Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1961 20.05.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17723 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99, чл. 240, чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул.
„Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Н.Т.С. и М.Д.Д.,
чрез пълномощника си *** Ц.П., е предявил против Й.С.Б., ЕГН: **********,***,
иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр.
дело № 9199/ 2018 г. на ПРС, XI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 5059/
05.06.2018 г., парични суми, както
следва: сумата от
553, 11 лева- главница за периода 20.03.2017 г.-
16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договор за паричен заем № ***/ 19.02.2017 г., сключен между Й.С.Б. и „Сити кеш” ООД, вземането по който
е цедирано на „Агенция за събиране
на вземания” ООД с рамков договор от 31.10.2017 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
по приложение 1 от 31.10.2017 г., чийто правоприемник е „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., договорна лихва в размер на 70, 66 лева за периода
20.03.2017 г.- 16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договора е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение в размер на 430, 28 лева за периода
20.03.2017 г.- 16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договора е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., неустойка за предсрочна
изискуемост в размер на 210, 81 лева, начислена еднократно на 10.04.2017 г. и обезщетение за забава в размер
на 61, 95 лева за периода 11.04.2017 г.- 04.06.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 04.06.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, както и разноските по делото.
В исковата молба е посочено, че на 31.10.2017 г. се подписало приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 31.10.2017 г., сключен между „ Сити кеш” ООД, ЕИК: ********* и ищеца, по силата на който вземането на кредитора по договор за паричен заем № ***/ 19.02.2017 г., сключен с ответника, се прехвърлило на ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения. Ответникът бил уведомен по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с уведомително писмо от „Вива Кредит” ООД, изпратено с известие за доставяне, върнато с отбелязване като „непотърсено“. Твърди се, че уведомлението целяло да предпази длъжника от евентуално двойно плащане на едно и също задължение, като нямало значение получаването му, ако безспорно се установяло, че задължението по кредита не е погасено. Съгласно сключения договор за паричен заем № ***/ 19.02.2017 г., на ответника била предоставена в заем сумата от 600 лева, която следвало да бъде върната с договорна лихва в размер на 84, 13 лева на 34 равни седмични погасителни вноски, всяка от по 20, 12 лева, с краен падеж- 16.10.2017 г. Предвид забавата в плащането, настъпила предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., като била начислена и неустойка в размер а 20 % или 210, 81 лева. С подписване на договора заемателят се бил задължил още да предостави обезпечение на задълженията си чрез издаване на запис на заповед, поръчителство, залог върху движима вещ, учредяване на ипотека или представяне на банкова гаранция, но поради това си неизпълнение, на лицето била начислена неустойка в размер на 471, 92 лева, платима на равни погасителни вноски, всяка в размер на 13, 88 лева. На ответника била начислена и лихва за забава за периода от 11.04.2017 г. до подаване на заявлението в съда- 04.06.2018 г., възлизаща в размер на 61, 95 лева. Въпреки отправените покани за доброволно изпълнение и разсрочване на задължението, заемателят не бил заплатил изцяло съответния паричен заем. До момента той бил заплатил само сумата от 102 лева, с която се погасили, както следва: сумата от 13, 47 лева- договорна лихва, сумата от 41, 64 лева- неустойка и сумата от 46, 89 лева- главница. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 9199/ 2018 г. на ПРС, XI гр. с-в, се издала заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Прави се искане и за разглеждане на делото в отсъствие на ищеца. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й представя писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения
му в процеса особен представител, подава писмен отговор, с който оспорва иска
по основание и размер, като моли за отхвърлянето му. В съдебно заседание особеният
представител поддържа отговора и моли за постановяване на решение с оглед
събраните доказателства.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
Със
заповед за изпълнение на парично задължение № 5059/ 05.06.2018
г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № № 9199/ 2018
г. на ПРС, XI гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на
ищеца следните суми: сумата от 553, 11 лева- главница за периода
20.03.2017 г.- 16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договор за паричен заем № ***/ 19.02.2017 г., сключен между Й.С.Б. и „Сити кеш” ООД, вземането по който
е цедирано на „Агенция за събиране
на вземания” ООД с рамков договор от 31.10.2017 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
по приложение 1 от 31.10.2017 г., чийто правоприемник е „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., договорна лихва в размер на 70, 66 лева за периода
20.03.2017 г.- 16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договора е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение в размер на 430, 28 лева за периода
20.03.2017 г.- 16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договора е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., неустойка за предсрочна
изискуемост в размер на 210, 81 лева, начислена еднократно на 10.04.2017 г. и обезщетение за забава в размер
на 61, 95 лева за периода 11.04.2017 г.- 04.06.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 04.06.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, както и разноските в заповедното производство в общ размер на 75 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Като писмени доказателства са приети договор за паричен
заем № ***/
19.02.2017 г.,
сключен между ответника и „Сити
Кеш” ООД, ведно с общите условия към
договора, погасителен план, молба за сключване на кредита и стандартен
европейски формуляр за информация по договора.
Представен е и договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 31.10.2017 г., сключен между ищеца и „ Сити
Кеш” ООД, с който е цедирано
вземането по договора за кредит, приложение № 1
към него, съдържащо вземането към ответника, потвърждение за цесията, пълномощно
и уведомления за цесията, изпратени на адреса на ответника, но върнати като
неполучени.
Прието е и заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на документацията по
отпуснатия кредит, е определило като стойности размерите на неплатените по
договора главница, договорна лихва, лихва за забава и
неустойки, като размерите изцяло съвпадат с претенциите по исковата молба.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото за
обстоятелството, че между „Сити
Кеш” ООД и ответника е бил сключен договор за паричен заем
№ ***/ 19.02.2017 г., по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателя парична сума
в размер на 600 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: краен падеж-
16.10.2017 г., 34 броя седмични вноски, всяка от по 20, 12 лева, с фиксиран
годишен лихвен процент по заема- 40, 08 %, ГПР- 48, 848 % и общ размер на
всички плащания- 684, 13 лева.
Вземането по този договор за кредит
в последствие е било прехвърлено чрез цесия от „Сити Кеш”
ООД на ищеца на 31.10.2017 г.
с Приложение № 1 към договора за продажба и прехвърляне на вземания. Такава
възможност изрично е предвидена и в чл. 5 ал. 3 от ОУ към договора за заем,
според който кредиторът има право да прехвърли вземанията си срещу заемателя в полза на трето лице.
На първо място, следва да се посочи,
че ищецът е активно легитимиран да предяви процесните
искове. Договорът за продажба и прехвърляне на вземания е действителен, приложението към
него е неразделна част от договора и съдържа предмета и цената на всяко
прехвърлено вземане, включително и процесното под № ***,
като то е сключено след настъпване на изискуемостта на вземанията по договора
за заем. В чл. 5 ал. 3 от ОУ към договора за заем изрично е предвидена
възможността заемодателят да прехвърли правата си по договора на трето лице,
поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Без
значение в случая е това, че уведомлението за цесията е изготвено от
ищеца, независимо от нормата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, според която прехвърлянето
на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от
предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се
направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен
за това (както е станало тук- пълномощно на лист 20), доколкото не се касае за
лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в
закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде
извършено от цедента, не означава, че то не е
валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент
лице, действащ по негово пълномощие. От представеното по делото пълномощно е
видно, че ищецът е бил овластен от кредитора да
уведоми от името на последния всички длъжници по
договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В
този смисъл съобщението, извършено от цесионера,
действащ като пълномощник на цедента, е правно
валидно, действително и поражда правните си последици. Действително изпратените
в случая на два пъти уведомителни писма до адреса на длъжника са връщани в
цялост като неполучени, но това не опорочава процедурата по връчване, доколкото
изрично в ДР на ОУ- чл. 17 е предвидено, че всички съобщения между страните ще
се считат за получени, ако са изпратени на адресите по договора, както е и
станало. Кредиторът е изпълнил задълженията по договора в тази връзка в риск на
длъжника е да осигури получаване на известията, изпращани на декларирания от
него адрес за кореспонденция, доколкото той изначално се е съгласил с
подписването на договора на този начин на уведомяването си. Отделно от това, с
връчването исковата молба с приложенията й лицето вече се счита за уведомено за
цесията, доколкото се явява известéно, че има
нов кредитор, като в случая е без значение, че ответникът се представлява от
особен представител, доколкото адвоката може да получава всички уведомления от
името и за сметка на страната. След като законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебно производство е напълно редовно.
Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от
отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за
прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено
дотук, в конкретния случай се налага еднопосочният извод за това, че цесията е
валидно противопоставима на ответника и тя легитимира
ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да
претендира търсените суми в качество на цесионер.
Макар че в отговора искът се оспорва
по основание, без да са наведени конкретни съображения в тази насока, трайната
и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на
действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако
се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на
потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата
на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно
отношение са императивни правни норми. В тази връзка съдът служебно намира, че
клаузите за неустойка по договора
са
неравноправни и противоречащи на закона и принципите на добросъвестността.
Първата неустойка е посочена в чл. 8 от договора и
тя е предвидена, че се дължи в случай на непредоставяне на обезпечение от
длъжника под формата на запис на заповед, поръчител или банкова гаранция.
Принципно, неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е всяка уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една
страна, и потребителя- от друга. Ответникът като физическо лице- длъжник на
кредитополучателя по договора има качеството на „потребител“ по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а сключеният кредит представлява търговска сделка за
предоставяне на финансова услуга, поради което договорът попада в приложното
поле на специалния ЗЗП. Неравноправните клаузи са нищожни, освен, ако те са
уговорени индивидуално по чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като според ал. 2 от същата
разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
От процесния договор е видно,
че клаузата за тази неустойка е част от съдържанието на съглашението между
страните, но това не е достатъчно, за да се приеме, че същата може да бъде
квалифицирана като индивидуално уговорена, защото при всички положения следва
да се установи, че клаузата е била предмет на индивидуално договаряне и
длъжникът е имал възможността да влияе върху съдържанието й към момента на
сключване на договора. Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху
ищеца, като подлежащ на доказване положителен факт, установяващ изгодни за
кредитора обстоятелства и на основание специалната норма на чл. 146 ал. 4 от
ЗЗП. По делото обаче такова доказване въобще не е проведено и доказателства за
установяване на извършено индивидуално договаряне между небанковата финансова
институция и длъжника, на което договаряне предмет да е била и конкретно клаузата
за тази неустойка, не са ангажирани. В този смисъл следва да се приеме, че
въпросната клауза е била изготвена предварително от търговеца и ответникът не е
можел да влияе върху съдържанието й при подписване на договора, поради което за
тях лицето може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.
Съгласно нормата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази
връзка именно следва да се прецени дали е неравноправна клаузата в договора,
уреждаща неустойката.
В конкретния случай се твърди, че
на заемателя е предоставен заем в размер на 600
лева. Той е поел задължението в тридневен срок от подписване на
договора да представи на заемодателя
обезпечение на задълженията си по него, като неизпълнението
на това
задължение било обвързано със санкция- неустойка
в размера по чл. 8 договора- или 471, 92 лева, разсрочена на равни вноски, платими на падежните дати, според погасителния
план.
Съдът намира,
че цитираната клауза има неравноправен
характер, тъй като предвижда заплащане на необосновано
висока неустойка, която е видно, че възлиза на около 75 % от размера
на заетата сума. Евентуалните вреди
от неизпълнение на задължение по
договор за кредит следва да
бъдат изведени на база стойността
на кредита, поради което определянето
им в размер значително над половината
от реалната му стойност, при
положение, че
за компенсацията им са начислени и
обезщетения (лихва
за забава например)
противостои на всякакъв критерий за добросъвестност и води до явно
неравновесие в правата и задълженията на страните по договора.
Съгласно чл. 146 ал.
1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
като това се
явява основание за отхвърляне на иска в тази му част.
На следващо място, по договора е предвидена и още една
неустойка- според чл. 7 ал. 4, дължима за предсрочната изискуемост, възлизаща в
размер на 20 % от дължимата по кредита сума. Подобна клауза също е
неравноправна, защото противоречи на присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и дори санкционна функции, като същата би
довела основно до неоснователно обогатяване на кредитора. От една страна, при
настъпване на предсрочна изискуемост, същият би се ползвал от благоприятните
условия да претендира вземането си предсрочно, като върху предсрочно
изискуемата главница би се начислявало обезщетение за забава за периода на
забавата- неустойка за забава. Уговарянето и на още една допълнителна
неустойка, която да се начислява еднократно, в размер на 20 % от дължимата сума
обаче противоречи на добрите нрави. Така уговорената неустойка излиза извън
допустимите граници на санкционната си функция и дава възможност на кредитодателя да претендира, както обезщетение за забава
върху предсрочно изискуемата главница, така и неустойка от настъпването на
предсрочната изискуемост. Наред с това, клаузата противоречи на императивите
правила на ЗПК, защото принципно с подобна неустойка се цели
да се обезпечи изпълнението на задължението за връщане на заемната сума и
да се обезщетят вредите на кредитора от липсата на изпълнение, довело до
изгубване преимущественото на срока за длъжника. С въпросната разпоредба
фактически се начислява обезщетение в полза на кредитора във връзка с
липсващото изпълнение на главното задължение, като по този начин се заобикаля
разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от
ЗПК, уреждаща обхвата на отговорността на кредитополучателя за последиците от
забавата.
Без значение по делото е обстоятелството, че вещото лице
по ССчЕ е посочило, че такива суми за двете неустойки
са били начислени от кредитора, тъй като това не ги прави дължими, защото
изискуемостта им не възниква автоматично с подписване на договора или пък с
настъпване на предсрочната изискуемост, а произтича от съответствието им с
императивните правни норми, предвидени в защита на потребителя. Предвид
противоречието с тях, ищецът няма правно основание да търси въпросните две
неустойки и оттук- в тази му част претенцията се явява изцяло неоснователна.
По различен начин обаче стоят нещата досежно останалите искове- за главница и лихви. Редовно
възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите
правни последици, като с подписване на договора ответникът се е съгласил с
всички негови клаузи, приел ги е, а и предварително още към момента на
сключването е бил наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му заем.
Отделно от това, още в исковата молба е посочено, а и това се установява от
съдебно- счетоводната експертиза, длъжникът е извършвал плащания по кредита, от
което може да се направи извод, че той не само се е съгласил с условията на
договора, но ги е изпълнявал, макар и частично. Договорът е с краен падеж,
който е настъпил, а с това и изискуемостта на всички задължения- главница и
лихви, като в тежест на ответника е да докаже плащане, но такова липсва, поради
което сумата по исковата молба за остатъчна главница от 553, 11 лева се явява
дължима на годно правно основание- изискуемост и неплащане в срок. Именно
предвид забавата в плащанията, кредитополучателят следва да дължи съответни
обезщетения, като в случая на него са начислени договорна лихва и такава за
забава. При всеки договор за кредит възнаградителна
лихва е дължима, като това представлява цената на предоставената услуга-
ползване на парични средства за даден срок. Тази лихва е посочена в договора,
кредитополучателят е запознат с нея, както и със задължението да заплати цената
по кредита, като няма нищо незаконно или неморално в начисляването на подобни
суми към месечните вноски по заема. Тези суми биха били дължими дори и при
редовно плащане, защото представляват част от дълга, който е изначално
определен. За търсения период 20.03.2017
г.- 16.10.2017 г.
тази редовна лихва според ССчЕ възлиза на сумата от 70,
66 лева, поради което това акцесорно задължение е
дължимо в пълния му предявен размер. По отношение на втората лихва, посочена като лихва
за забава, следва да се посочи, че същата има санкционен (наказателен)
характер, защото се начислява само в случай на неизпълнение от страна на
длъжника, изразяващо се в забавено плащане, като законна постановка е това, че
при забава на връщане на парични средства се дължи лихва. Размерът й се
установява също от заключението на вещото лице по ССчЕ
и за периода 11.04.2017
г.- 04.06.2018 г.
той възлиза на сумата от 64,
52 лева, която е дори повече от
търсената с исковата молба- 61, 95 лева, като размерът отново нито е
прекомерен, нито неравноправен, а още по- малко пък би създал значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, поради което следва да
бъде присъден.
Доколкото
е безспорно от събраните доказателства, че ответникът не е погасил в цялост
главница и лихви- възнаградителна и мораторна по договора, които обаче се е задължил да върне в
пълен размер, то претенцията в тези й части се явява изцяло основателна, защото
е налице валидно и изискуемо парично вземане, което е останало дължимо и
неплатено.
В заключение следва да се
приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по
отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е
основателен за сумите за главница от 553, 11 лева, за договорна лихва от 70, 66
лева и за мораторна лихва от 61, 95 лева, а неоснователен-
за сумата от 430, 28 лева, представляваща неустойка по договора поради
непредставяне на обезпечение и за сумата от 210, 81 лева- еднократно начислена
неустойка при предсрочна изискуемост, за които претенцията следва да се
отхвърли. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на
ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, който да се отрази в
настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и
разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса
и за юрисконсултско възнаграждение, също следва да
присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания
за главница и лихви, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат
на сумата от 38, 76 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното
производство размер от 75 лева, остава за сметка на страната. Длъжникът не
претендира разноски по заповедното производство, а и не представя доказателства
за направени такива, поради което не му се и следват.
Предвид изхода на делото-
частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3
от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от
особен представител в процеса, на когото принципно се дължи възнаграждение,
внесено от ищеца, което няма пречка да бъде изплатено в пълен размер при
поискване от адвоката. Ищецът е направил следните разноски в процеса, за които
е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за действителното им заплащане:
държавна такса в размер на 123, 46 лева, депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева, депозит за особен представител
на ответника в размер на 322, 87 лева и юрисконсултско
възнаграждение, претендирано в размер на 350 лева, по
отношение на което обаче съдът намира, че същото следва да бъде определено в минималния размер от 100 лева,
съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК. Така по съразмерност, на ищеца се
дължат разноски от общо 344, 37 лева.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 5059/ 05.06.2018 г., издадена по частно
гр. дело № 9199/ 2018 г. на ПРС, XI
гр. с-в, Й.С.Б., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул.
„Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Н.Т.С. и М.Д.Д., следните парични суми: сумата от 553, 11 (петстотин петдесет и три лева и единадесет стотинки) лева- главница за периода 20.03.2017 г.-
16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договор за паричен заем № ***/ 19.02.2017 г., сключен между Й.С.Б. и „Сити кеш” ООД, вземането по който
е цедирано на „Агенция за събиране
на вземания” ООД с рамков договор от 31.10.2017 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
по приложение 1 от 31.10.2017 г., чийто правоприемник е „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., договорна лихва в размер на 70, 66 (седемдесет лева и шестдесет и шест
стотинки) лева за
периода 20.03.2017 г.- 16.10.2017 г., по отношение на
която на основание чл. 7
ал. 4 от договора е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г. и обезщетение за забава в размер на 61, 95 (шестдесет и един лева и деветдесет и пет стотинки) лева за периода
11.04.2017 г.- 04.06.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 04.06.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ изцяло исковете за признаване
на установено, че дължи още и неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за предоставяне на обезпечение в размер на 430, 28 (четиристотин и тридесет лева и
двадесет и осем стотинки) лева за периода 20.03.2017 г.-
16.10.2017 г., по отношение
на която на основание чл.
7 ал. 4 от
договора е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.04.2017 г., както и неустойка за предсрочна изискуемост
в размер на 210, 81 (двеста и десет лева и осемдесет и
една стотинки) лева, начислена
еднократно на 10.04.2017 г., поради нищожност на клаузите за
неустойки.
ОСЪЖДА Й.С.Б., ЕГН: **********,***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Н.Т.С. и М.Д.Д., разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 344, 37 (триста четиридесет и четири лева и тридесет и седем стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 38, 76 (тридесет и осем лева и седемдесет и шест стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД