Решение по дело №889/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно -процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на И. А. И. от [населено място] срещу Решение № 2153-03-61/04.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изр. 1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-411-1/05.02.2025 г. Ръководител на осигуряването за безработица при ТП – Варна на НОИ.

Жалбоподателят сочи, че оспорения акт е незаконосъобразен и необоснован поради съществени нарушения на административно производствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване и Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г. за координация на системите за социална сигурност. Твърди се, че административният орган не е изискал чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация от компетентната институция на Швейцария информация за пребиваване на лицето - структуриран електронен документ СЕД Н005, съответно при произнасянето му не е налично СЕД Н006. Нарушил е приложимите материалноправни норми и не е определил правилно центъра на жизнените интереси, държавата по престой и държавата по пребиваване на жалбоподателя съобразно критериите, посочени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В административното производство не е извършена цялостна преценка на всички факти и обстоятелства от значение за случая. Липсват конкретни мотиви защо засегнатото лице не попада в хипотезата на чл. 65, § 2 от Регламент (EО) № 883/2004. Административният орган не е взел предвид, че престоят на жалбоподателя в Швейцария е бил обусловен единствено от съществуването на трудово правоотношение, като през повечето време той е пребивавал на територията на РБългария, за да поддържа връзка със семейството и роднините си, както и за да управлява движимото и недвижимото си имущество. През целия период на заетост е имал постоянен адрес в страната и не е желаел да се установява за постоянно в Швейцария. Изтъква, че мястото на пребиваване на жалбоподателя е в РБългария, поради което претендираното обезщетение за безработица следва да бъде отпуснато по реда и при условията на действащото българско законодателство. По тези съображения се иска обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени, а преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне. Претендират се и разноските по производството съгласно представен списък. В открито съдебно заседание жалбоподателят чрез неговият процесуален пълномощник адв. В. Д. поддържа жалбата изцяло и направената претенция за разноски. От оспорващата страна са депозирани и подробни писмени бележки, в които се подчертава, че органът е направил неправилна преценка относно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, като не е извършил пълната дължима проверка на релевантните обстоятелства, поради което административният акт е постановен в противоречие с целта на Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г.

Ответника, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. По същество излага доводи, че оспореното решение е правилно и законосъобразно. Моли за отхвърляне на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност оспорва размера на адвокатското възнаграждение, платено от жалбоподателя.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните и извърши цялостна проверка на оспорения акт във връзка с правомощията си по чл. 168 от АПК, намира за установено следното:

Предмет на проверка в производството пред Административен съд - Варна е Решение № 2153-03-61/04.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изр. 1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата на И. И. срещу разпореждане [номер]-00-411-1/05.02.2025 г.

С. З. рег. № 031-00-411/14.01.2025 г. И. А. И., е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочил, че последното му трудово правоотношение с работодател „Uniworld boutigue river cruises” - Швейцария, е приключило на 08.11.2024 г. По т. 2 жалбоподателят декларира, че упражнявал трудова дейност в друга държава – Швейцария за периода от 22.03.2024г. до 08.11.2024г.

Съгласно справка за приети документи вх. № 031-00-411-1/20.01.2025 г., са приети следните документи: горепосоченото Заявление, приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения; Копие от акта за прекратяване на правоотношението с „Uniworld boutigue river cruises” - Швейцария, Оригинал на U1 - 4 бр. от Швейцария и Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в която И. А. И. е декларирал, че през последните 5 календарни години преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост, е живял и работил в Швейцария, като сервитьор в „Uniworld boutigue river cruises” - Швейцария: от 01.03.2020 г. до 01.09.2020 г., от 23.07.2021 г. до 07.12.2021 г., от 09.03.2022 г. до 16.11.2022 г., от 26.03.2023 г. до 06.11.2023 г. и от 22.03.2024 г. до 08.11.2024 г. Посочил е, че съпругата/ партньорката му е живяла в България и няма деца до 18 години. През периода на последната му заетост в чужбина, преобладаващата част от роднините му са живели в България, разполага с постоянно жилище в България. През периода на последната му заетост в чужбина е живял в собствено жилище, плащал е данъци върху доходите от последната заетост в България, завръщал се е в България няколко пъти в годината или по-рядко, поради отпуск. Посочва, че не смята да остава там, като нищо не го свързва с държавата на последна заетост в чужбина, освен работата.

В представените 4 бр. преносими документи U1, издадени от компетентната институция на Швейцария, са потвърдени осигурителни периоди и доходи за жалбоподателя за периодите от 23.07.2021 г. до 07.12.2021 г., от 09.03.2022 г. до 16.11.2002 г., от 26.06.2023 г. до 06.11.2023 г. и периода на последната заетост от 22.03.2024 г. до 08.11.2024 г..

След извършване на проверки в регистрите на ТП на НОИ – Варна с разпореждане [номер]-00-411-1/05.02.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, с мотиви, че съгласно чл.65 (1) от Регламент (ЕО) №883/2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост. Като изключение от това правило, в съответствие с чл.65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004, обезщетенията за безработица могат да се предоставят от институцията в държавата по пребиваване. С определение по дело С-30/22, СЕС приема, че чл.65, §2 от Регламент №883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държавата-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. И. И. е подал заявлението си на 14.01.2025 г. за получаване на обезщетение за безработица, без да има завършен период на осигуряване според българското законодателство и се връща на територията на страната след завършен период на осигуряване в Швейцария. Лицето е трудово активно по законодателството на Швейцария от 10.07.2016 г. до 08.11.2024 г. - 5 г. 5 м. и не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, следователно България не е държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да отпусне обезщетение за безработица по българското законодателство.

На 06.03.2025 г. И. оспорва по административен ред пред Директора на ТП-Варна на НОИ, разпореждане [номер]-00-411-1/05.02.2025 г., като възразява, че компетентната институция не е извършила преценка за мястото на обичайното му пребиваване, като не е разгледала критериите, въз основа на които следва да се определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на лицето. При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в Швейцария и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС. Претендираното парично обезщетение за безработица следва да бъде поискано именно по реда и условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Средствата се възстановяват от компетентните институции на държавите - членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които Държавното обществено осигуряване на Република България е отпуснало обезщетение за безработица по българското законодателство, съгласно чл. 65, § 6 от Регламент № 883/2004.

С Решение №2153-03-61 от 04.04.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Варна е отхвърлена жалбата на И. срещу разпореждане [номер]-00-411-1/05.02.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в Териториално поделение - Варна на Националния осигурителен институт, е което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Решаващият орган приема, че с оглед даденото тълкуване на СЕС в Определение по дело С-30/22, чл. 65, §2 от Регламент №883/2004 не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава - членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като И. е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 § 5, б. „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него (т. 42 от определение по дело С - 30/22). С оглед тълкуването на Съда на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от Регламента, положението на И. И. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в Швейцария, където е пребивавал във връзка с дейността си. Отсъствия, които не надвишават общо девет до десет месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване (в този смисъл решение от на СЕС от 9 октомври 1984 г., Witte 188/83, ЕСR 3465, параграфи 9 и 11).

Указано е, че жалбоподателят е следвало да поиска отпускане на обезщетение за безработица в Швейцария - държавата, в която е работил последно, след прекратяване на трудовото му правоотношение на 08.11.2024 г., и въпреки, че не се е възползвал от тази възможност, не се е регистрирал и не е заявил искане за преносим документ U2, все още би могъл да се възползва от възможността за „износ на парично обезщетение за безработица“, който се удостоверява в преносим документ U2.

Административният орган приема, че в периода на последната заетост на жалбоподателя при швейцарски работодател, Швейцария се явява държавата му по пребиваване. Предвид факта, че И. А. И. е работил в държава, различна от България, повече от 5 години, в периода от 10.07.2016 г. до 08.11.2024 г., решаващият орган приема, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България. Сключените трудови договори с швейцарски работодател, по законодателството на Швейцария обхващат значителен период от време, а именно от 10.07.2016 г. до 08.11.2024 г. като е реализиран доход от чужд работодател - швейцарска фирма и жалбоподателя е бил осигурен, включително и за безработица в Швейцария.

В заключение е посочено, че промяната на държавата по пребиваване на лицето, след прекратяване на осигуряването и без да се е регистрирало като безработно лице търсещо работа в държавата по осигуряване, без никакъв период на осигуряване в новата държава по пребиваване, дори и това да е държавата по произход, не прави втората държава компетентна държава.

Решение № 2153-03-61/04.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ Варна е връчено по електронен път на пълномощника на И. И. на 04.04.2025 г., като в законоустановения срок на 14.04.2025г. той е подал жалба по електронен път. Съгласно разпоредбата на чл. 118 от КСО, срокът за обжалване на Решението на ръководителя на ТП на НОИ е 14 - дневен от момента на получаването му. Жалбата е подадена чрез административния орган в законоустановения срок, от активно легитимирано лице, при наличието на правен интерес от търсената защита, срещу годен за обжалване административен акт, в законоустановения срок за обжалване, пред компетентния съд и е процесуално допустима, поради което подлежи на разглеждане.

В хода на съдебното производство като доказателства са приети:

- удостоверение за настоящ адрес изх. № 03/07.03.2025 г., от което се установява, че И. И. живее в [населено място] връх, община Смядово, област Шумен, относно обстоятелството за адресна регистрация /чл. 11, § 1, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 987/2009 г./.

- удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца изх. № АУ023976МЛ/11.03.2025 г., от което се установява, че жалбоподателя има дъщеря В. И. А., по критерии семейното положение и роднинските връзки на лицето /чл. 11, § 1, буква „ii“ от Регламент (ЕО) № 987/2009 г./.

- нотариален акт за покупко - продажба № 42, том IХ, рег. № 2726, дело № 1778 от 21.10.2008 г., по силата на който жалбоподателя е придобил в режим на СИО дворно място, заедно с построената в имота къща, находящи се в [населено място] връх, общ. Смядово.

- нотариален акт за покупко - продажба на недвижим [имот номер], том VIII, рег. № 5683, дело № 1014 от 22.11.2021г. според който жалбоподателя е придобил в режим на СИО дворно място с построеното в имота жилище, находящи се в [населено място] връх, общ. Смядово, от което е видно, че лицето притежава собствено жилище в Република България, по критерии жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му.

- свидетелство за регистрация част I, от което се установява, че И. И. е собственик на моторно превозно средство Сузуки гранд витара, рег. № [рег. номер], като автомобила го управлява в България, по критерии положение на лицето.

В хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя е разпитана дъщеря му, с цел установяване продължителността на пребиваване на територията на Република България; естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, продължителността на договори за заетост; роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето.

Свидетелката В. И. А. сочи, че баща й работи от дълги години на речни круизни кораби, като през около два месеца, два месеца и половина се прибира в България. Според свидетелката парите на баща й се харчат само в България, където живее цялото семейство. Баща й избира дали да работи през зимата или не. Корабите на които работи по принцип са от март до октомври, но има и зимни круизи, на които той е работил преди години, а сега вече не работи през зимата. Членовете на персонала на кораба имат каюти, където живеят, като храната също е осигурена от работодателя. Баща й притежава жилище, в което живее семейството, имат и автомобил и къща за гости, за изграждането на която баща й е вложил голяма част от заплатата си.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното Решение №2153-03-61 от 04.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-411-1 от 05.02.2025 г., на ръководителя на осигуряването за безработица съгласно Заповед №1015-03-54/06.04.2016г. Е. Н., началник сектор „Краткосрочни плащания“, са постановени от материално и териториално компетентни органи видно и от приложените по делото заповеди №5785 от 30.08.2019г. и №3370 от 15.04.2016г. и двете на управителя на НОИ, в кръга на предоставените им по закон правомощия съгласно чл. 117, ал. 3, във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 от КСО и чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т. 1 и т. 2 от АПК, а и такива не се релевират в жалбата.

Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати и съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 от АПК, както и на чл. 35 и чл. 36 от АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост - Конфедерация Швейцария. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117, ал. 3 от КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т. 3 от АПК.

Независимо от горното съдът намира, че в случая оспореното Решение не отговаря на изискванията на материалния закон, поради следното:

По делото между страните липсва спор по фактите, но е налице спор по правото, който има за предмет определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му заетост – Конфедерация Швейцария или държавата по пребиваването му, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България.

Като държава-членка на Европейския съюз от 01.01.2007 г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004 г., с последно изменение в сила от 31.07.2019 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010 г., с последно изменение в сила от 18.06.2020 г.

Съгласно чл. 3, §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3, §1, б."з"/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Безспорен е факта, че жалбоподателят И. И. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Д. В. от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3, б. "а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, § 2, изр. първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5, б."а" от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: "Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване." Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието "пребиваване", дадена в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието "престой" по смисъла на чл. 1, § 3, б. "к" от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана "Елементи за определяне на пребиваването", предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ. държавата - членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009г., решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т. е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

В контекста на спора между страните е от съществено значение да се установи в коя държава е пребивавал жалбоподателят към момента на преустановяване на заетостта и съответно, подаването на заявлението за отпускане на ПОБ.

По дефиницията в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г., „пребиваването“ се определя като мястото, където лицето обичайно пребивава.

С Решение от 25 февруари 1999г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, т.29, Съдът на ЕС е постановил, че по смисъла на това определение държава членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“. В същото решение на Съда освен това се казва, че „в този контекст следва да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства“.

С Решение от 17 февруари 1977г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, точки 17-20 и Решение от 8 юли 1992г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91, точки 21 и 23, Съдът на ЕС е приел, че обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

Според т.28 от решението по дело С-90/97, това тълкуване на понятието „пребиваване“ е от значение за целия Европейски съюз, т.е. за целите на прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 то се използва per definitionem по идентичен начин при всички обезщетения, което означава, че винаги, когато в тези два регламента се споменава „пребиваване“, това европейско определение се прилага по-специално за всички съдържащи се в тях разпоредби, които имат за цел да решават случаи на стълкновение на правни норми.

Във всички случаи обаче, както следва и от чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството само на една държава членка, което се определя в съответствие с дял II от Регламента.

От този принцип следват два извода: първо, че по смисъла на регламентите всяко такова лице може да има само едно място на пребиваване и второ – че всяко лице трябва да има място на пребиваване, т.к. в противен случай по отношение на приложимото законодателство може да настъпи негативно стълкновение – ситуация, която регламентите целят да предотвратят – така в Практически наръчник на Административната комисия относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, стр.49.

С Решение от 12 юли 1973г. по дело Anciens Etablissements D. Angenieux fils a n и Caisse primaire centrale d'assurance maladie de la region parisienne срещу Willy Hakenberg, C-13/73, точки 29-32, Съдът на ЕС е приел, че не е задължително мястото на пребиваване да се намира в териториалния обхват на прилагане на регламентите, т.е. то може да се намира в трета държава, напр. в случай на търговски представител или друг пътуващ работник или служител с постоянен адрес в трета държава, който пътува служебно в различни държави членки, но в интервалите между отделните пътувания се завръща в своята държава.

Тълкуването на термина "пребиваване", е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица и в тази връзка с приложението на чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС. Съгласно т. 30 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело С-90/97, Swaddling за целите на тази оценка обаче продължителността на пребиваване в държавата членка, в която се иска изплащане на въпросното обезщетение, не може да се разглежда като присъщ елемент на понятието за пребиваване по смисъла на член 10а от Регламент № 1408/71. По-специално, когато, както в настоящия случай, заето лице, при завръщането си в държавата си по произход, след като е упражнило правото си на свободно движение, е заявило ясно при кандидатстване за социално подпомагане, че възнамерява да остане в държавата си по произход, където живеят неговите близки роднини, като същевременно изразява готовността си, ако възникне необходимост в контекста на бъдеща работа, да пътува от време на време до други държави членки, не може да се счита, че то не отговаря на условието за пребиваване по смисъла на член 10а само защото периодът на пребиваване в държавата му по произход е твърде кратък.

Когато се прилага член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т.е. в случаи на различия в становищата между институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на дадено лице, в член 11, параграф 2 Регламент (ЕО) № 987/2009 се предвижда, че ако съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, не води до постигане на съгласие, за решаващо се приема намерението на лицето.

Както беше посочено по-горе, безспорно жалбоподателят като български гражданин, който е работил и е осигуряван в Швейцария, попада в обхвата на Регламент (ЕО) № 883/2004 и разпоредбите на същия следва да се съобразят при преценката дали има право на обезщетение за безработица.

Хипотезите, регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., следва да се тълкуват в смисъл, че се отнасят до случаите, в които по време на трудовата заетост, заетото лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава по смисъла на чл.1, буква „т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г. – в този смисъл т.1 от Решение U2 от 12 юни 2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност.

Както следва и от съображения (10) и (11) на Регламент (ЕО) № 883/2004г., периодите, завършени съгласно законодателството на друга държава членка следва да се вземат под внимание единствено чрез прилагане на принципа на сумиране и приравняването на факти или събития, настъпили в държава членка и по никакъв начин не може да предостави компетентност на друга държава членка или да доведе до приложимост на нейното законодателство.

Отделно, доколкото правилата за определяне на приложимо законодателство в Регламент (ЕО) № 883/2004г. и в Регламент (ЕО) № 987/2009г. целят координация, а не хармонизация на националните правни уредби, следва да се държи сметка и за въведените национални изисквания, като това по чл.54а, ал.1 от КСО - правото на парично обезщетение за безработица да е обвързано със завършването на периоди на осигуряване съгласно националното законодателство.

В този смисъл, с т.2 от Решение № Н6 от 16 декември 2010г. Административната комисия за координация на системите за социална сигурност е приела, че всички периоди във връзка със съответния осигурителен случай, завършени по законодателството на друга държава членка, се вземат предвид единствено като се прилага принципът на сумиране на периодите, определен в чл.6 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл.12 от Регламент (ЕО) № 987/2009г. Принципът на сумиране изисква периодите, за които е подадена информация от други държави членки, да се сумират без да се поставя под въпрос тяхното качество. Според т.3 от Решение № Н6 обаче, държавите членки си запазват – след като са приложили принципа на сумиране по т.2 – правомощието да определят други свои условия за предоставяне на обезщетения за социална сигурност, като вземат предвид чл.5 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. – стига тези условия да се прилагат по недискриминационен начин – като прилагането на този принцип не се накърнява от чл.6 от Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Т. специално условие е поставеното в чл.54а от КСО - правото на обезщетение за безработица да е обусловено от завършването на периоди на осигуряване в РБългария.

По отношение на това специално условие и в контекста на чл.61, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., с Определение от 24 март 2023г. по дело DV, С-30/22, Съдът на ЕС е приел, че след завръщането си в държавата по произход, където няма завършени осигурителни периоди, лице може да претендира обезщетение за безработица на основание Регламент (ЕО) № 883/2004 чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в друга държава членка, само ако положението му съответства на визираното в чл.65, § 5, буква „а“, вр. § 2 от този регламент.

По административната преписка не са събрани доказателства жалбоподателят да е имал регистриран адрес в Швейцария, следователно липсват данни, въз основа на които да се приеме, че между компетентните институции е налице спор за мястото на пребиваване на жалбоподателя.

През периода на заетост в Швейцария жалбоподателят не е имал регистриран адрес в тази държава, вкл. постоянно работно място на нейна територия, т. к. е живял и е упражнявал трудовите си функции на речни кораби, които в различни периоди са плавали под флаг на други държави членки на ЕС, респ. на Швейцария, но има регистриран постоянен адрес в Република България (чл.11, § 1, буква „а“ и буква „б“, т.i от Регламент (ЕО) №987/2009г.). От събраните гласни доказателства се установява, че семейството на жалбоподателя (партньор във фактическо съжителство, дъщеря и роднини) се намират в България (чл.11, б. „б“, т.ii от Регламент (ЕО) №987/2009г.); плащал е данък върху доходите, осигуровки и застраховки, съответно в Швейцария, но считано от 21.10.2008г. има закупено жилище в [населено място] връх, община Смядово и автомобил, следователно е данъчнозадължено лице за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци, по смисъла на чл.11 ЗМДТ (чл.11, б. „б“, т.v от Регламента за прилагане); в този смисъл, мястото, на което управлява собствеността си е РБ – чл.4, ал.4 от ЗДДФЛ (чл.11, б. „б“, т.vi от Регламент (ЕО) №987/2009г.), поради което обосновано може да се приеме за доказано твърдението на жалбоподателя, че след приключване на съответния трудов ангажимент се е прибирал в България.

От свидетелските показания се установява, че И. И. често се е прибирал в България по време на отпуски и е оставал в продължителни периоди в страната. Обстоятелство, от което може да се направи извод, че същият не е прекъснал връзката си с държавата по месторождение, винаги когато е бил в отпуск се е завръщал при дъщеря си и роднините и има дълбока емоционална връзка тях. Съдът кредитира изслушаните свидетелски показания при условията на чл. 172 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, като ги преценява с оглед на всички други данни по делото, вкл. данните за притежавани недвижими имоти, като има предвид възможната им заинтересованост. Следва да се държи сметка, че в случаи като настоящия, близките и роднините са тези, които могат да свидетелстват за центъра на интересите на едно лице и не би следвало те по презумпция да бъдат изключвани като годни доказателствени средства. По делото бяха събрани такива кореспондиращи доказателства, които в съвкупността си представляват индиция за намеренията на жалбоподателя и центъра на жизнените му интереси. Това налага извод, че присъствието на И. в Швейцария през процесния период на осигурена заетост е било наложено от естеството на работата му и не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което разполага с възможността да работи от разстояние.

Всъщност, единствената връзка на жалбоподателя с Швейцария, е обоснована от седалището на дружеството – работодател, което е имало регистрация в тази държава, но жалбоподателя не е живял и работил на територията на тази държава, а на речни кораби, на които е упражнявал задълженията си по трудовите договори. В този смисъл при определяне на пребиваването по отношение на него не е приложимо правилото по чл.11, § 4, вр. § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Макар Швейцария да е държава по заетост по правилото на чл.11, § 4 от Регламента – по седалището на работодателя, неправилно директорът на ТП на НОИ – Варна е приел, че в нея жалбоподателят е пребивавал по смисъла на чл.1, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая не е съобразено естеството на полагания от него труд, който предполага по време на работа да се намира на кораба, а не на територията на държавата на работодателя, на чието законодателство се подчинява за периода на трудовия договор. С оглед изложеното, положението на жалбоподателя към момента на преустановяване на заетостта попада в хипотезата на чл.11, § 3, буква „д“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г. и спрямо него се прилага законодателството на РБългария, която е държавата на пребиваване.

Относно т. нар. "център на жизнените интереси на лицето" следва да се има предвид и т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, която по силата на чл. 72 от същия регламент разрешава въпросите, свързани с тълкуването, произтичащи от разпоредбите на този регламент и регламента по прилагането му (б. "а") и улеснява еднаквото прилагане на Общностното право, особено чрез насърчаване на обмена на опит и най-добри административни практики (б. "б"). В посочената трета точка на решението изрично е казано, че ако при отсъствие на каквото и да е трудово-правно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 56, § 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Цитираното решение е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 г.

Писмените доказателства по делото, разгледани в тяхната съвкупност относно жизнената дейност на И., недвусмислено показват желанието на жалбоподателя да не прекъсва връзката си с Република България.

От събраните по делото доказателства не се установява и жалбоподателят да е отсъствал дългосрочно от България за престой или пребиваване в друга държава, освен за трудовата си дейност на кораб. Не се твърди и не се установява жалбоподателят да има семейни и роднински връзки в друга държава, различна от България, или изразено от него намерение да се установява в Швейцария или друга държава.

От всички ангажирани доказателства може да се обоснове извод, че полагането на труд за компания, регистрирана в Швейцария от страна на жалбоподателя е мотивирано единствено от икономически интереси и същият не е имал намерение да се установява да живее в някоя друга държава. Средствата, които е заработвал в Швейцария са ползвани основно тук в България за решаване на различни финансови въпроси. Повторяемост на сезонната заетост на пасажерски кораб в Швейцария е свързана само и единствено с трудовата дейност.

Заявеното упражняване на трудова дейност в Швейцария не води автоматично до извод, че И. И. е придобил право на постоянно пребиваване в тази държава. Това е така, защото в чл.16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/ 68 е поставено изискване лицето да е живяло законно в нея поне 5 години без прекъсване. В административната преписка не се съдържат доказателства в този смисъл, напротив информацията за адресна регистрация на И. И. е в Република България.

Ирелевантно и извън обхвата на приложимите материалноправни разпоредби е прието, че дългосрочната заетост на жалбоподателя с работодател, установен в Швейцария, е достатъчно да му предостави право на пребиваване в тази държава, т. к. преценката за придобиването на това право се извършва в друго производство, развиващо се пред други компетентни органи и след изрично заявено желание от лицето, желаещо да придобие статут. В случая липсват каквито и да било данни жалбоподателя да е кандидатствал за статут в Швейцария, респ. да е придобил такъв, което да се тълкува при съобразяване на елементите по чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009г.

Противно на възприетото с обжалваното решение, продължителността на трудово-правната връзка с държавата по заетостта не е определяща при определяне на мястото на пребиваване.

В тази връзка позоваването на т.19 от Решение на СЕС по дело С-76/76 е извън контекста на постановеното от Съда заключение.

С Решение от 17 февруари 1977г. по дело С-76/76, Съдът е тълкувал разпоредбата на чл.71, § 1, буква „ii“ от Регламент (ЕО) № 1408/71 на Съвета относно прилагането на схеми за социално осигуряване на заети лица и техните семейства, движещи се в Общността, във връзка с чл.67, § 3 от същия Регламент, и по-конкретно думите, употребени в чл.71, § 1, буква „ii“ – „…в която пребивава, или който се завръща на тази територия“, по-специално относно понятията за пребиваване и завръщане на територията, за да обясни кои критерии са приложими и да посочи кога условието за пребиваване и завръщане трябва да бъде изпълнено.

Правилата по Регламент № 1408/71 са заменени от Регламент № 883/2004, поради което даденото от СЕС тълкуване по дело С-76/76 е относимо съответно към разпоредбите на чл.61 и чл.65 от Регламент № 883/2004.

Действително в т.19 от решението – на която се позовава ответната страна, Съдът е приел, че когато работник има стабилна заетост в държава членка, съществува презумпция, че той живее там, дори да е напуснал семейството си в друга държава. В същото време, в точки 17, 18 и 20 СЕС е приел, че обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване. Така, според т.3 от диспозитива на решението, за целите на прилагането на член 71, § 1, б, „ii“, трябва да се взема предвид дългосрочността и продължителността на пребиваването, преди да се премести съответното лице, продължителността и целта на неговото отсъствие, естеството на занятието намерено в другата държава членка и намерението на заинтересованото лице, както изглежда от всички обстоятелства.

Така даденото тълкуване впоследствие е потвърдено и в последвалата практика на СЕС - Решение от 8 юли 1992г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91, точки 21 и 23; Решение от 8 май 2019г. по дело SF, С-631/17; Решение от 25 февруари 1999г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната - държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в РБългария на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

По така установените критерии и правилата по чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009 за определяне на елементите на пребиваването, и по изложените по-горе съображения, към периода на последната заетост на жалбоподателя, мястото на неговото пребиваване е РБългария, поради което по отношение на него е приложима разпоредбата на чл.65, § 5, вр. § 2, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г., поради което на основание чл.5, § 1 от Регламента за прилагане, административният орган е бил длъжен да съобрази представения документ U1 относно завършени осигурителни периоди и да зачете същите. За пълнота следва да се отбележи, че видно от преносим документ U1 по т. 6 „Право на обезщетение за безработица“ в т.6.2 е посочено, че лицето няма право на обезщетение за безработица от службата, издала настоящия документ, (в случая Обществена каса за безработица на Базел-Щад, Швейцария), защото съгласно законодателството на държавата не съществува право на обезщететения. Следователно лишаването на И. И. от право на обезщетение за безработица и от България би довело до това, осигурено лице да бъде лишено от право на обезщетение за безработица и от двете държави, с които има връзка осъществяваната от него трудова дейност, което не е целта на Регламенти (ЕО) №883/2004 и №987/2009.

При това положение, отричайки РБългария да е място на пребиваване на жалбоподателя, без да извърши задълбочена преценка по критериите по чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009г., административният орган е постигнал негативно стълкновение, което координационните регламенти целят да предотвратят и на практика, в нарушение на принципите на равно третиране по чл.4 и 5, и на сумиране по чл.6 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., е пренебрегнал гарантираната свобода на движение и възникналите от нея права (чл. 48, § 1 от ДФЕС).

М. Р. (ЕО) № 883/2004 да позволява запазването на отделните национални схеми, същият установява редица общи принципи, които законодателствата в областта на социалната сигурност на всички държави членки трябва да спазват и които наред със системата от стълкновителни норми гарантират, че лицата, упражняващи правото си на свободно движение и пребиваване в рамките на Съюза, няма да бъдат засегнати от различните национални системи, поради това че са се възползвали от тази свобода. Съгласно чл.65, § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г., безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Според §6 от с.р, обезщетенията, предоставяни от институцията по пребиваване по § 5 продължават да бъдат за нейна сметка. Въпреки това, при условията на §7, компетентната институция на държавата членка, на чието законодателство последно е било подчинено, възстановява на институцията по пребиваване пълния размер на обезщетенията, предоставени от последната институция през първите три месеца. Размерът на изразходваната сума през този период не може да бъде по-голям от размера, платим в случай на безработица, съгласно законодателството на компетентната държава членка. В случая по §5, буква „б“, периодът през който обезщетенията се предоставят съгласно член 64 се изважда от периода, посочен във второто изречение на тази параграф. Условията за възстановяването на сумата се уреждат от регламента по прилагането.

Въпреки това, периодът на възстановяване по § 6 се удължава до пет месеца, когато заинтересованото лице през предходните 24 месеца е завършило периоди на заетост или самостоятелна заетост от поне 12 месеца в държавата членка, на чието законодателство последно е бил подчинен, когато тези периоди биха били от значение за придобиване на права на обезщетения за безработица – чл.65, § 7. За целите на параграфи 6 и 7, две или повече държави-членки или техните компетентни власти, могат да предвидят други начини на възстановяване или да откажат всякакво възстановяване между институциите, намиращи се под тяхна юрисдикция – чл.65, § 8.

Въз основа на приетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на жалбоподателя е Конфедерация Швейцария, но държава - членка по пребиваването му към периода на тази заетост е Република България. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ - [населено място] е постановено при неправилно приложение на относимия материален закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146 т. 4 от АПК.

Предвид разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК, тъй като естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество от съда, преписката следва да се изпрати на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение.

С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски, като такива се претендират общо в размер [рег. номер]., от които 10 лв. за заплатена държавна такса [рег. номер]. за заплатено в брой адвокатско възнаграждение. Ответникът е направил възражение за прекомерност на така претендирания адвокатски хонорар, предвид че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, което съдът намира за основателно. Определянето на размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на реално и действително оказаната правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес по КСО е 500 лева, като в случая уговореният и заплатен размер на хонорара за осъществената правна защита и съдействие е два пъти по-висок. Съдът намира, че предвид извършената от пълномощника работа по изготвяне на жалба, депозиране на писмени доказателства пред съда, лично явяване в едно съдебно заседание и изготвяне на писмена защита, както и фактическата и правна сложност на спора, претендираните разноски за адвокатско възнаграждение следва да се редуцират до 800 лв., която сума се явява справедлива и обоснована. Или ответникът следва да плати разноски общо в размер на 810 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2, чл. 173 ал. 2 предл. второ от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 3 от КСО и чл. 143, ал. 1 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на И. А. И., [ЕГН] от [населено място], Решение № 2153-03-61/04.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изр. 1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-411-1/05.02.2025 г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП – Варна на НОИ.

ВРЪЩА преписката на административния орган за продължаване на административното производство, при съобразяване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА ТП на НОИ Варна да заплати на И. А. И., [ЕГН] от [населено място] сумата от 810 (осемстотин и десет) лева, представляваща съдебно-деловодни разходи.

На основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от Кодекса за социално осигуряване, решението не подлежи на касационно обжалване.