Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3543 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
Г.Д.Н. срещу решение от 05.12.2020 г. по гр.д. №12003/2020 г. на Софийския
районен съд, 120 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу
„Ч.Е.Б.“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за
недължимост на сумата от 125,54 лв. - главница за ползвана електроенергия,
ведно със законната лихва от 21.05.2008 г., която към момента на изготвяне на
поканата за доброволно изпълнение е в размер на 29,24 лв., неолихвяема сума в
размер на 369,28 лв., последващи такси по т.26 Тарифата на ЗЧСИ в размер на
36,49 лв., за които е образувано изп.д. №20108380400296 по описа на ЧСИ М.Б.по
изпълнителен лист, издаден по гр.д. №13743/2008 г. по описа на СРС, 71 състав,
като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено в нарушение на материалните и процесуалните
правила, и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че е в негова тежест да установи настъпването на перемцията по процесното изп.
дело, която перемция е настъпила на 27.01.2012 г., както и че процесните
вземания са погасени по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск за недължимост на процесните
вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Ч.Е.Б.“ АД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва
същата. Претендира разноски.
Във
въззивното производство на основание чл.266 ал.3 ГПК е прието изисканото по
реда на чл.186 ГПК копие от изп.д.
№20108380400296 по описа на ЧСИ М.Б..
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран от Г.Д.Н. с искова молба,
с която срещу „Ч.Е.Б.“ АД е предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника следните суми: сумата от 125,54 лв. - главница за ползвана
ел. енергия, ведно със законната лихва от 21.05.2008 г., лихва в размер на 16,28
лв. за периода 21.10.2006 г. - 21.05.2008 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 09.01.2009 г. по гр.д. №13743/2008 г. по описа на СРС, 71
състав, въз основа на който е образувано изп.д. №20108380400296 по описа на ЧСИ
М.Б., поради изтичане на погасителната давност, тъй като взискателят не е
поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 г. и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Ответникът „Ч.Е.Б.“ АД в срока за отговор по чл.131 ГПК
оспорва предявения иск, като твърди, че главницата по издадения изпълнителен
лист е изцяло погасена на 27.06.2008 г., алтернативно - погасителната давност
за процесните вземания не е изтекла, тъй като по изп. дело за извършвани
изпълнителни действия.
Разпоредбата
на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани
страни по иска по чл.439 ГПК се
явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в
изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането,
предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По
своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на
твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест
на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от
иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на
иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят,
то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното
производство
е прекратено на основание чл.433 ал.1
т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването
на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта
или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването
на давността с
предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са
уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да
възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в
исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не
защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в
този случай няма спиране на давността,
нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния
процес давността се
прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изп. производство производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство, поради т.нар. “перемпция”, настъпва по силата на закона,
а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието
е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изп.
производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие.
По
делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист от 09.01.2009 г., издаден по гр.д. №13743/2008 г. по описа на
СРС, 71 състав, за вземане на ответника срещу ищеца в размер на сумата от 125,54
лв. - главница за ползвана ел. енергия, ведно със законната лихва от 21.05.2008
г., лихва в размер на 16,28 лв. за периода 21.10.2006 г. - 21.05.2008 г., както и за
сумата от 83,00 лв. - разноски, на 27.01.2010 г., е образувано процесното изп.д.
№20108380400296 по описа на ЧСИ М.Б., копие от което е представено и прието по делото
във въззивното производство.
От представеното копие от процесното
изп. дело се установява, че по делото
не са извършвани никакви валидни изпълнителни действия.
Съгласно
разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от
длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е
налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането
в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата
на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила,
като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл налице и съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д.
№2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване
на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Основанието за издаване
на изпълнителен лист в хода на същото по смисъла на чл.404 т.1 ГПК представлява
т.нар. заповед за изпълнение, която именно представлява онзи съдебен акт, чрез
който се установява дали вземането е спорно. По същността си правните последици
на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло
в сила съдебно решение, доколкото последната има установително действие в
отношенията между страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за изпълнение
съставлява пречка за оспорването на процесните вземания въз основа на
обстоятелства, които са били известни на длъжника или на доказателства, с които
е разполагал или е можел да се снабди, до изтичането на срока за възражение по
чл.414 ГПК.
Наред с изложеното, в определение
№214/15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. №1528/2018 г., IV ГО, изрично е посочено,
че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК
няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117 ал.2 ЗЗД. В подобен смисъл
са и редица други актове на ВКС /определение №480/27.07.2010 г. на ВКС по
ч.гр.д. №221/2010 г., IV ГО, определение №443/30.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д.
№1366/2015 г., II ТО, определение №576/16.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.
№4647/2015 г., IV ГО, определение №480/19.07.2013 г. на ВКС по ч.гр.д.
№2566/2013 г., IV ГО/.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за
които вземания е налице постановена на 28.05.2008 г. по гр.д. №13743/2008 г. по
описа на СРС, 71 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а на 09.01.2009
г. е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав намира, че
процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжникът в срока по чл.414 ал.2 ГПК,
доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ.
липсват твърдения и представени доказателства за подадено възражение от
длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни, следва да се приеме, че 5-год.
погасителна давност за процесните вземания е изтекла на 09.01.2014 г., т.е. процесните вземания са погасени
по давност. Ирелевантен за изхода на спора е доводът на ответника относно заплащане
на процесната главница на 27.06.2008 г., тъй като при наличието на такова
плащане приложение би намерила разпоредбата на чл.433 ал.1 т.1 пр.1 ГПК и
вземането отново би било недължимо като погасено чрез плащане, т.е. предявеният
отрицателен установителен иск отново би бил основателен.
Поради изложеното, съдът намира предявеният иск за основателен,
поради което обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу
ответника иск бъде уважен.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на
основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 50,00 лв., представляваща държавна такса, и
сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение и във въззивното
производство в размер на сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса, и
сумата от 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство е основателно. По делото са представени
договори за правна защита и съдействие, сключени между ищеца и адв. М., според
които ищецът е заплатил адвокатски възнаграждения в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 350,00 лв. и във въззивното производство в
размер на сумата от по 200,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК
на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство
е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед на фактическата
правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния такъв или
сумата от 300,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №20269048/05.12.2020 г., постановено
по гр.д. №12003/2020 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ал.1 ГПК, че Г.Д.Н., ЕГН **********, адрес: ***, не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, Бен Марк Бизнес център,
следните суми: сумата от 125,54 лв.
- главница за ползвана ел. енергия, ведно
със законната лихва от 21.05.2008 г., лихва в размер на 16,28 лв. за периода 21.10.2006 г. - 21.05.2008
г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 09.01.2009 г. по гр.д. №13743/2008
г. по описа на СРС, 71 състав, и за събирането на които е образувано изп.д.
№20108380400296 по описа на ЧСИ М.Б..
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, Бен Марк
Бизнес център, да заплати на Г.Д.Н., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 350,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство
и сумата от 225,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.