Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 124
Гр.ДОБРИЧ 27.05.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
публичното заседание на ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ МАЙ 2019г.в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:А.ПАНАЙОТОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕВА ИВАНОВА
Г.ПАВЛОВ
При участието на секретаря Билсер Мехмедова-Юсуф като разгледа
докладваното от съдия-докладчика Ева Иванова вз.гр.д.№260/2019г.по
описа на ДОС и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по подадена от ЕАД „ Ф. И.“,гр.С.,ЕИК
**,чрез юрк.К.П.,въззивна
жалба срещу постановеното по гр.д.№
600/2018г.по описа на КРС Решение № 5/04.01.2019г.,в частта му,с която се
отхвърля искането за признаване за установено,че се дължи претендираната
главница.Като твърди,че в тази част решението е
неправилно,като постановено в нарушение на материалния закон,въззивникът претендира за отмяната му и вместо него
постановяване на друго,с което да се признае за установено,че въззиваемата страна дължи на въззивника
главница в размер на 1773.73 лв.,ведно със законна лихва върху тази
сума,считано от датата на подаване на заявлението в заповедното производство,до окончателното й
изплащане.Претендира се присъждане и на сторените съдебни разноски,в т.ч. юрисконсултско възнаграждение,с искане за съдебна
компенсация на претендираните и от двете страни
разноски.
Според въззивника,неправилно
първоинстанционният съд приема,че ищецът по гр.д.№
600/2018г.по описа на КРС се позовава на предсрочна изискуемост по отношение на
претендираните вземания.Ищецът и въззивник
в настоящата инстанция не се позовава на предсрочна изискуемост,а на крайната
дата на изтичане на договора.В този смисъл,мотивите за отхвърляне на искането
за признаване за установено,че се дължи претендираната
главница,са в пълно противоречие с фактическата обстановка,която е неправилно
възприета от решаващия съд.
Обжалваното решение противоречи и на
материалния закон.
В случая,старият кредитор е упълномощил новия
да извърши от негово име и за негова сметка уведомяването по чл.99,ал.3 от ЗЗД,тъй като законът не поставя ограничения в този смисъл.Освен
това,съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му
състав,поради което неуведомяването не се отразява на валидността му.Извън
горното,ответникът по гр.д.№ 600/2018г.по описа на КРС е редовно уведомен за
цесията с връчване на препис от исковата молба,с приложенията към нея,в какъвто
смисъл е и практиката на ВКС,цитирана във въззивната
жалба.
В подаден отговор въззиваемата
страна,чрез пълномощника си-адв.В.В.,САК,по
подробно изложени съображения,намира жалбата за неоснователна,а атакуваното
решение за правилно и законосъобразно,с искане като такова да бъде
потвърдено,като на страната бъдат присъдени
сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски,вкл.заплатено
адвокатско възнаграждение.
Добричкият окръжен съд,като взе предвид
постъпилата въззивна жалба и прецени събраните по делото
доказателства,намира,че като подадена от надлежна страна,в законовия срок по
чл.259,ал.1 от ГПК,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,жалбата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество,жалбата е основателна.
Не е спорно по гр.д.№ 600/2018г. по описа на Каварненски районен съд,че по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания /цесия/ от 10.01.2017г.
ЕАД „**”,в качеството си на цедент,е
прехвърлило на ЕАД „Ф. И.“,като цесионер, вземане срещу кредитополучателя
Д.Т.Т.,ведно с всичките му привилегии, обезпечения и други принадлежности.
Предвид направеното от
ответника възражение в този смисъл,спорен е въпроса дали Д.Т. е била уведомена
за сключения договор за цесия.
В обжалвания съдебен акт първоинстанционният
съд е приел,че в хода на производството по делото не е доказано ответникът да е бил
надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането,тъй като не е установено изпращане от името и за сметка на цедента на уведомителни писма за извършената цесия до Д.Т.
на адреса,посочен от длъжникът в
договора за кредит.
Този извод на СРС е
неправилен и необоснован с оглед
събраните по делото доказателства.
Съобразно правилото на чл.99,ал.3,вр. ал.4 ЗЗД,прехвърлянето има действие спрямо длъжника от
деня,в който то е било съобщено на последния от предишния кредитор.По делото не
са представени безспорни доказателства,обективиращи
изявление на цедента по смисъла на чл.99,ал.3 от ЗЗД,надлежно доведено до знанието на длъжника- ответник.Депозирането на искова
молба от цесионера обаче,придружена с документи,обективиращи цесията,следва да се счита за съдебна форма на
предявяване на цесията спрямо длъжника/така А.К,Облигационно право-кн.2,“Съобщаване
на цесията“/.Акцентирането в закона на изискването съобщението за прехвърляне на вземането да бъде извършено
именно от цедента не означава,че валидно е само
извършеното лично от цедента съобщаване.Налице е
валидно съобщаване,както когато то е направено лично от цедента,така
и когато е направено от трето,упълномощено от цедента
лице,като няма пречка това лице да е и цесионерът.Ще е налице валидно съобщаване и в случая,когато
то е извършено от цесионера,действащ по пълномощие на
цедента,тъй като не се касае за лично,непрехвърлимо действие,което може да бъде извършено само и
единствено от стария кредитор.Не може да се игнорира института на
упълномощаването като способ и начин да се постигне в крайна сметка
целта,преследвана от цесията,а именно да се обвърже валидно длъжника към новия
кредитор чрез съобщаването на прехвърленото вземане.Затова следва да се
приеме,че съобщение,извършено от цесионера,като
пълномощник на цедента,е правно валидно,действително
и поражда правните си последици.Няма пречка,в хипотезата когато цесионера действа като пълномощник на цедента,уведомяването
да се извърши и с подаването на исковата молба.
В случая,старият кредитор е упълномощил новия
да извърши от негово име и за негова сметка уведомяването по чл.99,ал.3 от ЗЗД.Упълномощаването на ищеца като цесионер да
извърши вместо цедента съобщаване за прехвърляне на
вземането,е учредено с представеното към исковата молба по гр.д.№ 600/2018г. по
описа на КРС и прието като доказателство по делото/стр. 21 / пълномощно № 3135/2017г.
Именно
с оглед на това упълномощаване ЕАД „Ф. И.“ е изпратило до ответника приложеното
към исковата молба/стр.22/ уведомление за цедиране на
вземането.Въпреки,че това уведомление не е надлежно връчено на Д.Т.,следва да се приеме,че ответникът е валидно
уведомен с получаването на препис от исковата молба,към която е приложен и договора за цесия и
пълномощното,по силата на което цесионерът е изрично
упълномощен да извърши сам от името на цедента
уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането.Доколкото към
исковата молба са приложени всички документи,касаещи цедиране
на вземането,от които е видно,че предишният кредитор е упълномощил ищеца и е
потвърдил настъпилото прехвърляне на вземането/стр.18/,уведомяването на
длъжника е настъпило в хода на процеса,което съгласно чл.235,ал.3 от ГПК следва
да бъде съобразено от съда.Ефектът на уведомяването следва да се зачете като новонастъпил пред съда факт,стабилизиращ легитимацията на цесионера,като титуляр на спорното материално право./В този
смисъл Решение № 3/16.04.2014г.на ВКС по т.д.№ 1711/2013г./
Извън гореизложеното,длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомление само ако едновременно с това
твърди,че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено
от този кредитор лице до момента на уведомлението,каквато твърдение не е
направено в настоящото производство и съответно не са ангажирани доказателства
в тази насока.След като бъде известен за цесията,дори и чрез връчване на
исковата молба,длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване /Решение №
40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по
гр.д.№ 867/2011г.на ВКС/.
За да отхвърли искането за признаване за
установено,че ответникът дължи претендираното вземане,първоинстанционният
съд е приел,че освен липсата на редовно уведомяване за цесията,не са налице и данни ответникът да е бил редовно уведомен
за предсрочната изискуемост на кредита.
Този извод е неправилен,тъй като е в противоречие с действителната
фактическа обстановка по делото.Видно от изложените в исковата молба
обстоятелства,ищецът по гр.д.№ 600/2018г. по описа на КРС не се позовава на предсрочна изискуемост,а на
изтичане срока на процесния договор.В този смисъл,ТР № 4/18.06.2014г. по т.д.№ 3/2013г.на ОСГТК на ВКС,което коментира
районният съд в подкрепа на извода си за
неоснователност на исковата претенция,е неотносимо по
спора.
Безспорно между страните е
сключването на Договор за потребителски
паричен кредит PLUS-01619118 от 08.11.2011г.,по
силата на който ЕАД „**” е предоставило на ответника
Д.Т.Т. потребителски кредит в размер на
3717,28 лв.От своя страна кредитополучателят се задължил да заплаща на
кредитора 35 месечни вноски по кредита,посочени в погасителния план съгласно чл.3
от договора.Съгласно този план,падежната дата на първата вноска е
15.12.2011г.,а на последната-15.10.2014г.На 15.10.2014г. е изтекъл срока на
договора,с което е станал изискуем целия неплатен остатък от главницата.Заявлението,въз
основа на което е образувано заповедното производство,е депозирано на 27.04.2018г.,поради
което към тази дата заявителят не се позовава на предсрочна изискуемост,а на изтичане срока на
договора,като твърди,че длъжникът е преустановил плащанията от 15.10.2013г. и
му дължи неплатена главница по договора в размер на 1773.73 лв.Не е в тежест на
ищеца по гр.д.600/2018г.по описа на КРС да доказва отрицателния факт-липсата на
плащане на претендираната като дължима главница по процесния договор.Ако длъжникът твърди,че е извършил
подобно плащане,в негова тежест е да го установи.В случая,подобно твърдение и
доказателства в подкрепата му от страна на кредитополучателя липсват.Д.Т.Т. твърди,че е изтекла
погасителната давност по отношение на претенцията.Това възражение е
неоснователно.
Обстоятелството,че е уговорено връщането на заетата
сума да стане на погасителни вноски на определени дати,не превръща тези вноски
в периодични плащания,които съгласно разпоредбата на чл.111,б.“в“ от ЗЗД се
погасяват с изтичане на тригодишна давност.Частичните плащания по договора не
го превръщат в такъв за периодични платежи.Става дума за договор,при който е
налице неделимо плащане.Договореното връщане на кредита на погасителни вноски
по аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от длъжника на части.В този смисъл е и съдебната
практика:Решение № 261/12.07.2011г.на ВКС по гр.д.№ 795/2010г.,IV г.о.,ГК;Решение № 28/05.04.2012г.на ВКС по гр.д.№
523/2011г.,III г.о.,ГК на ВКС.
Предвид изложеното,по отношение главното
вземане по процесния договор важи общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД,започваща да тече на основание
чл.114,ал.1 ЗЗД от деня,в който вземането е станало изискуемо,в случая от 15.10.2014г.-падежа
на цялото задължение,поради което към датата на депозиране на заявлението по
чл.410 ГПК пред съда- 27.04.2018г.,петгодишната погасителна давност не е
изтекла.
С оглед предмета на жалбата,въз основа на която
е образувано производството по настоящото дело,с която се атакува първоинстанционното решение само в частта му,с която е
отхвърлен иска за претендираната главница,настоящият
състав на съда дължи произнасяне по
възраженията за нищожност на ответника единствено касателно
клаузата на процесния договор,имаща отношение към
задължението за главница.В този смисъл,като неотносими
по настоящото дело,не следва да бъдат коментирани от въззивния
съд възраженията на длъжника за нищожност на клаузи на договора,регламентиращи
други параметри и условия,извън обхвата на въззивната
проверка.
Клаузата на процесния
договор,касаеща главницата на задължението,е
действителна и като такава е породила правното си действие.
Несъстоятелно е твърдението на длъжника,че в
случая е налице противоречие с добрите нрави,поради нарушаване на общите
принципи на добросъвестността и равнопоставеността на
страните,тъй като ищецът,възползвайки се от по-силната си позиция и от
незнанието на ответницата й наложил условия,с която тя не е имала възможност да
се запознае предварително.Макар погасителните вноски по процесния
договор да включват освен главница и надбавка,съставляваща печалбата на
кредитора/договорна възнаградителна лихва/,въззивникът претендира установяване дължимостта
единствено на главницата.В частта,с която е отхвърлена претенцията за договорна
възнаградителна лихва в размер на 441.02 лв. и за
лихва за забава в размер на 547.94 лв.ищецът и настоящ въззивник
не е обжалвал първоинстанционното решение и то е
влязло в сила.При това положение,не могат да бъдат споделени като състоятелни
доводите на длъжника,че процесният договор накърнявал
равноправието между страните и противоречал на добрите нрави и на принципа на
добросъвестност при договарянето,поради което бил нищожен.За да се приеме за основателно така наведеното
възражение е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации или вземането на едната страна
да е в размер,който чувствително надвишава насрещната престация,като
това несъответствие цели обогатяване,а не само възмездяване.Очевидно е,че
когато се претендира връщане единствено
на заетата като главница сума,такава липса на еквивалентност не е налице,тъй
като законово задължение на заемополучателя е да
върне поне главницата по договора.Изрично в т.20 от договора е отразено,че с
подписването му кредитополучателят потвърждава,че е запознат с
обстоятелството,че подписването на този документ води до договорна обвързаност
при условията на Договор за потребителски паричен кредит.При положение,че предмет
на делото не са клаузите за лихви, неоснователно е и възражението за нищожност на
основание чл.146 от ЗЗП,поради липса на индивидуално договаряне.
По изложените съображения,Добрички окръжен
съд намира,че твърдяното вземане за главница на цесионера
срещу длъжника,за което по ч.гр.д.№ 479/2018г. по описа на РС,Каварна е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,съществува.Предявеният по гр.д.600/2018г.по описа на КРС установителен иск с правно основание чл.422,ал.1,вр. с чл.415 ГПК,във вр. с чл.240 и сл. от ЗЗД,с цена 1773,73 лв.,е основателен и доказан и като такъв,след
отмяна на обжалваното решение в тази му част,следва да бъде уважен,като се
признае за установено,че Д.Т.Т. дължи на ЕАД „ Ф. И.“,гр.С.,сумата от 1
773,73лв.,представляваща главница по Договор за паричен заем с номер PLUS –
01619118 от 08.11.2011г.,ведно със законна лихва върху тази сума,считано от
датата на подаване на заявлението в заповедното
производство – 27.04.2018г.,до окончателното й изплащане.
Съобразно този изход на спора следва да се
присъдят и претендираните от двете страни
разноски,като на основание чл.78,ал.1 от ГПК Д.Т.Т.
дължи на ЕАД „Ф. И.“,гр.С.,сторените в
двете инстанции и в заповедното производство съобразно уважената част от иска
съдебни разноски,а на основание чл.78,ал.3 от ГПК ЕАД „Ф. И.“,гр.С.,дължи на Д.Т.Т. сторените по гр.д.№600/2018г.по описа на КРС разноски съобразно
отхвърлената част от иска.
По гр.д.№600/2018г.по описа на КРС ищецът
претендира съгласно списък по чл.80 от ГПК разноски в размер на:65.70
лв.-държавна такса;150.00 лв.-юрисконсултско
възнаграждение.В заповедното производство по ч.гр.д.№ 479/2018г.по описа на КРС
се претендират разноски в размер на:55.25 лв.-държавна такса и 50 лв.-юрисконсултско възнаграждение.По настоящото дело въззивникът претендира:43.43 лв.- държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв.
Съобразно уважената част от иска,въззиваемата страна дължи и следва да заплати на въззивника
разноски,в размер на:138.40 лв. по гр.д.№600/2018г.по описа на
КРС;220.50 лв.-по вз.гр.д.№ 260/2019г.по описа на ДОС
и 38.68 лв. в заповедното производство по ч.гр.д.№ 479/2018г.по описа на КРС,или
общо 397.58 лв.
По
гр.д.№ 600/2018г.по описа на КРС ответникът е
направил разноски в размер на 2 000 лв.-заплатено адвокатско
възнаграждение.
В писмена молба по делото,вх.рег.№
4108/29.11.2018г. ищецът прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.
Възражението е основателно.
Минималният размер на дължимото адвокатско
възнаграждение,определен по реда на чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения,възлиза на 423.38 лв.Предвид
материалния интерес,т.е цената на иска по гр.д.№ 600/2018г.по описа на
КРС,обстоятелството,че делото не представлява фактическа и правна сложност и
е приключило в едно открито съдебно
заседание,обема на извършената от адвоката на ответната страна
работа,изразяваща се в депозиране на писмен отговор по исковата молба и на
писмена молба за разглеждане на делото в отсъствие на страната,настоящият
състав на съда намира,че на пълномощника на ответната страна се дължи
възнаграждение максимум в двукратния минимален размер по Наредбата,или сумата
от 846.77 лв.
Съобразно отхвърлената част от иска,въззивникът дължи и следва да заплати на въззиваемата страна разноски,в размер на 303.11 лв.
След компенсация на разноските,които страните
взаимно си дължат, въззиваемата страна дължи и следва
да заплати на въззивника разноски в размер на 94.47 лв.
Воден от гореизложеното,Добричкият окръжен
съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановеното по гр.д.№ 600/2018г.по
описа на КРС Решение № 5/04.01.2019г.,в частта му,с която се отхвърля искането
за признаване за установено,че се дължи претендираната
главница,както и в частта му за разноските,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,че Д. Т.Т.,ЕГН: **********,***,дължи
на ЕАД „ Ф. И.“,ЕИК **,със седалище и адрес на управление:гр.С., ул.“Х. И.“,
№15, ет.7,представлявано от Изпълнителния директор А. В. Г.,сумата от 1 773,73лв./хиляда
седемстотин седемдесет и три лева и седемдесет и три стотинки/,представляваща
главница по Договор за паричен заем с номер PLUS –
01619118 от 08.11.2011г.,ведно със законна лихва върху тази сума,считано от
датата на подаване на заявлението в заповедното
производство – 27.04.2018г.,до окончателното й изплащане,за която сума
по ч.гр.д.№ 479/2018г. по описа на РС,Каварна е издадена Заповед №
203/25.06.2018г.за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.
Т.Т.,ЕГН: **********,***,да заплати на ЕАД „ Ф.
И.“,ЕИК **,със седалище и адрес на управление:гр.С., ул.“Х. И.“, №15,
ет.7,представлявано от Изпълнителния директор А. В. Г.,сумата от 94.47
лв./деветдесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки/,представляваща дължими
след съдебна компенсация на претендираните от двете
страни съдебни разноски,разноски съобразно уважената
част от иска,направени по гр.д.№600/2018г.по описа на КРС, вз.гр.д.№
260/2019г.по описа на ДОС и в заповедното производство по ч.гр.д.№ 479/2018г.по
описа на КРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.