№ 7577
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова А.а
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100514861 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 7387 от 22.04.2024 год., постановено по гр.дело № 41674/2023 г.
на СРС, Г.О., 120 състав, е отхвърлен изцяло предявения от Б. Д. Д., ЕГН **********,
гр.София, ж.к.“********, със съдебен адрес в гр.Ботевград, ул.“********, чрез адвокат
И. А. Н., срещу „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.“Ц********, Бизнесцентър Интерпред, представлявано от
В.Т. и Ф.Д., отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 във връзка с чл.439 от ГПК
за установяване, че ищцата не дължи за доставени и незаплатени ВиК услуги суми,
претендирани от ответника в размер на общо 656,59 лв. /шестстотин петдесет и шест
лева и петдесет и девет стотинки/, от които главница в размер на 522,24 лв. /петстотин
двадесет и два лева и двадесет и четири стотинки/ за периода 29.08.2012 г. до
28.12.2018 г., мораторна лихва за забава в размер на 134,35 лв. /сто тридесет и четири
лева и тридесет и пет стотинки/ за периода 29.09.2012 г. до 28.12.2018 г., поради
погасяване на възможността за принудително събиране на вземането, поради изтекла
погасителна давност, като неоснователен. С решението на съда е осъдена Б. Д. Д., ЕГН
**********, гр.София, ж.к.“********, да заплати на „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК
1
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Ц********, Бизнес
център Интерпред, представлявано от В.Т. и Ф.Д., сума в размер на 100.00 лв. /сто
лева/ за разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК.
Срещу решението на СРС, 120 с-в е постъпила въззивна жалба от Б. Д. Д.,
подадена чрез пълномощника адв.И. Н. с искане същото да бъде отменено изцяло, като
неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените
отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на
суми от страна на ищцата по отношение на ответника бъдат уважени изцяло. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като
постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна - ответник „Софийска вода“ АД, гр.София, не взема
становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване
на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на
правните изводи, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявените от ищцата Б. Д. Д. срещу ответника „Софийска вода“ АД, гр.София,
отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК за недължимост
на сума в общ размер от 656,59 лв., от която главница в размер на 522,24 лв. дължима
за периода 29.08.2012 г. до 28.12.2018 г., и мораторна лихва за забава в размер на
134,35 лв. дължима за периода 29.09.2012 г. до 28.12.2018 г., за които са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.05.2019 г. и
изпълнителен лист от 11.10.2019 г. по гр.дело № 23481/2019 г. по описа на СРС, 42
състав, претендирани по изпълнително дело № 20198630402276 по описа на ЧСИ С.Х..
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от
2
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от
първата съдебна инстанция. Неоснователен е основния изложен във въззивната жалба
довод, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло, като неоснователни исковете за
недължимост от страна на ищцата на сумите по издаден въз основа на влязла в законна
сила заповед за изпълнение на парично задължение изпълнителен лист, в полза на
ответника по делото. В процесния случай, съдът приема, с оглед на събраните по
делото доказателства, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл. Т.е. в процесния
случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да
иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен
лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по гр.дело № 23481/2019 г. по описа на СРС, 42 състав.
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред,
след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на
действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2
от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т.дело № 886/2010 г.
на ВКС, ТК, I т.о./.
В случая ищцата основава исковата си претенция на обстоятелството, че е
изтекла давността за вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на
това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост
на защитата по реда на чл.439 от ГПК. Противно на изложеното във въззивната жалба,
3
в процесния случай е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 от ГПК, като настоящия
въззивен състав не споделя направения основен довод, че процесните вземания се
погасяват с изтичане на установената в разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД специална
тригодишна давност.
Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай
вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, издадена по гр.дело № 23481/2019 г. по описа на СРС, 42 състав.
Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание,
но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от
ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на
чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва
от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на
основание чл.117, ал.2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за
изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в
срока по чл.414, ал.2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени
по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от
чл.424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /в
този смисъл- определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на
ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този
режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./, чл.254 от
ГПК/ отм./, чл.255 от ГПК/ отм./, които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно
на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
4
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 от
ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.
Отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, основан на изтекла
погасителна давност, има за предмет признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът няма подлежащо на принудително изпълнение вземане към
ищеца, поради погасителна давност, изтекла след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание или след влизане в
сила на заповедта за изпълнение по чл.410 или по чл.417 ГПК. Съгласно чл.117, ал.2
ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години. Правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД се прилага и когато вземането е
установено с влязла в сила заповед за изпълнение, защото влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на
изтичане на срока за подаване на възражението. При всички хипотези на чл.416 ГПК
/когато възражение не е подадено в срок, оттеглено е или е налице влязло в сила
решение за установяване на вземането/ настъпва стабилитетът на заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по
чл.418 ГПК се стабилизира окончателно. В този смисъл са решение № 6 от 21.01.2016
г. по т.дело № 1562/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр.дело №
4063/2021 г. на ВКС, III г.о., определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.дело №
1528/2018 г., IV г.о., определение № 60818 от 15.12.2021 г. по гр.дело № 2482/2021 г. на
ВКС, IV г.о. и др.
В настоящия случай, с оглед данните по делото и в съответствие със събраните
по делото доказателства, съдът приема, че изпълнителният лист срещу длъжника е бил
издаден на 11.10.2019 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410
ГПК. С оглед на обстоятелството, че по делото няма данни за датата на влизане в сила
на изпълнителното основание, следва да се приеме, че същото е влязла в сила най-
късно на 11.10.2019 г. /датата на издаване на изпълнителния лист/, след която дата е
започнал да тече и петгодишният давностен срок по чл.117, ал.2 от ЗЗД. Петгодишният
погасителен давностен срок, започнал да тече на 11.10.2019 г., не е изтекъл към
момента на предявяване на иска на 26.07.2023 г., тъй като е бил прекъсван, поради
което и процесното вземане на ответника „Софийска вода“ АД, гр.София към ищцата
Б. Д. Д. не е погасено по давност, поради следното:
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 от
ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в сила поради
5
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В
настоящия случай, с оглед данните по делото и в съответствие със събраните по
делото доказателства, съдът приема, че считано от датата на последното изпълнително
действие /13.02.2023 г./, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на
чл.117, ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл, както към
момента на подаване на исковата молба в съда, така и към настоящия момент. Т.е. в
процесния случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на
кредитора да иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден
изпълнителен лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по гр.дело № 23481/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 42
състав. Неоснователно в процесния случай длъжникът отрича съществуването на
правото на принудително изпълнение. Предявените отрицателни установителни искове
с правно основание чл.439 от ГПК са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на
ОСГТК, ВКС, висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната
давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи. Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие преди настъпване на перемпцията.
Съгласно практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, формирана след
постановяване на тълкувателното решение от 2015 г., исканията на взискателя за
предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното
производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, също прекъсват давността на
основание чл.116, б.“в“ ЗЗД, защото дори срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК да е изтекъл
към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме поисканото
действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това по
новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова - решение № 37 от
6
24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60282 от
19.01.2022 г. по гр.дело № 903/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 127 от 12.07.2022 г.
по гр.дело № 2884/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр.дело №
1722/2021 г. на ВКС, IV г.о.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
правни изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на
разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7387 от 22.04.2024 год., постановено по гр.дело №
41674/2023 г. на СРС, Г.О., 120 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7