Решение по адм. дело №2469/2025 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

 

1. Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца /ЗСПД/.

2. Образувано е по жалба на А. А. Г., с [ЕГН], с постоянен адрес гр. Пловдив, [улица], ет. 1, ап. 1, чрез адвокат И. К., против Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27291/20.10.2025 г., на Началник отдел „Социална закрила“ при ДСП - Пловдив, с която на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД, във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД, е отказана „еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас" за детето Д. Г. по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД.

3. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт и се иска неговата отмяна от съда. Претендира се присъждане на разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА).

4. Ответникът по жалбата – Началник отдел „Социална закрила“ при ДСП - Пловдив, чрез процесуалния си представител, е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Съображения в тази насока се излагат в писмено становище приложени по делото.

 

ІІ. По допустимостта:

 

5. Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, и от лице имащо правен ин­терес от оспорването, което налага извод за нейната процесуална ДОПУСТИМОСТ.

 

ІІІ. За фактите:

 

6. П. Д. на Дирекция ”Социално подпомагане“ – гр. Пловдив е образувано административно производство, повод за което е подадено от жалбоподателя Г. заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/27291/06.10.2025 г., с което същият е претендирал заплащане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД. С въпросното заявление-декларация Г. е декларирал, че е гражданина на България, женен е за Д. Г., която е украински гражданин с [ЛНЧ] и имат родено на 19.11.2018 г. дете – Д. Г., с [ЛНЧ], гражданин на Украйна. Декларирано е също така, че детето не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

7. Въз основа на така подаденото заявление-декларация, е издадена оспорената в настоящото производството Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27291/20.10.2025 г. от Д. В. Й., Началник отдел “Социална закрила” към ДСП гр. Пловдив, упълномощена със Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025 г. на Директора на ДСП - Пловдив, с която на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД, във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД, на Г. е отказана исканата помощ. Мотивите за постановяване на оспорената заповед се свеждат до следното: „На основание чл. 3, т. 3 от ЗСПД – детето не е български гражданин.“

8. С жалбата, с която е сезиран съда, са представени още: Удостоверение за раждане на Д. Г.; Уверение от 29.10.2025 г. издадено от ОУ „Д-р Петър Берон“, в уверение на това, че Д. Г., е записана като ученичка за учебната 2025/2026 г. в първи клас; Копие от личната карата на жалбоподателя.

С административната преписка е представена и Регистрационната карта на чужденец на Д. Г..

 

IV. За правото:

 

9. В случая оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречия на материалния закон. Съображенията за този извод ще бъдат конкретизирани в следващото изложение.

10. Между страните не се формира спор от фактическа страна. Спорът е правен и се свежда до въпроса налице ли са основания за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД за детето Д. Г..

11. За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да се съобрази следното:

Според чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Освен това Конституцията е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1). Съответно, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство.

От своя страна Законът за убежището и бежанците (ЗУБ) определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на жалбоподателя и на дъщеря му - детето София Будник) имат право на социално подпомагане.

С нормата на чл. 3 ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

12. Очевидно, настоящият случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези. Това обаче, с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, не означава, че семейството на детето Д. Г. няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от закона.

Впрочем, тук именно следва да се констатира, че последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е от 2004 г., а правото на социално подпомагане по чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено законодателно през 2007 г. Повече от ясно е, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария).

13. Отделно от изложеното, за пълнота е необходима да се посочи още, че ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 3 и 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от 03.07.1991 г.), защото съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

В чл. 27, т. 1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Б. К. обхваща правото на образование като социално право.

14. Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз. Касае се за Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в цитирания по-горе ЗУБ (според §1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт, което очевидно не е сторил.

При това положение, постановяването на отказ за изплащане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, с аргумент за липса на българско гражданство на детето или международен договор между Република България и трета страна, е в явно несъответствие с горепосочените норми и в противоречие с целта на закона.

15. Тези съображения обосновават крайния извод на съда за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Той ще следва да бъде отменен. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/27291/06.10.2025 г., за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, подадено от А. А. Г., с [ЕГН], при съблюдаване на дадените с настоящо решение указания по тълкуването и прилагането на закон.

Това налага извод за основателност на жалбата.

ІV. За разноските:

16. В полза на процесуалния представител на жалбоподателя се претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Искането ще следва да се остави без уважение с оглед липсата на всички кумулативни предпоставки на закона за присъждане на такова. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата обвързва присъждането на адвокатско възнаграждение за безплатна адвокатска помощ с осъждането за разноски на насрещната страна. Тоест, освен наличието на една от хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗА, каквато в случая е налице, видно от представения договор за правна защита и съдействие, е необходимо кумулативно и наличието на осъдителен диспозитив за разноски в полза на представляваната безплатно страна. Нормата е специална спрямо реда, установен в ГПК и АПК и намира приложение в процесния случай. Изричната норма на специалния закон не дава възможност да се игнорира втората кумулативно необходима предпоставка и да се присъди адвокатско възнаграждение, само поради наличието на оказана безплатна адвокатска помощ. 17. Ще следва обаче, ответникът да бъде осъден да заплати в полза на жалбоподателя, сумата от 10 лв., представляваща разноски за заплатената държавна такса.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХVІІ състав

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27291/20.10.2025 г. на Началник отдел „Социална закрила“ при ДСП - Пловдив.

ИЗПРАЩА преписката на Дирекция “Социално подпомагане” - Пловдив, за ново произнасяне по заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/27291/06.10.2025 г., за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, подадено от А. А. Г., с [ЕГН], при съблюдаване на дадените с настоящо решение указания по тълкуването и прилагането на закон.

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане, гр. София, да заплати в полза на А. А. Г., с [ЕГН], с постоянен адрес гр. Пловдив, [улица], ет. 1, ап. 1, сумата от 10 лв., представляваща разноски за заплатената държавна такса.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда чл. 38 от ЗА в полза на И. З. К., адвокат при Адвокатска колегия – Пловдив, Персонален номер **********, с адрес гр. Пловдив, бул. „6-ти септември“ № 169, ет. 1.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.