ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 233
гр. Търговище, 17.08.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в закрито заседание на седемнадесети
август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
като разгледа докладваното от БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ Въззивно частно
гражданско дело № 20223500500200 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по повод постъпила частна жалба от „Профи Кредит
България“ ЕООД против Разпореждане № 1485 от 01.08.2022 г. по ч.гр.д. №
987/2022 г. по описа на РС - Търговище, с което е отхвърлено искането на
заявителя „Профи Кредит България“ ЕООД в частта му за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М. ИВ. М., за сумата от 565,93
лв., представляваща непогасено договорно възнаграждение за периода от
15.04.2021 г. до 05.05.2022 г., лихва за забава в размер на 265,80 лв., дължима
от 16.04.2021 г. до датата на предсрочната изискуемост и законна лихва в
размер на 79,34 лева, дължима от 05.0.5022 г. – датата на предсрочна
изискуемост до датата на входиране на заявлението в съда, като
неоснователно.
В частната жалба се излагат следните съображения: Заповедният съд не
разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по
валидността на сделката, от която заявителят черпи права. С чл. 411, ал. 2, т.
3 ГПК законодателят предоставя правомощие на заповедния съд да преценява
дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор
или има обоснована вероятност за това. Според заявителя, за обективиране на
първата хипотеза, клаузата следва да е обявена за неравноправна по
предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Тълкувайки
втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че от
събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е
мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза
от потребителския договор е неравноправна. Като тук заповедният съд е
длъжен да изследва не само представените доказателства, но и да ги подведе
под нормата на чл. 143 ЗЗП, за да направи извод за обоснована вероятност за
неравноправна клауза, което, според заявителя, заповедният съд не е сторил.
1
Счита, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145,
ал. 2 ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил
именно такава преценка.
Счита, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите
ограничения и не противоречи на добрите нрави. С оглед изменения на ЗПК
със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014) в чл. 19,
ал. 4 ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния
лихвен процент, който не може да бъде по-висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5,
клаузи, надвишаващи тези размери, се считат за нищожни. В случая
годишния лихвен процент е съобразен с посочените текстове и не може да е
налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което
е позволено от закона с императивна правна норма.
Въз основа изложеното, частният жалбоподател моли съда да отмени
обжалваното разпореждане в съответната му част, в която се отхвърля
заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника М. ИВ. М., като вместо него
постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно обжалваното
вземане. Претендират за направените по делото разноски.
Частната жалба е депозирана в законоустановените срокове от
процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес. Оспорва се
подлежащ на обжалване акт, поради което жалбата е процесуално допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и
поотделно, като съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си
по чл. 278 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството пред РС – Търговище е образувано по заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410
ГПК, депозирано от „Профи Кредит България“ ЕООД против М. ИВ. М. за
парично вземане, произтичащо от Договор за потребителски кредит Стандарт
№ **********, сключен на *********** г., между „Профи Кредит България“
ЕООД и М. ИВ. М.. Паричното вземане е за сумата от 1600 лева,
представляваща неплатена главница, за сумата от 565,93 лева договорно
възнаграждение, дължимо за периода от 15.04.2021 г. до 05.05.2022 г., за
сумата от 400 лева неплатено възнаграждение за закупена и използвана
услуга Фаст, за сумата от 960 лева неплатенo възнаграждение за закупена
услуга Флекси, за сумата от 30 лева неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 30.04.2021 г., за сумата от
265,80 лева лихва за забава, дължима от 16.04.2021 г. – датата на изпадане на
длъжника в забава до 05.05.2022 г. – датата на предсрочната изискуемост, за
сумата от 79,34 лева законна лихва, дължима от 05.05.2022 г. – датата на
предсрочна изискуемост до 28.06.2022 г. и за законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението, до изплащане на
2
задължението, както и за сумата от 78,02 лева държавна такса и 180 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Първоинстанционният съд е уважил заявлението за издаване на заповед
за изпълнение за сумата от 1600 лева, представляваща остатъчна непогасена
предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 29.07.2022 г., до окончателното изплащане на
задължението, както и направените по делото разноски в размер на 78,02 лв. –
държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение, като за
останалата част от претендираните суми с обжалваното разпореждане е
приел, че следва да бъде отхвърлено заявлението поради това, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК, с оглед
неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. РС – Търговище сочи
също в разпореждането си, че в договора е посочен ГПР, но само като
абсолютна стойност без да конкретизира начина, по който е формиран, което
води до нарушение на изискването за сключване на договора по ясен и
разбираем начин. Отделно от това заповедният съд е приел, че съществува
обоснована вероятност клаузата на чл. 15 от ОУ към договора за
потребителски кредит, предвиждаща допълнителни такси за различни услуги
да е неравноправна. На последно място, с оглед характера, вида и обема на
извършваната дейност, както и размерът на заявената претенция за главница и
лихва, съдът е определил юрисконсултското възнаграждение в минимален
размер – 50 лева, като е отказал да издаде заповед за изпълнение за сумата
над 50 лева до претендирания размер от 180 лева.
Параметрите на Договор за потребителски кредит Стандарт №
************, сключен на *********** г., между „Профи Кредит България“
ЕООД и М. ИВ. М.: Сума на кредита: 1600 лева, срок на кредита - 24 месеца;
ГПР 48.90%, годишен лихвен процент 41.00%, дължима сума по кредита –
2336,37 лева. Отделно кредитополучателят е задължен да заплаща в рамките
на тези 24 месеца и месечна вноска от 56,67 лева за пакет от две
допълнителни услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за промяна на погасителния план на
потребителския кредит. По този начин месечната вноска общо възлиза на
154,03 лева или общата сума, която е прието, че следва да върне
кредитополучателя след като ползва в рамките на тези 24 месеца кредитен
ресурс от 1600 лева е 3696,37 лева.
Сключеният договор между длъжника по заявлението и „Профи Кредит
България“ ЕООД представлява договор за потребителски кредит, по аргумент
от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което са
приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от
ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4,
се считат за нищожни.
В случая кредитополучателят е сключил договор за потребителски
3
кредит Профи кредит Стандарт за сумата от 1600 лева със срок за погасяване
на задължението - 24 месеца, като месечното му задължение, заедно със
стойността на „закупения“ пакет допълнителни услуги е в размер на 154,03
лева или 3696,37 лева общо за периода на действие на договора. Ясно е, че по
този начин ГПР реално не е 48.90%, а надхвърля 50%.
В настоящото производство се поставя въпросът дали заповедният съд
разполага с правомощия да направи преценка за действителността на
договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК и да приложи
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или
заповедният съд няма такова правомощие и следва да уважи заявлението и за
договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно
обсъждане на изискванията за недействителност на договора по възражение
на длъжника.
За да отговори на този съществен въпрос настоящият състав изхожда от
съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 година
по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г.,
постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със
страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава
отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по
повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във
връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани
неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както
е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи
в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният
съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва
в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да
остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или
доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза
съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният
договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения,
допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.
Тезата на частния жалбоподател в настоящото производство е следната:
заповедният съд е длъжен да издаде заповед за изпълнение за претендираните
суми за главница и договорна лихва. Длъжникът е този, след като му се връчи
заповед за изпълнение да възрази и да се позове на недействителност на
договора съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ако не възрази, длъжникът
може в отделно производство да претендира връщане на платените в повече
от него суми, позовавайки се на недействителност на договора - т.е. активната
страна по повод изясняване на въпроса за
действителността/недействителността на договора и прилагане на
последиците, регламентирани в чл. 23 ЗПК, следва да е потребителя.
Настоящият съдебен състав не възприема тази теза поради следното: По
повод на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение във
връзка с търсени суми по договор за потребителски кредит, заповедният съд
4
разполага с данни за всички параметри на отпуснатия потребителски кредит
като и без да събира допълнително доказателства е във възможност да
извърши обоснована преценка за това дали ГПР е съобразен с изискванията на
закона. В случая е видно, че ГПР е значително по-висок от законовия
минимум по ЗПК. Принципът на ефективност, приложим в областта на
правото на ЕС и регулярно обсъждан в практиката на Съда на ЕС, изисква да
се ограничи възможността за образуване на нови и допълнителни съдебни
производства по повод на даден правен спор, какъвто е настоящият.
Потребителят е по-слабата страна в настоящия спор, не само финансово, но и
от гледна точка на възможност да съобразява начините, по които следва да
действа, за да защити правата си. В случая в основата на спора е поведението
на самия заявител, което несъмнено и очевидно не е съобразно със закона -
същият не дава вярна информация за размера на приложимия спрямо
конкретния договор за потребителски кредит ГПР. Ако заповедният съд
игнорира своята преценка за размера на ГПР на етапа на заповедното
производство, това означава да се толерира практиката на небанковите
институции, отпускащи кредити, които чрез невярна информация
заблуждават потребителя относно този съществен параметър на договора за
потребителски кредит - ГПР, разчитайки в същото време на бездействието на
длъжника - липса на възражение срещу заповедта или на други ответни
действия в защита на правата им. Настоящият съдебен състав приема, че
реализирането на конкретните правни последици от констатацията за
недействителност на договора за потребителски кредит съгласно
разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК следва да се извърши още на етапа на
заповедното производство. При това заявителят нe губи правото си да защити
претендираните от него права, предявявайки съответния иск по негова
преценка.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.)
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
В случая е налице хипотеза, при която търговецът, с цел да извлече за
себе си по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел
клаузата за закупуване на пакет от допълнителни услуги. Клаузата несъмнено
е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия
договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на
договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов
максимум от 50%. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за
потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената
в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят
има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на
съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на обсъдения
по-горе пакет от допълнителни услуги.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
5
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
клаузите на обсъждания в настоящото производство договор, реалният ГПР е
значително по-висок и е над прага, посочен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
С оглед изложеното, съдът приема, че подадената частна жалба е
неоснователна. Разпореждането на Търговищкия районен съд е
законосъобразно, тъй като са налице предпоставките да се откаже издаване на
заповед за изпълнение за претенциите на заявителя извън претенцията за
връщане на незаплатената от длъжника главница по договора за
потребителски кредит.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователна частната жалба на
„Профи Кредит България“ ЕООД против Разпореждане № 1485 от 01.08.2022
г. по ч.гр.д. № 987/2022 г. по описа на РС - Търговище, с което е отхвърлено
искането на заявителя „Профи Кредит България“ ЕООД в частта му за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М. ИВ.
М., за сумата от 565,93 лв., представляваща непогасено договорно
възнаграждение за периода от 15.04.2021 г. до 05.05.2022 г., лихва за забава в
размер на 265,80 лв., дължима от 16.04.2021 г. до датата на предсрочната
изискуемост и законна лихва в размер на 79,34 лева, дължима от 05.05.2022 г.
– датата на предсрочна изискуемост до датата на входиране на заявлението в
съда.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6