Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 14.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Ивелина Симеонова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия
Мазгалов в.гр.дело №1635 по описа за 2020г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С
решение №8503 от 11.01.2019г., постановено по гр.дело №21086/2018г. по описа на
СРС, ГО, 32 с-в, е признато за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.49 и 45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от Р.А.И. с ЕГН********** срещу
„Б.Т.К.“АД с ЕИК******, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8000лв.- обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от счупване на подбедрицата, настъпили на 31.05.2017г.
в гр.Перник, ул.“Стомана“ до бл.2, вследствие попадане в необезопасена шахта,
собственост на ответника, ведно със законната лихва върху главницата от
20.12.2017г. до окончателното изплащане и сумата от 289,47лв.- обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 10.08.2017г.
до 17.12.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 28.12.2017
г. по ч.гр.д.№88499/2017г. на СРС, като ответникът е осъден да заплати на ищеца
1704,20 лв. разноски в исковото производство и 565,80лв. разноски в заповедното
производство.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна
жалба от ответника „Б.Т.К.“АД. Жалбоподателят поддържа, че не е установено
причинно- следствената връзка между инцидента и претърпените от ищеца
неимуществени вреди. Твърди, че размерът на обезщетението за неимуществени
вреди е завишен и не е съобразен с действително претърпените болки и страдания от
ищеца, както и че инцидентът настъпил в тъмната част на деня и предвид
познаването на пътя от ищеца, падането в шахтата би могло да се избегне при
полагане от него на необходимата грижа. Моли решението на СРС да бъде отменено,
а искът- отхвърлен. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът
не е подал в срок отговор на въззивната жалба. В проведеното по делото открито
съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като
неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено като правилно.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни
действия, която произтича от вината на натовареното с извършването на работата
лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В този смисъл
отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна- той
отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на
които е възложил работа. За да бъде осъществен фактическият състав на разпоредбата
на чл.49 от ЗЗД, е необходимо да бъде
осъществен фактическият състав на чл.45 от ЗЗД, като вредите следва да са
причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената му от
възлжителя работа. Непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл. 45 от ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква
кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние, извършено виновно,
противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и
деянието. В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както
и от неоспореното от страните заключение на изслушаната СМЕ, се установява
кумулативното наличие на всички гореизброени елементи от фактическите състави
на разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД. Установява се и настъпването на
твърдените от ищцата вреди и причинно- следствената им връзка с бездействието
на служителите на ответника. Въведената от закона презумпция относно вината не
е оборена от ответника, а възражението за съпричиняване на вредоносния резултат
не е подкрепено с каквито и да било доказателства.
В обжалваното решение първоинстанционният съд надлежно
и подробно е обсъдил всички релевантни към размера на обезщетението факти и
обстоятелства, съгласно изискванията на чл.52 от ЗЗД- вида и характера на
уврежданията, начина на настъпването им и обстоятелствата, при които са
настъпили, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания и др. (съгласно ППВС 4/1968г.). В съответствие със събраните
по делото писмени доказателства, съдебно- медицинската експертиза и показанията
на свидетеля А. е заключението на първоинстанционния съд относно вида и характера
на уврежданията. Ищецът е претърпял счупване на фибуларния/външен малеол (малкопищялна
кост) и заден триъгълник (голямопищялна кост) със сублуксация, причинило трайно
затруднение на движенията на десен долен крайник за срок по- дълъг от 30 дни, в
причинно- следствена връзка с процесния инцидент. Търпял е болки и страдания с
висок интензитет непосредствено след травмата, след поставяне на гипсовата
имобилизация за 75 дни и в началото на раздвижването, като е изпитвал затруднения
в ежедневието си поради невъзможност за придвижване по време на гипсовата
имобилизация. В резултат на инцидента ищецът е бил и нетрудоспособен за 180
дни. Отчетено е и отражението на инцидента върху психиката на ищеца. Въз основа
на събраните в първоинстанционното производство доказателства настоящият състав
намира, че определеното от СРС обезщетение в размер на 8000 лева е справедливо
и изцяло съответства на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС
– потвърдено като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На ответника по жалбата следва да бъде присъдено изцяло заплатеното
от него възнаграждение за един адвокат във въззивната инстанция в размер на 1200
лева. Възражение относно размера не е направено от жалбоподателя.
По така изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №8503 от 11.01.2019г.,
постановено по гр.дело №21086/2018г. по описа на СРС, ГО, 32 с-в.
ОСЪЖДА „Б.Т.К.“АД с ЕИК****** да заплати на Р.А.И.
с ЕГН********** сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева- адвокатско възнаграждение
в производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/