Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 17.02.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИНА ДОНЧЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при
участието на секретаря Т. Вутева, като разгледа докладваното от съдията
Михайлова в. гр. д. № 467 по описа на съда за две хиляди и деветнадесета
година, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 62/02.05.2019 г. по гр. д. № 841/2017 г. Районен съд – гр. Своге е признал за
установено по отношение на Д.М.Е., В.М.Е., Б.Н.С., К.Н.С., С.Ц.Г.
и И.Х.К., че М.Х.К. е единствен
собственик на придобит по наследство от Х. Д. К. и чрез давностно
владение недвижим имот, описан в нотариален акт № …, том ., д. № …/…. г., а
именно – нива, находяща се в землището на с. Р., община С., м. „П.“, с площ от
1 000 кв. м., при съседи: път и от три страни гора, с построена в имота
лятна постройка с площ от 24 кв. метра.
С решението в тежест на ответниците са
възложени разноските по делото, понесени от ищеца.
Срещу решението (в частта, в която искът е уважен
срещу И.Х.К.) е подадена бланкетна въззивна жалба
единствено от ответника И.Х.К., действащ чрез особен представител. Искането е
за отмяна на решението в тази част и за постановяване на нов акт по съществото
на спора, с който искът да бъде отхвърлен.
В частта, в която искът, насочен срещу Д.М.Е., В.М.Е.,
Б.Н.С., К.Н.С. и С.Ц.Г., е уважен, решението на районния съд е влязло в сила
като необжалвано.
Въззиваемият М.Х.К. оспорва въззивната
жалба.
Съдът, като прецени доводите на страните, прие
следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК относно правомощията на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
ограничава обхвата на дейността на въззивния съд,
последният може да приеме, че първоинстанционният съд
е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за
установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната
жалба съдържа оплакване, че релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В случая във въззивната жалба липсват такива оплаквания и с оглед
ограниченията на чл. 269 ГПК проверката на въззивния
съд се изчерпва с преценка дали обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо и дали при постановяването му са нарушени
императивни материалноправни норми.
Решението на районния съд е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на императивни правни норми.
Районният съд е приел за установено въз основа на
нотариален акт № …, том ., д. № …/…. г., и удостоверения за наследници
изх. № … .. – …. – …./………….. г. и № …./………….. на СО, р – н „С.“, че ищецът и ответникът, за който
са налице доказателства (удостоверение за настоящ адрес № …..-….-.. от …………. г. на СО, р
– н „С.“), че
последният му настоящ адрес, считано от 12.05.2003 г. е в САЩ, са наследници по
закон (деца) на Х. Д. К., починал
през 1972 г., който приживе по силата на договор за продажба е придобил
собствеността върху нива, находяща се в землището на
с. Р., община С., м. „П.“, с площ от
1 000 кв. м., при съседи: път и от три страни гора, с построена в имота
лятна постройка с площ от 24 кв. метра.
Въз основа на гласните доказателства, събрани чрез
разпит на свидетелите З. К., Е. К. и Г. П., районният съд обосновал фактически
извод за идентичност между имота, предмет на нотариалния акт, и този,
стопанисван непрекъснато повече от 10 години от ищеца без ничие
противопоставяне. Ищецът оградил имота, подменял бравите и катинара след
множеството кражби, грижил се ежеседмично за насажденията в мястото. Ответникът
И.Х.К., негов брат, повече от 20 години живеел в САЩ, завръщал се е в България
само два пъти за последните 20 години, но не е проявявал никакъв интерес към
имота.
При наследяване, както и при обикновена съсобственост,
всеки от съсобствениците (сънаследници) е владелец
на своите идеални части и държател на останалите. Затова за придобиването по
давност на целия имот и при наследяване са приложими разясненията в ТР 1/2012
г. на ВКС, ОСГК. Според приетото в тълкувателното решение в случаите, при които
един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чужда
идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му
за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС. Тогава е
достатъчно владелецът да докаже, че е упражнявал фактическа власт за себе си
върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС.
Когато основанието, на което е установена фактическата
власт, показва съвладение, какъвто е настоящият
случай, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални
части, сънаследникът следва да извърши едностранни действия, с които да обективира промяната в намерението пред другия
съсобственик. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК е прието,
че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в намерението
поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия,
отблъскващи владението им и установяващи своене,
освен ако това е обективно невъзможно. По реда на чл. 290 ГПК е създадена
практика (решение №
214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на I г. о.), според
която е обективно невъзможно да се манифестира промяната в намерението, когато
невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство или е напуснал е
пределите на страната преди години и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, какъвто е и настоящият случай.
Ето защо при извод за осъществявано от ищеца
непрекъснато, явно и спокойно владение на целия имот за период, по –дълъг от 10
години, следва да се приеме, че той е придобил идеалните части от правото на
собственост върху имота на ответника И.Х.К..
Тъй като изводите на въззивния
съд съвпадат с тези на районния в обжалваното решение, последното трябва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца – въззиваем
разноските във въззивното производство – сумата от
170 лева за възнаграждение за особен представител. Искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение следва да се отхвърли, тъй като по делото липсват
доказателства договор за правна защита и съдействие да бил сключен между адв. М. и въззиваемия М.Х.К., а
част от същественото му съдържание да е възнаграждение в размер на претендирания.
Така
мотивиран, Софийски окръжен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 62/02.05.2019 г. по гр.
д. № 841/2017 г. по описа на
Районен съд – гр. Своге В ЧАСТТА, в която предявеният срещу И.Х.К. установителен
иск е уважен, както и в частта, в която в тежест на И.Х.К. са възложени
разноските по делото, сторени от ищеца М.Х.К..
ОСЪЖДА И.Х.К., ЕГН: **********, с последен
настоящ адрес в САЩ, да заплати на М.Х.К., ЕГН: **********,***, сумата от 170 (сто и
седемдесет) лева –
разноски във въззивното производство.
В останалите
части решението на районния съд е влязло в сила като необжалвано.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от съобщаването му на страните с препис.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.