РЕШЕНИЕ
№ 133
гр. Кюстендил, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20231500500075 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по въззивна жалба,
депозирана от Главна дирекция „***“ – МВР, с адрес: град С., бул. ********, чрез ст.
юрисконсулт в отдел ПНО-ГДГП Д. П., против Решение №260138/21.07.2022 г.,
постановено по гр.д. № 2353 от описа на Районен съд – Кюстендил за 2019 г.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, необосновано и
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон Сочи, че досежно
дължимото възнаграждение на служителите в МВР за положен от тях нощен труд, са
приложими специални правни норми, но не и предвидената в чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ,
която следвало да се прилага само ако продължителността на нощния труд е по-малка
от продължителността на дневния труд, каквато продължителност в общия случай се
установявал с КТ – 7 ч. нощен и 8 ч. дневен. За служители на МВР се прилагали
разпоредбите на ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни
актове, според които предвид специфичния характер на работата била установена
еднаква продължителност на дневния и нощния труд по 8 ч. – чл. 187, ал. и 3 от ЗМВР.
Споделят се в тази насока разяснения на МТСП по приложението на чл. 9, ал. 2 от
НСОРЗ. Смята, че не са налице кумулативните предпоставки за въвеждане на
увеличение с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност
на дневното и нощното работно време, т.к. със закон нощното и дневно работно време
било установено в рамките на 8 ч., респ. не бил полаган труд при условията на работа
по трудови норми за определяне размера на трудовото възнаграждение по чл. 247 и 250
от КТ. Часовете нощен труд, получени при преизчисляването по реда на чл. 9, ал. 2 от
НСОРЗ, не били сред изчерпателно посочените в чл. 22, ал. 1 хипотези. Освен това
1
атакуваният акт бил неправилен, т.к. не били обсъдени всички релевантни факти.
Позовава се на съдебна практика в т. см. – решение № 164/2014 г. на ВКС по гр.д. №
196/2014 г., Решение №217/2011 г. по гр.д. №761/2010 г. на ВКС, както и Решение №
223/2013 г. по гр.д. № 1006/2012 г. на ВКС. 1 Този файл е копие на електронно
подписан документ. Оригиналът е подписан от ***** на 08.02.2023 г. в 14:46:43 ч.,
**** на 08.02.2023 г. в 16:59:18 ч., **** на 09.02.2023 г. в 13:02:22 ч. Актът е
постановен на 09.02.2023 При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното
решение в атакуваната част. Не ангажира доказателствени искания. Претендират се
сторените пред тази инстанция деловодни разноски, а при възприета неоснователност
на въззивната жалба се поддържа възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, чрез процесуалния й представител адв. П. Х.
от АК-Благоевград.
Сочи се, че макар да е допустима и редовна, въззивната жалба е неоснователна.
Изложени са съображения по същество, като не се споделя становището на
жалбоподателя, че не са налице кумулативните предпоставки за въвеждане на
увеличение с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност
на дневното и нощното работно време. Въз основа на пространен анализ на
действащото законодателство за процесния период се твърди, че първоинстанционния
съд е приложил правилно закона. Позовава се в тази насока и на решение на СЕС по
дело № С-262/202 от 24.02.2022 г., постановено по преюдициално запитване на РС-
Луковит в рамките на производство с идентичен предмет. Именно поради възприетото
в него счита, че неприлагането на общата законодателна уредба, при налична празнота
в законодателството досежно начина на преобразуване на нощния труд в дневен, би
довело до неравно третиране на различни категории работници, което пък би било
допустимо само ако законът предвижда това, каквато не е настоящата хипотеза.
Поддържа искане за присъждане на разноски по повод процесуалното
представителство и пред въззивната инстанция, като счита, че възражението по чл. 78,
ал. 5 от ГПК е неоснователно.
Не са заявени доказателствени искания.
По реда на чл. 263 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК е депозирана и частна жалба от Д.
С. И. с ЕГН **********, с адрес гр. К., ул. ****, чрез пълномощника му адв. П. Х. от
АК-Благоевград, против Определение №260353 от 23.11.2022 г., с което е изменено
решението в частта за разноските с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, като в
полза на частния жалбоподател са присъдени разноски вместо в размер на 720 лв.,
такива в размер на 500 лв. Постъпилата частна жалба е съобщена на другата страна,
която в едноседмичния срок не е изразила становище по нея.
В съдебно заседание постъпилата жалба и отговорът на нея се поддържат.
Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
При контрола за законосъобразност и правилност на първоинстанционното
решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата инстанция,
намира следното от фактическа страна:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба на Д. С. И.,с която е заявено
2
искане да бъде осъдена ответната Главна дирекция „***“ да му заплати сумите,
представляващи допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода
от 15.11.2016 г. до 15.11.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения
нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от 15.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва за
забава за периода от 01.01.2017г. до 15.11.2019г.
По реда на чл.214 от ГПК претенцията е изменена по размер до общо на 1643,44
лева главница и 200,22 лева лихва за забава.
Било е установено, че ищецът е изпълнявал длъжността „командир на
отделение-младши експерт“ в група 02 „Охрана на държавната граница“ от ГПУ –
Олтоманци при Регионална дирекция „***“ – Драгоман при Главна дирекция „***“ -
София за процесния период.
Прието е също, че с представените 36 бр. платежни бележки (л.44 до л.80 от
делото) се установяват начислени в полза на ищеца плащания за период от 01.11.2016г.
до 30.11.2019г.
Възприето е и заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице Сн. Траянска, според което положеният нощен труд от
ищеца за процесния период от 15.11.2016 г. до 15.11.2019 г. е 1577 часа, който
приравнен на нощен с коефициент 1.143 е в размер на 1805 часа. Вещото лице е
посочило също, че дължимото възнаграждение за положения от ищеца нощен труд без
съобразяване с нормата на тримесечие при коефициент 1.143 за приравняване на
нощния труд към дневен възлиза в размер на 1643,44 лв. главница и 200,22 лв. законна
лихва. Посочено е също, че когато нощният труд не се приравнява на дневен с
коефициент 1.143 всички дължими суми за извънреден труд са начислени и платени.
При тези факти исковата претенция е била намерена за основателна, поради
което и ответната дирекция е била осъдена да заплати на ищеца сумата, както следва:
1643,44 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен нощен труд,
приравнен на дневен, по време на дежурства, за исковия период от 15.11.2016 год. до
15.11.2019 год., от която за периода от 15.11.2016г. до 31.12.2016г. в размер на 47,68
лева, за календарната 2017 год. в размер на 486,36 лева, за календарната 2018 год. в
размер на 568,71 лева и за периода от 01.01.2019 год. до 15.11.2019 год. в размер на
540,69 лева, ведно със законна лихва върху главницата от момента на подаване на
исковата молба /15.11.2019г./ до окончателното изплащане на задължението, както и
обезщетение за забавено плащане върху главницата по чл.86, ал.1 от ЗЗД в общ размер
на 200,22 лв.
С оглед изхода на спора съдът е разпределил и отговорността за разноски, катов
тежест на ответника са възложени следващите се държавни такси и разноски.
Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства.
Проверявайки постановеният съдебен акт в пределите на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав приема следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК въззиният съд извърши
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в
резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го
е постановил.
3
То е и допустимо.
По правилността на решението:
Исковата претенция е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 от
ЗМВР, а правното основание на иска за обезщетение за забавено плащане - чл.86, ал.1
от ЗЗД.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция страните не спорят по
това, че са били обвързани от съществуващото между тях служебно правоотношение,
по същността на заеманата от ищеца длъжност, по организацията и продължителността
на работното време на ищеца за процесния период, както и за това, че на същия е
заплатено дължимото допълнително възнаграждение за нощен труд.
При правилно изяснена фактическа обстановка първостепенният съд е обсъдил
всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до
правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, без установена необходимост тя да се преповтаря в настоящото решение.
Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло и правните изводи на
първоинстанционния съдебен състав, а въведените с въззивната жалба оплаквания
намира за неоснователни.
Този извод е мотивиран от анализа на действащото в процесния период
законодателство.
Действително законодателят е предвидил с разпоредбата на чл. 178, ал.1, т.
3 ЗМВР, че към основното месечно възнаграждение на държавните служители
се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд.
Понятието „извънреден труд” е дефинирано в нормата на чл.143, ал.1 КТ,
според която такъв е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя, или на съответния ръководител, от работника
или служителя извън установеното за него работно време.
С идентично съдържание е и разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета
преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.). Ал.2 на този текст допълва, че
относно допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на
извънредния труд се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда. Тази
уредба е приложима и тук, доколкото ищецът има качеството на държавен служител в
системата на МВР. В този смисъл правилно и логично е позоваването на решението в
чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на закона с
ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто, както вече се посочи,
несъмнено е и ищецът.
Уредено в чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР е още, че работата извън редовното работно
време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез
заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. Т.е., макар в
ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа на цитираната
норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР, работещи на
смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава редовното им
4
работно време.
В същото време с нормата на чл.187, ал.1 ЗМВР (редакцията преди изменението
на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020 г.) е прието, че нормалната продължителност на
работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично
при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени –
сумарно на тримесечие.
При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00
и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-
часов период - така чл.187, ал.3 ЗМВР. Така формулирана нормата сочи, че осемте часа
нощен труд са максимално допустимите, но не и, че това е нормативно установеният
размер на нормалната продължителността на нощния труд на държавните служители
от системата на МВР, работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана
нормална продължителност на нощния труд. Последният извод се подкрепя и от
приетите изменения на ЗМВР с ДВ бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1,
изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8
часа за всеки 24- часов период.
Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент,
равен на отношението между нормалната продължителност на работното време през
нощта по ал.1. Тези материално-правни норми действат занапред - след влизане в сила
на закона, с който са приети, а за процесното правоотношение се прилагат действалите
до 7.07.2020г. норми на ЗМВР, които не предвиждат каква е нормалната
продължителност на работното време през нощта.
Спорът по делото е концентриран именно в това налице ли е празнота на
нормативната уредба и необходимост от субсидиарното приложение на НСОРЗ.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и
почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-
776/29.07.2016г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018г. на министъра на вътрешните
работи. В Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. се съдържат текстове относно
възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между
22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 ). В чл.31 от Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. е
предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол,
който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като
при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за
отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е обаче, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. (действала преди това) и
в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за
начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за
положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-
407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане
на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за
5
отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой
отработени часове за отчетния период. От това следва, че очевидно се касае е за
празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както
правилно е приел и първостепенният съд, като възраженията на въззивника в обратен
смисъл този състав намира за неоснователни.
Анализът на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/,
води до обоснован извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от
7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните
характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници/служители,
както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР - касае се за
труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време
(терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на
тримесечие (терминология според ЗМВР, като значима е и идентичността в
заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така
чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Принципът на отчитане на работното време е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг
календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР- чл.187, ал.3
/преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е сходна - работното
време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди
изменението от 2016г. периодът е едномесечен/.
НО редът и начинът на отчитане на работното време при сумирано работно
време не са установени в закона (КТ, ЗДСл и ЗМВР- до изменението му с ДВ бр.60 от
7.07.2020г.), а се съдържа в съответните подзаконови нормативни актове – Наредбата
за работното време, почивките и отпуските (НРВПО) и Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (НСОРЗ) за работещите по трудово
правоотношение и в наредбите на министъра на МВР, издадени въз основа на
законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР (преди изменението с ДВ бр.60/20г.) за
държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./, когато се полага нощен
труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се
изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4
часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в
сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в
края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са
повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по
реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди
2017г., т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018 г., доколкото
разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата
през 2007г., този състав не съзира основание да се изключи нейното приложение при
изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово
правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време.
Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ при сумирано изчисляване на работното време нощните
часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
6
отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ
нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7
часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния
период- чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на
смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/
период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния
период наредба, издадена през 2014 г. Чл.31 от приложимата тук наредба предвижда,
че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя
до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на
броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им
броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР
/до бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от
НСОРЗ. След като обаче в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да
фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за
неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. И т.к. служителите в МВР са
държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се
приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл
са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълкувателно
дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за
правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би
поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите
държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по
трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а,
ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9,
ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при
изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1
от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали
същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на
отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се
отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от
нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и
когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната
продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от
НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това
правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО.
Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно на превишението му, е
неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред
Инспекцията по труда (последното-установено предвид принципната забрана на
извънредния труд).
В подобна насоченост е имал повод да се произнесе и СЕС и по повод отправено
преюдициално запитване, като е постановено Решение на СЕС от 24.02.2022 г по дело
С-262/20, в което е прието, че чл. 8 и чл. 12, б. "а" от Директива 2003/88ЕО не налагат
да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната
7
продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е по-кратка от
нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка е прието от СЕС, че
във всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита
под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или
сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената тежест на нощния
труд.
В този контекст и доколкото, както вече се посочи, в българското
законодателство до 2020 г. не съществува норма, определяща нормалната
продължителност на нощния труд на държавните служители в системата на МВР,
несподелима е тезата, че положеният такъв не следва да бъде компенсиран.
В тази насока са и мотивите на Решението на СЕС (т. 76 и т. 77 от същото),
според които след като нормалната продължителност на труда през деня и през нощта
е еднаква, т. е. съотношението между дневен и нощен труд е 1, и не се налага
преобразуване, сама по себе си не отразява допустима от закона цел, годна да обоснове
разлика в третирането на полицейските служители спрямо тези, за които се прилага КТ.
Допълнителен аргумент в тази насока следва и от това, че преизчисляването на
часовете нощен труд с коефициент 1, 143 отпада в Наредбата и в Наредба 2, а считано
от 10.07.2020 г. такова преизчисляване отново е въведено в ЗМВР.
При изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства,
въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително
възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване
на реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание.
Размерът на вземането е установен с приетото пред първата инстанция
заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което обосновава и
основателност на претенцията в този размер.
До идентични изводи е достигнал и първостепенният съд, поради което
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на Д. И. против Определение №260353 от 23.11.2022 г.,
постановено в производство по чл.248 ГПК:
Съгласно разпоредбата на чл. 248 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението
е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на
страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за
разноските.
По указанията на чл. 78, ал. 1 ГПК - "Заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от
ответника съразмерно с уважената част от иска", съотвено съгласно разпоредбата на
чл. 78, ал. 3 ГПК - "Ответникът също има право да иска заплащане на направените от
него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска".
Изхождайки от посочените правила в случая, постановявайки акта си съдът е
разпределил отговорността за разноски. С обжалваното определение обаче, е изменил
постановеното решение в частта за разноските, като е осъдил ищеца да заплати на
ответника сумата 500 лева - разноски съразмерно с уважената част от иска, вместо
първоначално присъдената сума от 720 лв.
В жалбата е застъпено мнение, че съдът е действал неправилно, т.к. са били
предявени два иска, всеки с отделна цена, а дължимото възнаграждение е било
заплатено надлежно.
8
Този въззивен състав не споделя посочените доводи.
Изискването на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложимо, т.к. не се касае
за възнаграждения при искове в защита на различни интереси - в случая интересът е
един, тъй като претендираните вземания са за дължимост на парични суми, които се
основават изцяло на идентични факти, като иска за лихви е поставен в зависимост от
иска за дължимост на главницата, предвид акцесорния му характер – така и
Определение № 366/18.07.2016 г. по гр. д. № 2443/2016 г., Определение №
95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/2017 г., Определение № 292/13.06.2017 Г. по ч. гр. д.
№ 2096/2017 г. на ВКС. Така приложим е регламентът на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. към
заплащането на хонорара), според който минималният размер за защита в една
инстанция по оценяем иск (какъвто е предявеният), при интерес от 1 000 до 5000 лева е
300 лева плюс 7 % за горницата над 1000 лева. В случая, изчислен по посочения ред,
минималният размер на следващия се хонорар е 359,06 лева. Той правилно е редуциран
от 720 лв. до размер от 500 лв., а не в посочения минимум, т.к. по делото са събирани
доказателства, проведени са пет съдебни заседания, производството е било спряно за
продължителен период от време – близо 2 г., в който инфлационните процеси са
очевидни, изслушано е заключение по допуснатата експертиза, изготвени са молби за
изменение на иска. Нещо повече, въпреки не толкова усложнената фактическа
сложност, от правна страна спорът е достатъчно комплициран, като подобен такъв е
бил предмет и на сезирането на СЕС. Образувано е и тълкувателно дело пред ВКС –
висящо понастоящем. Завишението по чл. 7, ал. 9 от наредбата обаче, не следва да се
прилага, въпреки броя на проведените съдебни заседания, т.к. две от тях изобщо не са
били проведени, а пренасрочени, а в едно от тях не са вършени действия по събиране
на доказателствена и процесуален представител на ищеца не се е явявал.
Посочената сума обаче, се следва с добавен ДДС, с оглед разпоредбата на § 2а
от ДР на Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, респ. адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца, но
подлежащо на репариране от ответника е 600 лв. Поради това атакуваното
определение ще бъде отменено и вместо него постановено друго, с което в полза на
ищеца ще бъде присъдена сумата от 600 лв. с вкл. ДДС.
По разноските пред настоящата инстанция:
При този изход на спора и заявените искания за разноски, както и ангажираните
доказателства за извършването им, приложима е нормата на чл.78, ал.3 ГПК, респ.
въззивникът следва да заплати на въззиваемия сумата от 480 лв. (с вкл. ДДС) за
въззивната инстанция, съгласно представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК и
договор за правна защита и съдействие.
Присъденото възнаграждение не е прекомерно, като същото е съобразено с
размерите по Наредба №1/2004г. на ВАдвС за МРАВ. Поради което възражението по
см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК, заявено с въззивната жалба, се възприема за неоснователно.
Не се следва обаче присъждане на 15,00 лв. – заплатена държавна такса за
производството по чл. 248 от ГПК, т.к. то не е самостоятелно, а продължение на делото
в частта за разноските, и е способ за защита срещу неправилното им присъждане – чрез
допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение,
когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт (спр.
Определение № 627/18.08.2014 г. по ч.гр.д. № 696/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС;
9
Определение № 114/20.05.2016 г. по ч.гр.д. № 1847/2016 г., Г.К., ІІ Г. О. на ВКС;
Определение № 196/12.06.2015 г. по гр.д. № 9/2015 г., Г. К., І Г. О. на ВКС).
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260138/21.07.2022 г., по гр.д. № 2353 от описа на
Районен съд – Кюстендил.
ОТМЕНЯ Определение №260353 от 23.11.2022 г., постановено в производство
по чл.248 ГПК, с което е изменено Решение №260138/21.07.2022 г., по гр.д. № 2353 от
описа на Районен съд – Кюстендил в частта за разноските, като в полза на Д. С. И. е
присъдена сума от 500 лв., вместо приетите с решението 720 лв., и вместо него
ОСЪЖДА Главна дирекция „***” – МВР, адрес: гр.С., бул. *****, да заплати на
Д. С. И., ЕГН **********, с адрес гр. К., общ.К., ул. *****************, сумата от
600,00 лв. (шестотин лева и нула стотинки) с вкл. ДДС - разноски за адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция.
ОСЪЖДА Главна дирекция „***” – МВР, адрес: гр.С., бул. *****, да заплати на
Д. С. И., ЕГН **********, с адрес гр. К., общ.К., ул. *************, сумата от 480,00
лв. (четиристотин и осемдесет лева и нула стотинки) с вкл. ДДС - разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационна обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10