договорни клаузи, забраната за непререшаемост не следва
да бъде прилагана. По същество съдът е приел, че главният иск е и
основателен. Съдът е приел, че посоченият в процесния договор за
потребителски кредит размер на ГПР е неправилен, тъй като не включва
предвидената в чл.8 от договора „неустойка“ с характер на скрито
възнаграждение, представляващо общ разход по кредита. Посочено е, че
предвид уговорените параметри на договора (заемната сума от 2 000 лв, ГПР
48,075%, брой вноски 24, месечен лихвен процент 3,330, обща сума за
плащане 2 935,99 лв, неустойка 2 704,01 лв), размерът на уговорената
„неустойка“ с характер на скрито възнаграждение за кредитора освен че е
явно непропорционален на размера на получения кредит, не е включен в
размера на ГПР; при включването на уговорената „неустойка“ с характер на
скрито възнаграждение, размерът на ГПР би надвишил законовия максимум
по чл.19, ал.4 ЗПК. Съдът е посочил, че с оглед дадените от СЕС разяснения,
посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни
последици на непосочването му, поради което следва да се приеме, че
кредиторът не е изпълнил изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съотв.че е
налице основание по чл.22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски
кредит за недействителен. Съдът е посочил, че с оглед уважаването на главния
иск, не дължи произнасяне по евентуалния установителен иск. Ответната
агенция е осъдена да заплати на ищцата направените от нея съдебни разноски.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на допустимостта на обжалваното решение следва да
се посочи, че съдът не споделя оплакванията на въззивника, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск. Предвид
разпоредбите на чл.7, ал.3 ГПК, на чл.633 ГПК, и на актуалната практиката на
СЕС - решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г.
по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023 г.
по дело С-231/23, в която е изтъкната необходимостта процесуалните
национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да
бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е.да не
препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите,
настоящият състав споделя практиката на ВКС (цитирана по-горе), съобразно
която произнасянето на съда по наличието на неравноправни клаузи в
договора с потребител, евентуално – по неговата недействителност, би било
ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно
решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички
клаузи от договора. При липса на проведен ефективен контрол върху
потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител забраната за
непререшаемост не следва да бъде прилагана. Предвид изложеното, и на
установеното, че в проведеното заповедно производство по ч.гр.д.6288/2019 г.
на РС Бургас, в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК се съдържа само бланкетно посочване на израза „счете, че са
налице предпоставките за уважаване на искането“, без да са посочени каквито
и да е мотиви относно наличието или липсата на неравноправни клаузи или
относно наличието на законови основания за недействителност на договора за
5
потребителски кредит, настоящият състав състав изцяло споделя изводите на
първоинстанционния съд, че в заповедното производство не е била извършена
проверка за наличие на евентуално на неравноправност на клаузи в процесния
договор, поради което предявеният установителен иск не е недопустим.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира
следното:
Страните не спорят, че съгласно сключен между ищцата и „Креди
Йес“ ООД договор за потребителски заем № 27807 от 14.07.2017 г., ищцата е
като заемател получила сумата от 2 000 лв, при уговорени погасителна вноска
от 122,33 лв, 24 погасителни вноски, ГПР - 48,075%, месечен лихвен процент
- 3,330%, обща сума за плащане 2 935,99 лв. В чл.6 от договора страните са се
споразумели договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените
по вид обезпечения: запис на заповед, издаден от заемателя; банкова гаранция
или поръчител, отговарящ на условията на чл.9, ал.2 от Общите условия към
договора за заем. Съгласно чл.8 от договора, ако в 3-дневен срок от
подписване на договора заемателят не предостави на заемодателя
договореното обезпечение или ако обезпечението не отговаря на
изискванията, посочени в чл.9, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ, заемателя дължи на
заемодателя неустойка в размер на 2 704,01 лв, с начин на разсрочено плащане
съгласно погасителния план към договора.
Не е спорно, че ищцата е изпаднала в забава от 11.12.2017 г., както и,
че до изтичането на срока на договора на 15.07.2019 г., ищцата е заплатила на
заемодателя само сумата от 941 лв.
Не е спорно, че с договор за цесия от 01.10.2018 г. вземанията по
договора за потребителски заем между ищцата и „Креди Йес“ ООД, са били
прехвърлени на въззивника-ответник Агенция за събиране на вземания ЕАД.
Спорно по делото е, следва ли предвидената в чл.8 от договора
неустойка да бъде включена в общите разходи по кредита. Спорно на второ
място е какъв е характерът на неустойката и нищожна ли е тя, както твърди
ищцата.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
6
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно чл.19, ал.2 ЗПК ГПР по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания, а съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. С Решение на
Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, за да се
осигури по-голяма защита на потребителите, е възприето широко определение
на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ - всички разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора.
Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че уговорената
с чл.8 от договора за потребителски кредит неустойка в размер на 2 704,01 лв,
с уговорено разсрочено плащане съгласно погасителния план към договора, не
отговаря на изискването на чл.92, ал.1 ЗЗД да обезпечава изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без
да е нужно те да се доказват. Съдът споделя извода на първоинстанционния
съд, че макар вземането по т.8 от договора да е наименовано „неустойка“, то
няма характера на неустойка, тъй като няма обезпечителна или обезщетителна
функция. На практика се касае за вземане, дължимостта на което е изначално
известна на страните още при сключването на договора дотолкова, че то е
разсрочено и прибавено към всяка месечна погасителна вноска. Предвид
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, съгласно която изпълнението на срочното
задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения,
следва да се приеме, че непредоставянето на обещано от длъжника
обезпечение не представлява договорно неизпълнение, а основание за
загубване на преимуществото на срока.
Съгласно чл.16, ал.1 ЗПК кредиторът има задължение преди
сключване на договор за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя. С уговорената в чл.8 „неустойка“ за непредставяне в тридневен
срок от сключване на договора на обезпечение на задължението, съдът
приема, кредитодателят е прехвърлил изцяло върху потребителя риска от
неплатежоспособността му, а така наречената „неустойка“ за непредоставяне
на обезпечение, всъщност представлява скрито възнаграждение за
кредитодателя, при това (както е приел и първоинстанционният съд) - за това,
че е отпуснал кредит без да оцени кредитоспособността на заемателя.
Ето защо, след като предвидената в чл.8 от договора „неустойка“ има
характер на скрито възнаграждение за кредитора, същата следва да бъде
7
включена в „общите разходи по кредита“ и да бъде взета предвид при
определяне на ГПР по договора.
Невключването й в ГПР от една страна създава невярна представа за
действителния размер на общите разходи по кредита, от друга страна води до
извод за неправилно изчислен ГПР.
Съгласно практиката на СЕС, посочването на неправилен ГПР, който
не включва всички общи разходи по кредита, се приравнява на липсата на
посочен ГПР, което води до извод за недействителност на договора на
основание чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Отделно от това, при уговорен размер на ГПР - 48,075%, размер на
заемната сума 2 000 лв, месечен лихвен процент 3,330%, обща сума за
плащане 2 935,99 лв, и уговорена „неустойка“ в размер на 2 704,01 лв съдът
намира, че при включването на уговорената „неустойка“ с характер на скрито
възнаграждение, размерът на ГПР би надвишил законовия максимум по чл.19,
ал.4 ЗПК.
По изложените съображения съдът намира предявения главен иск за
основателен.
За пълнота следва да се посочи, че съдът намира за неоснователни
оплакванията във въззивната жалба, че след като е приел, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК,
първоинстанционният съд неправилно не е признал за установено, че ищецът
дължи на ответника чистата стойност на кредита.
Действително, съгласно чл.23 ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая обаче съдът се е произнесъл по предявения от заемателката Д. иск за
приемане за установено, че договорът за заем № 27807 от 14.07.2017 г. е
недействителен на основание чл.22 ЗПК. Предявеният главен установителен
иск е положителен, а не отрицателен установителен иск (както неправилно
ответникът го е наименовал в отговора на исковата молба), ето защо, с оглед
принципа на диспозитивното начало първоинстанционният съд правилно „не
е признал за установено, че ищецът дължи на ответника чистата стойност на
кредита“, тъй като не е бил сезиран с такъв иск. Обратното би довело до
недопустимо произнасяне по непредявен иск.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на
първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на
основание чл.272 ГПК.
Предвид постановения резултат, на основание чл.78, ал.1 ГПК
въззивникът следва да заплати на въззиваемата-ищец сторените от нея
разноски за въззивното производство в размер на 400 лв за заплатено
адв.възнаграждение. В тази връзка следва да се посочи, че с оглед
материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото и явяването
на процесуалния представител на въззиваемата в откритото съдебно
заседание, съдът намира заявеното от въззивника възражение за прекомерност
на претендираните от въззиваемата съдебни разноски за неоснователно.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1216 от 23.05.2025 г. по гр.д.8422/2024
г. по описа на Районен съд Бургас.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, да заплати на Ц. Д. Д. с ЕГН **********, сумата от 400 лв
(четиристотин лева), представляваща съдебни разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9