Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр.
София, 17.03.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание на седемнадесети
февруари през две хиляди двадесет и
първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ.СЪДИЯ КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия
Димитрова гр. д. № 804/2020 г. по описа
на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 13.03.2019г., постановено по гр.д. № 83601/2017 г. по описа
на СРС, съдът е осъдил, на основание чл.31, ал.2 ЗС, Р.О.Н., ЕГН: ********** да заплати на Д.И.Н. /австрийски гражданин/, Булстат: *****, родена на ***г., и на С.Д.К., ЕГН: ********** сумата от общо 11215лв. (на всеки по
5607.50лв.), представляваща обезщетение
за лишаване от ползване на
съсобствен имот, в частта надвишаваща собствената на ответницата до размера на притежаваната
от всеки от ищците - общо
1/2 ид.ч. от следния недвижим имот - апартамент № 42, находящ се в гр.София,
ж.к. *****, със застроена площ от 88.15 кв.м., заедно с избено помещение № 18, ведно с 5.691/100
ид.ч. от общите части на
сградата, за периода от 29.07.2014г. до 27.11.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 28.11.2017г. до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлил исковете за разликата
над присъдената сума от 11215лв. до пълния предявен
размер от 11400лв. и исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва
в общ размер на 4303.92лв. за периода от 18.02.2014г. до 27.11.2017г. като неоснователен. С оглед изхода на
спора съдът е разпределил разноските между страните по правилото на чл. 78 ГПК.
Недоволен от съдебното решение в неговата осъдителна част
е останал ответникът Р.О.Н., която е
подала въззивна жалба, с която твърди, че в тази част съдебното решение е
неправилно, тъй като ищците не са съумели да докажат по делото, че тя е
възпрепятствала ползването от тяхна страна на процесния съсобствен недвижим
имот. Отделно от това излага, че никога не е ограничавала достъпа на останалите
съсобственици до имота, включително в хода на образуваното изпълнително дело за
публичната му продажба. Тогава е била назначена за пазач на вещта единствено
защото само тя е имала желание да бъде разрешен въпросът и да се извърши
делбата, а не защото само тя има ключове от апартамента. Излага, че съдът е
основал изводите за основателност на иска като е приел, че тя не е доказала, че
е предложила на ищците да ползват съсобствения имот, но в същото време в
доклада по делото той не е поставил такова обстоятелство в нейната тежест на
доказване. Съответно тя не е събрала доказателства за тези твърдени от нея
факти, но въпреки това съдът ги е взел предвид и е приел, че не е предложила на
ищците да ползват имота си. С оглед изложеното твърди наличие на процесуално
нарушение при постановяване на съдебното решение, в обжалваната част.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
постанови друго, с което да отхвърли иска като неоснователен и недоказан.
Претендира разноски.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на подадената въззивна жалба от
страна на Д.И.Н.
и С.Д.К., с който се излагат доводи за нейната неоснователност и
за правилност на съдебното решение в обжалваната част.
Недоволни от постановеното съдебно решение, в частта, с
която са отхвърлени исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законната
лихва в размер общо на 4303.92лв. за периода от
18.02.2014г. до 27.11.2017г. са останали ищците - Д.И.Н. и С.Д.К., които също са подали въззивна жалба. Със същата излагат, че съдът
неправилно е приел, че законна лихва в настоящия случай се дължи единствено от
датата на подаване на исковата молба, тъй като те не са изпратили покана за
заплащането на акцесорното задължение за лихва. Излагат подробно становище в
подкрепа на твърдението си и претендират разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, с който се
твърди, че същата е неоснователна и се иска съдът да потвърди съдебното решение
в тази част като правилна и законосъобразно като краен резултат.
В останалата част, с която съдът е отхвърлил исковете с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС за заплащане на главница за разликата над присъдената сума от 11215лв. до пълния предявен
размер от 11400лв. съдебното решение не е обжалвано и
е влязло в сила.
Страните не
представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл.
266 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди
събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на обжалване и в
законоустановения срок.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, а по отношение на нейната правилност съдът намира следното:
Страните не спорят, а се установява и от представения нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 31, том LXVII, дело № 13266/93г, че за процесния период Д.И.Н. и С.Д.К. са притежавали общо 1/2 ид.ч. от процесния имот,
а Р.О.Н. е притежавала другата
1/2 ид.ч. от същия.
Няма спор и е видно от представените писмени
доказателства, че на 18.02.2014 г. Д.И.Н. и С.Д.К. са поканили с нотариална покана Р.О.Н. да им заплати
обезщетение за самостоятелно ползвания от нея процесен съсобствени недвижим
имот.
От постановление за възлагане на недвижим
имот от 24.07.2018г. по изп.д. № 169/2018г. се установява, че процесният недвижим имот е продаден на трето лице в изпълнение на съдебно решение от 10.10.2017 г., постановено по гр.д. №
72388/2014 г. по описа на СРС, с което е допусната делба на същия чрез
изнасянето му на публична продан.
С отговора на исковата молба Р.О.Н. не оспорва, че е ползвала изцяло процесния недвижим имот за периода до 24.11.2015 г., като след този момент е преустановила
ползването му. В тази връзка от разпита на свидетеля Ж.А.Г.се установява, че през 2015 г. Р.О.Н., заедно със семейството си, се преместила да живее
на квартира в гр.Ямбол. Посоченото се потвърждава от представените писмени доказателства - удостоверение за завършен първи клас на детето
на Р.О.Н. от 01.06.2018г., служебна бележка, че детето е посещавало
Детска градина през периода от
14.12.2015г. до 31.05.2017г., както
и служебно бележка, че мъжът на
Р.О.Н. с месторабота в гр .Ямбол, считано от 26.11.2015г.
От заключението на приетата по делото експертиза, чието
заключение се кредитира и от настоящия съд като обективно и компетентно
изготвено, се установява, че размерът на средната пазарна
наемна цена на процесния недвижим имот за процесния период е общо в размер на 22430лв.
При така събраните доказателства първоинстанционният
съд е приел, че по делото е установено, че Р.О.Н. е ползвала изцяло процесния недвижим имот в претендирания период, като е
посочил, че на това основание тя дължи обезщетение на останалите съсобственици
за ползването, от което ги е лишила в съответствие с притежаваните от тях
идеални части в съсобствеността. Изложил е и че ползващия съсобственик е
следвало да предостави ползването на съсобствената
вещ, а след като са изпратили покана за изплащане на обезщетение, Д.И.Н.
и С.Д.К. не следва да доказват по делото, че са искали да ползват
имота си. Освен това е приел, че отправената покана по чл. 31, ал.2 ЗС не е
основание да се присъди законна лихва върху обезщетението за неоснователно
ползване на целия имот от страна на един от съсобствениците, тъй като не го
поставя в забава.
При така установеното настоящата съдебна инстанция намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.31 ЗС всеки съсобственик може
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато
общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
В практиката на ВКС, обективирана например в решение от 07.07.2010г. по
гр.д.№231/2009г. на ВКС-ІVг.о, Решение от 22.06.2011 г., по гр.д. № 1568/2010 г. по описа на IV Г. О. на ВКС, решение №
133/04.07.2013 г. по гр.д. № 535/2012 г. по описа на IV Г. О. на ВКС и др. е прието, че по иск на съсобственик срещу друг съсобственик
за обезщетение, за това, че
го е лишил от правото да
ползва съсобствената вещ съобразно правата
си, ищецът носи доказателствената тежест да установи, че насрещните стани
са собственици, своя дял от
съсобствената вещ, ползването й от другия съсобственик по начин, който
препятства съсобственика
– ищец да упражнява фактическа власт според дела
си( начинът на ползване и факта
на възпрепятстване), този начин
на ползване да се е осъществявал
през исковия период от време,
както и размера на обезщетението, което се равнява
на дела на
ищеца според квотата му от
средномесечния пазарен наем през исковия
период за вещта в състоянието й през същия период и изпращането на поканата за заплащане на обезщетение.
Съобразно с изложеното първоинстанционният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните в доклада по делото,
предвид което неоснователно се явява възражението за наличие на процесуално нарушение,
което да е накърнило правата на Р.Н..
По делото е категорично установено, че Р.О.Н. и Д.И.Н. и С.Д.К. са съсобственици в процесния недвижим имот, като първата притежава 1/2 ид.част от него, а вторите общо ½ ид.част.
От събраните по делото доказателства и предвид
твърденията на Р.О.Н., която не оспорва,
че е упражнявала самостоятелно фактическата власт върху целия имот до 24.11.2015 г. се установява, че тя е ползвала
същия в периода от 29.07.2014 г. до 24.11.2015 г. над квотата, която има в
собствеността. От представените писмени доказателства се установи категорично и
че на Р.О.Н. е връчена покана за изплащане на обезщетение на 18.02.2014 г. по смисъла
на чл. 31, ал.2 ЗС, която покана имплицитно съдържа в себе си изразено желание
от страна на канещите съсобственици да ползват имота си по неговото
предназначение. Освен това е установен и размера на дължимото обезщетение за
ползването на имота съобразно квотите на съсобствениците, които твърдят, че не
ползват същия посредством приетата по делото съдебна експертиза.
Недоказани обаче са останалите кумулативно изискуеми
предпоставки за уважаване на иска изведени от практиката на ВКС и изложени
горе, а именно, че Р.Н. е ползвала имота над полагащото й се съобразно квотата
й в съсобствеността за целия претендиран период, както и че го е ползвала по
начин, който е възпрепятствал останалите собственици да го ползват по
предназначение. В тази връзка съдът намира, че безспорно по делото е
установено, че в периода до 24.11.2015 г. Р.Н. е упражнявала фактическа власт
върху целия имот като непосредствено е живеела в него т.е. използвала го е
съобразно обикновеното му предназначение. За този период обаче, от ищците,
чиято е доказателствената тежест, не са събрани никакви доказателства, от които
да може да се заключи, че осъществяваното от Р.Н. ползване на имота е било с
такъв характер, че да ги възпрепятства и те да ползват имота по неговото
предназначение. Имотът е ползван за жилищни нужди и по делото няма твърдения и
доказателства, от които да се приеме, че ползващия го съсобственик е ограничил
по някакъв начин достъпа до него на останалите съсобственици. Няма данни те да
не са имали ключове от апартамента или да не са били допуснати по някакъв начин
до него и до ползването му. Фактът, че ползващият съсобственик е правил ремонти
в имота(необходими или луксозни) по никакъв начин не препятства останалите да
го ползват за жилищни нужди. Същото важи и за периода, в който Р.Н. е била
назначена за пазач на имота до провеждането на публичната продан в изпълнение
на решението за делба на същия.
На още по- голямо основание исковете не са доказани и за
останалия период след 24.11.2015 г. до датата на подаване на исковата молба. От
събраните по делото доказателства се установява, че след тази дата Р.Н. не е
ползвала имота пряко за жилищните си нужди, а е живеела заедно със семейството
си в друг град. Действително същата може да се приеме, че ползва имота и без
пряко да се намира в него, но за това е необходимо отново да се установи, че
ползвайки го по този начин, тя пречи на останалите съсобственици да го ползват
съобразно квотите си в съсобствеността. Такива доказателства не са събрани и за
този период, за който важи изложеното горе досежно предходния такъв.
Следва да се има предвид, че хипотезата на чл. 31, ал.2
ЗС не почива единствено и само на факта на ползване на съсобствената вещ само
от един от съсобствениците. Както е посочено горе кумулативно това ползване
трябва да възпрепятства останалите собственици да ползват вещта, което
обстоятелство следва да се докаже при условията на пълно и главно доказване от
неползващия собственик. В случаите, когато съсобственикът не е възпрепятстван
да се ползва от веща по предназначение, но той не го прави поради други
причини( нежелание и неудобство от съвместното съжителство, липса на интерес да
се съжителства поради наличие на други имоти, нежелание да се оставят лични
вещи в имота и прочие) съсобственикът няма право на обезщетение също както в
хипотезата, в която изрично е отказал да ползва вещта след като му е било
предложено да го направи. За преодоляване на неудобствата, които могат да
възникнат при наличието на съсобственост върху една вещ законът е предвидил
възможността за делба на съсобствената вещ, за разпределение на ползването и
др.
С оглед изложеното настоящия съд намира, че предявените
искове за заплащане на обезщетение са неоснователни и недоказани, което от своя
страна влече неоснователност е на исковете за присъждане на законна лихва върху
претендираните обезщетения. Предвид това обжалваното съдебно решение следва да
бъде отменено, в частта, с която Р. Н.е осъдена да заплати обезщетение на
основание чл. 31, ал.2 ЗС, и потвърдено поради правилен краен резултат, в
частта, с която са отхвърлени исковете да присъждане на законна лихва.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор Р.Н. има право на
направените от нея разноски във въззивното производство в размер на 890 лв.
платено адвокатско възнаграждение и 142 лв. заплатена държавна такса. Същата
има право и на направените от нея разноски в рамките на първоинстанционното
производство в размер на 950 лв.
заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение от 13.03.2019г., постановено по гр.д. № 83601/2017 г. по описа на СРС, в частта, с която съдът е осъдил, на основание
чл.31, ал.2 ЗС, Р.О.Н., ЕГН: ********** да заплати на Д.И.Н. /австрийски гражданин/, Булстат: *****, родена на ***г., и на С.Д.К., ЕГН: **********
сумата от общо 11215лв. (на всеки по 5607.50лв.), представляваща обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствен имот, в частта надвишаваща собствената на ответницата до размера на притежаваната
от всеки от ищците - общо
1/2 ид.ч. от следния недвижим имот - апартамент № 42, находящ се в гр.София,
ж.к. *****, със застроена площ от 88.15 кв.м., заедно с избено помещение № 18, ведно с 5.691/100
ид.ч. от общите части на сградата, за периода от
29.07.2014г. до 27.11.2017г., ведно
със законната лихва, считано от 28.11.2017г. до окончателното изплащане на вземането,
както и в
частта за разноските и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.И.Н. /австрийски гражданин/,
Булстат: *****, родена на ***г. и С.Д.К., ЕГН: ********** срещу Р.О.Н., ЕГН: ********** искове с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата от общо 11215лв. (на всеки
по 5607.50лв.), представляваща
обезщетение за лишаване от ползване
на съсобствен имот, в частта надвишаваща собствената на ответницата до размера на
притежаваната от всеки от ищците
- общо 1/2 ид.ч. от следния недвижим
имот - апартамент № 42, находящ се в гр.София,
ж.к. *****, със застроена площ от 88.15 кв.м., заедно с избено помещение № 18, ведно с 5.691/100
ид.ч. от общите части на сградата, за периода
от 29.07.2014г. до
27.11.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 28.11.2017г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 13.03.2019г., постановено по гр.д. № 83601/2017 г. по описа на СРС, в частта, с която съдът е отхвърлил предявените от Д.И.Н. /австрийски гражданин/,
Булстат: *****, родена на ***г. и С.Д.К., ЕГН: ********** срещу
Р.О.Н., ЕГН: ********** искове с правно
основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законната лихва в общ размер на 4303.92лв. за периода от 18.02.2014г. до 27.11.2017г. върху главница в размер на общо 11 215лв. (на всеки по 5607.50лв.), представляваща обезщетение за лишаване от ползване
на съсобствен имот, в частта надвишаваща собствената на ответницата до размера на
притежаваната от всеки от ищците
- общо 1/2 ид.ч. от следния недвижим
имот - апартамент № 42, находящ се в гр.София,
ж.к. *****, със застроена площ от 88.15 кв.м., заедно с избено помещение № 18, ведно с 5.691/100
ид.ч. от общите части на сградата, за периода от
29.07.2014г. до 27.11.2017г.
ОСЪЖДА Д.И.Н. /австрийски гражданин/,
Булстат: *****, родена на ***г. и С.Д.К., ЕГН: ********** да заплатят на Р.О.Н., ЕГН: ********** следните деловодни разноски: 890 лв. платено адвокатско възнаграждение и
142 лв. заплатена държавна такса за въззивното производство и сумата от 950
лв. заплатено адвокатско възнаграждение
в първоинстанционното производство.
В останалата част, с която
са отхвърлени искове с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС за сумата над 11 215лв. до пълния предявен размер от 11 400лв. решението
е влязло в сила.
Решението подлежи на
обжалване в едномесечен срок от съобщаването пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.