Решение по адм. дело №365/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.38 от ЗДС (редакция към ДВ, бр. 109 от 20.12.2013 г.) вр. § 10 от ПЗР на ЗИДЗДС (ДВ, бр. 74 от 9.09.2025 г.).

Образувано е по жалба на Т. В. Й. от [населено място], чрез процесуалния му представител, против решение № 212/04.04.2025 г. на Министерския съвет на Република България за отчуждаване на имоти и части от имоти - частна собственост, за държавна нужда, за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на [населено място] от км 0+500 до км 76+040 на територията на област Русе, в землищата на община Иваново и община Русе, област Русе, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, намиращи се в землищата на [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], община Русе и [населено място], община Иваново, област Русе, в частта относно определената в приложението по т.1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждената част от недвижим имот, собственост на жалбоподателя, представляваща поземлен имот с [идентификатор], с площ от 1,187 дка, начин на трайно ползване – нива, находящ се в землището на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе, с определен размер на обезщетението от 380 лева.

В жалбата и в хода на устните състезания жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, развива подробни оплаквания за незаконосъобразност на административния акт в оспорената му част като издаден в нарушение на административнопроизводствените правила, на материалния закон и в несъответствие с неговата цел. Твърди, че към датата на издаване на оспореното решение той е собственик на отчуждения имот, поради което той е материално легитимиран да получи равностойно пазарно обезщетение за него. Поддържа, че административният акт противоречи на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България, както и на чл.32, ал.2 и § 1а, т.1 от ДР на ЗДС и на практиката на ЕСПЧ - конкретно на решение на ЕСПЧ от 14.05.2020 г. по делото К. и други срещу България (жалби № № 66581/12 и 25054/15). Счита, че размерът на обезщетението трябва да отразява пазарната цена на отчуждената част от имота им към датата, на която се изгубва собствеността върху нея, а не към датата на възлагане на оценката в хода на административното производство. Сочи, че при установената липса на поне две сделки, сключени в релевантния 12-месечен период преди постановяване на оспореното решение, които да могат да служат като пазарни аналози, дължимото обезщетение следва да бъде определено от съда въз основа на т.II от заключението на вещото лице по назначената съдебна оценителна експертиза, т.е. на базата на капитализираната поземлена рента (годишно рентно плащане на един декар x 25) при годишно рентно плащане от 59 лв./дка съгласно протокол № 1/17.01.2025 г. на ОД „Земеделие“ – Русе, или в размер [рег. номер]./дка. Моли съда да постанови решение, с което административният акт бъде изменен в частта за определеното за отчуждения имот обезщетение като същото бъде увеличено от 380 лева на 1751 лева, както и в частта относно правоимащите лица като вместо посочените в административния акт като собственици наследници на Н. И. В. като собственик бъде посочен той. Претендират присъждането на направените деловодни разноски, за които представят списък.

Ответникът по жалбата – Министерският съвет на Република България, чрез процесуалния си представител, в представените на основание чл.38, ал.4 от ЗДС становища с вх.№ 2753/27.05.2025 г. и вх.№ 4901/14.11.2025 г. излага подробни съображения за нейната неоснователност. Твърди, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание на акта, както и на административнопроизводствените правила. Поддържа, че е спазен и материалният закон. Сочи, че паричното обезщетение е определено въз основа на експертна оценка, извършена от лицензиран оценител на недвижими имоти и направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване. Паричното обезщетение е определено по реда на чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС предвид липсата на подходящи сделки със сходни имоти в землището на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе. Посоченият в административния акт размер на обезщетението съответствал на първия вариант от заключението на вещото лице. Счита, че направените изчисления във втория вариант на заключеието въз основа на размера на средното годишно рентно плащане за съответното землище за стопанската 2024/2025 г., умножено по 25, е незаконосъобразен, тъй като той е извън законоворегламентираните критерии за определяне на равностойно парично обезщетение за отчуждавания имот. Счита, че разпоредбите на ЗДС, при липса на подходящи пазарни аналози, не допускат прилагането на общи методи за оценка на недвижимите имоти. Сочи, че прилагането на всеки друг метод за определяне на равностойно парично обезщетение при отчуждаване на недвижим имот, извън регланентираните в глава трета на ЗДС и § 1а от ДР на ЗДС, съставляа нарушение на материалния закон. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по чл.78, ал.5 от ГПК вр. чл.144 от АПК за прекомерност на разноските за заплатеното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение.

Заинтересованата страна – министърът на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител, е депозирал молба с вх.№ 2710/23.05.2025 г., в която изразява становище за неоснователност и недоказаност на жалбата. Счита, че решението на Министерския съвет, в обжалваната му част, е правилно и законосъобразно и моли жалбата срещу същото да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна – министърът на финансите, чрез процесуалния си представител, е депозирал становище с вх.№ 2636/21.05.2025 г., в което също счита подадената жалба неоснователна и недоказана. Поддържа, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, е постановено при спазването на всички изисквания на закона като размерът на паричното обезщетение е определен въз основа на правилна и законосъобразна експертна оценка, отговаряща на изискванията на ЗДС. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна - инвеститорът на обекта, за изграждане на който се извършва отчуждаването – Агенция „Пътна инфраструктура“, конституирана и призована по делото на основание чл.38, ал.5 от ЗДС, чрез процесуалния си представител, е депозирала становища с вх.№ 2682/22.05.2025 г. и вх.№ 4934/17.11.2025 г., в които счита жалбата неоснователна и моли тя да бъде отхвърлена. Сочи, че жалбоподателят не е вписан в кадастралните регистри като собстевник на имота, поради което няма как да бъде уведомен за оспореното от него решение, тъй като най-вероятно при смяната на собствеността не е бил вписан в кадастъра. По тази причина за решението на МС били уведомени наследниците на предходния собственик – Н. И. В., които са посочени като собственици в този акт. Сочи, че с оспорения административен акт обезщетението правилно е било определено по реда на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, както изисква чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС. Възразява, че прилагането на всеки друг, макар и популярен, метод за определяне на равностойно парично обезщетение при отчуждаване, извън ясните и категорични указания на глава трета на ЗДС и § 1а от ДР на ЗДС, съставлява сериозно нарушение на материалния закон, финансовата дисциплина и евентуално би довело до ощетяване на държавния бюджет, чрез който се финансира отчуждителната процедура за държавна нужда. Също прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателя. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Според чл.34б, ал.2, изр. първо от ЗДС решението на Министерския съвет по чл.34а, ал.1 се съобщава на заинтересованите лица по реда на чл. 61 от АПК от инвеститора на обекта, т.е. от Агенция „Пътна инфраструктура“, който предоставя данните за датата на съобщаването на Министерския съвет. Разпоредбата на чл.61 от АПК от своя страна препраща към реда за съобщаване на административните актове по чл.18а от същия кодекс.

По делото (на л.67 – л.78) са представени писма, изпратени с обратни разписки (известия за доставяне), с които за отчуждаването на процесния недвижим имот с [идентификатор] (33.30), находящ се в землището на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе, са уведомени наследниците на предходния собственик на имота Н. И. В., починала на 05.09.2011 г., а именно нейната дъщеря Д. Т. В. и наследниците на другата ѝ дъщеря Р. Т. А., починала на 15.02.2017 г. – А. В. А. (съпруг) и В. А. В. и Г. А. К. (син и дъщеря). Очевидно, както поддържа и Агенция „Пътна инфраструктура“ в разписния лист (кадастралния регистър на недвижимите имоти) е била вписана като собственик Н. И. В., чийто акт за собственост – договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите, регистриран с вх.№ 9569/26.11.1997 г., рег.№ 170, т.VIII на Районен съд – Русе, е представен по делото. Това обстоятелство обаче, само по себе си, не лишава действителните собственици на имота, в лицето на жалбоподателя съгласно представените с жалбата документи за собственост – нотариален акт за продажба на недвижим имот – земя № 071, т.II, рег.№ 4966, д.№ 128 от 21.07.2010 г. на нотариус П. Ш., с район на действие РРС, от правото на оспорване на решението на МС. Именно собственика на имота е активно процесуално легитимиран да оспори този акт, тъй като неблагоприятните правни последици, изразяващи се в загубата на правото на собственост, настъпват в неговия патримониум, съответно именно на собственика се дължи заплащане на равностойно парично обезщетение за отчуждения за държавни нужди имот. Следва да се приеме, че щом този административен акт, в оспорената му част, не е бил съобщен на жалбоподателя, то за него 14-дневният срок по чл.38, ал.1 от ЗДС въобще не е започвал да тече. Поради това следва да се приеме, че жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна – собственика на отчуждения имот, против административен акт, който неблагоприятно засяга правната му сфера, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.

След измененията в чл.38, ал.1 от ЗДС, извършени с ДВ, бр. 74 от 9.09.2025 г., решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1 подлежи на обжалване пред Върховния административен съд. Според § 10 от ПЗР на ЗИДЗДС (ДВ, бр. 74 от 9.09.2025 г.) обаче започналите и неприключили до влизането в сила на този закон административни дела в административните съдилища се довършват по досегашния ред. Настоящото дело е образувано в Административен съд – Русе на 19.05.2025 г., поради което то следва да бъде довършено по съществувалия до изменението ред, т.е. следва да бъде разгледано от административния съд по местонахождението на имота. Следователно делото е родово и местно подсъдно на Административен съд – Русе.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган. Според чл.34а, ал.1 от ЗДС отчуждаването на имоти и части от имоти - частна собственост, предназначени за изграждането на национални обекти, се извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите. Оспореното решение № 212/04.04.2025 г. на Министерския съвет е издадено от посочения колективен орган на централната изпълнителна власт.

Решението е издадено в писмена форма и има задължителното съдържание по чл.34б, ал.1 от ЗДС – в него е посочена държавната нужда, за която се отчуждават имотите – за изграждане на обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ в посочените участъци, обявен за национален такъв, като в приложение към т.1 на административния акт са подробно описани отчуждаваните имоти, техният вид, местонахождение, размер, цена (размер на обезщетението) и собственици за всеки от имотите. По – конкретно в приложението по т.1 от оспореното решение за отчуждаваните имоти в землището на [населено място], EKATTE 39520, общ.Иваново, обл.Русе, колона „№ по ред“, процесният поземлен имот, собственост на жалбоподателя, част от който се отчуждава (която част представлява поземлен имот с [идентификатор], с площ от 1,187 дка), е посочен под позиция № 64.

Съдът не констатира допуснати в административното производство съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

При изготвяне на оценителския доклад в административното производство са допуснати някои нарушения, констатирани от вещото лице по назначената съдебна оценителна експертиза. Тези нарушения обаче, освен че са в полза на жалбоподателя, се явяват и ирелевантни от гледна точка на крайния изход на производството и поради това не могат да бъдат преценени като съществени. Както е посочило вещото лице в констативно-съобразителната част на заключението си, в оценителския доклад от „Бачовски консулт“ ООД са налице допуснати грешки по отношение на приетия коефициент по чл.4, ал.1, т.3 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи – за отстояние от основни пазари – [населено място], в оценителския доклад е приет коефициент 0,40, който за [населено място] съответства на отстояние от 5 до 10 км., а разстоянието от [населено място] до [населено място] е по-голямо – около 15 км., което обуславя определянето на коефициент от 0,35, поради което общият коефициент по чл.4, ал.2 от наредбата, представляващ сумата от приложимите коефициенти по ал.1 на същата разпоредба плюс единица, възлиза на 1,55, а не както е прието от оценителя в административното производство – на 1,60.

Разпоредбата на чл.32, ал.2 от ЗДС поставя изричното изискване равностойното парично обезщетение да бъде определяно въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики, намиращи се в близост до отчуждавания. Според § 1а, т.4, б.“в“ от ДР на ЗДС "имоти, намиращи се в близост до отчуждавания" са имотите, които са разположени в едно и също землище в земеделските територии и горските територии. Легално определение на понятието „землище“ е дадено в § 1, т.8 от ДР на ЗАТУРБ - това е съвкупността от поземлените имоти, принадлежащи към дадено населено място. Границите на землището се идентифицират и определят по ред, определен със закон.

Видно от оценителския доклад, изготвен в административното производство от оценителя „Бачовски Консулт“ ООД [населено място], за землището на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе в периода от 15.09.2022 г. до 15.09.2023 г. е налице сключена само една сделка, отговаряща на критериите, зададени в ЗДС за пазарен аналог, поради което не е възможно определянето на равностойното парично обезщетение за засегнатите имоти по реда на чл.32, ал.2 от ЗДС и същото е определено по реда на чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС, т.е. по реда на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Според таблицата, представляваща приложение 9.1 към оценителския доклад (на л.258 – л.262 от преписката), цената на декар, определена по този ред (при начална цена за нива от VI-та категория от 200 лв./дка х коефициент 1,6) възлиза на 320 лв./дка като за конкретния имот с [идентификатор], с площ от 1,187 дка, определеното обезщетение, закръглено на основание § 3 от ДР на същата наредба (в приложимата редакция на текста) до цяло число левове, е в размер на 380 лева.

Съдът обаче намира, че този ред за определяне на обезщетението е неприложим, тъй като това би било в отклонение от задължителното за съдилищата и за всички държавни органи решение на ЕСПЧ по делото К. и други срещу България, според което размерът на обещетението следва да бъде определян към датата на отчуждаване на имота, както и поради това, че би довело до използването на началните цени, посочени в таблицата към чл.3, ал.1 от тази наредба, които, до изменението и допълнението през 2025 г., не са актуализирани от датата на приемането ѝ през далечната 1998 г. и чието прилагане в отчуждителните производства е изрично критикувано в посоченото решение на ЕСПЧ. По-подробни аргументи в тази връзка ще бъдат изложени във връзка с преценката за съответствие на оспорения акт с материалния закон.

Според чл.34, ал.1, изр.първо от ЗДС заинтересованото ведомство прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие и благоустройството. Т. искане, иницииращо административното производство, е направено от председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ до МРРБ с писмо с вх.№ 98-03-59/23.01.2025 г. С решение № 660 на МС от 2022 г. обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ е обявен за обект с национално значение по смисъла на § 5, т.62 от ДР на ЗУТ и за национален обект по смисъла на § 1 от ДР на ЗДС. За посочения национален обект е налице влязъл в сила ПУП – ПП (парцеларен план) в процесните участъци като същият бил одобрен със заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена, поради допуснати очевидни фактически грешки относно номерата на имотите, посочени в регистъра на трайно засегнатите имоти в землището на [населено място], общ.Ценово, с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на същия орган. Според чл.33, ал.2 от ЗДС наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти за задоволяване на държавни нужди, или с одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, или по друг начин, предвиден в закон. Следователно с влизане на сила на ПУП – ПП посочената материална предпоставка за отчуждаването на имотите (държавната нужда и невъзможността тя да бъде задоволена по друг начин), чието наличие не се и оспорва от жалбоподателя, е категорично установена.

От представените с преписката доказателства се установява, че е спазено изискването на чл.34, ал.2 от ЗДС като с искането са представени и изискуемите приложения. По – конкретно представена е, съгласно чл.34, ал.2, т.3 от ЗДС, и оценка на имотите, извършена от оценител на имоти - „Бачовски Консулт“ ЕООД [населено място]. Експертната оценка е възложена с възлагателно писмо изх.№ 53-00-11435/15.09.2023 г. (на л.131 от преписката) на председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“. Няма спор, че юридическото лице, на което е възложено оценката, има качеството на „оценител на имоти“ съгласно легалната дефиниция по § 1а, т.3 от ДР на ЗДС като разполага със сертификат рег.№ *********/08.08.2023 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, със съответната оценителска правоспособност (на л.296 от преписката).

Датата на възлагането на оценката фиксира края на периода от 12 месеца (от 15.09.2022 до 15.09.2023 г.) по § 1а, т.2 от ДР на ЗДС, през който следва да са били сключени сделките, които могат да бъдат използвани като аналози при определянето на пазарните цени. Както беше посочено, искането за отчуждаване е направено с писмо с вх.№ 98-03-59/23.01.2025 г., а оценителският доклад е от 16.12.2024 г., т.е. той е представен един месец и една седмица преди да бъде направено искането за отчуждаване, поради което е актуален и отговаря на изискването по чл.34, ал.2, т.3 от ЗДС оценката на имотите да е направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване.

След проверка по чл.34, ал.4 от ЗДС министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на финансите, на основание чл.34а, ал.1 от ЗДС, със съвместен доклад до Министерския съвет, предложили на същия орган да разгледа и приеме проект на решение за отчуждаване на имоти и части от имоти – частна собственост, за държавна нужда – за изграждане на посочения национален обект по отношение на описаните в проекта на решение участъци. Към предложението били приложени и документи по чл.34а, ал.4 от ЗДС – всички документи по преписка с вх.№ 90-03-59/2025 г., одобрена финансова обосновка, проект на съобщение за средствата за масово осведомяване и проект на решение на МС. Започналата процедура по отчуждаване била надлежно оповестена по реда на чл.34а, ал.3 вр. ал.6 от ЗДС. С приемане на оспореното решение размерът на паричното обезщетение, определено за всеки от отчуждаваните имоти, е изцяло съобразен с оценителския доклад.

Съдът намира обаче, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, противоречи на материалния закон, което обстоятелство води до неговата незаконосъобразност в тази част съгласно чл.146, т.4 от АПК и е основание за изменението му.

С представения с жалбата нотариален акт за продажба на недвижим имот – земя № 071, т.II, рег.№ 4966, д.№ 128 от 21.07.2010 г. на нотариус П. Ш., с район на действие РРС Н. И. В., действаща чрез пълномощника Д. Т. В. (нейна дъщеря) продала на жалбоподателя собствения си недвижим имот, представляващ нива от 7,501 дка, представляваща [имот номер] по плана за земеразделяне на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе, шеста категория, находяща се в местността „Нови ниви“ в землището на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе.

От заключението на вещото лице е видно, че с одобрения ПУП-ПП за трасето на бъдещата автомагистрала собственият на жалбоподателя имот с [идентификатор], с площ от 7,501 дка, по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе (идентичен с [имот номер] по картата на възстановената собственост на същото населено място), бил разделен на два имота: на процесния имот с [идентификатор], с площ от 1,187 дка, само който е предмет на отчуждаване, и на имот с [идентификатор], с площ от 6,316 дка.

Видно от представената скица № 15-672971/02.07.2024 г., издадена от СГКК – Русе, по данни от кадастралния регистър на недвижимите имоти, одобрен със заповед № РД-18-762/30.10.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, собственик на процесния имот е Н. И. В. съгласно договор за доброволна делба с нотариално заверени подписи № 170, т.VIII от 2611.1997 г. Именно този договор за доброволна делба е посочен в нотариалния акт на жалбоподателя като документ, удостоверяващ правото на собственост на продавача Н. И. В. върху продадения имот.

Според чл.586, ал.1 от ГПК при издаването на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът проверява дали праводателят е собственик на имота и дали са налице особените изисквания за извършване на сделката. След като жалбоподателя е представил нотариален акт, който го легитимира като собственик, то следва да се приеме, че освен с активна процесуална легитимация да оспорва решението на МС той разполага и с материална легитимация да получи обезщетението, определено за отчужаването на техния имот. Следва да се отбележи, че административният съд не разполага с правомощието да решава спорове за материални граждански права, каквото е правото на собственост, нито за валидност на частноправни сделки, а следва да изхожда от това кого сочат като собственик представените пред него документи за собственост.

По възражението на заинтересованата страна Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да се отбележи, че неизпълнението от страна на собственика на задължението да представи документа си за собственост пред съответната общинска администрация, респ. пред съответната служба по геодезия, картография и кадастър, за да бъде отразен той в разписния списък, респ. в кадастралния регистър на недвижимите имоти, не води нито до изгубването на правото да се оспори административния акт, нито на правото да се получи обезщетение за отчуждения имот.

Жалбоподателят е придобил процесния имот с нотариален акт на 21.07.2010 г. На представената скица е отбелязано, че кадастралната карта и кадастралните регистри за [населено място], общ.Иваново, обл.Русе, в землището на което населено място се намира имотът, са били одобрени със заповед № РД-18-762/30.10.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, т.е. към датата на придобиването му от страна на жалбоподателя кадастралната карта и регистри все още не са били одобрени. Според § 4, ал.1, т.2 от ПЗР на ЗКИР до одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри кадастралните планове и регистрите (разписните списъци) към тях, одобрени по реда на отменените ЗЕКНРБ и ЗТСУ и по реда на § 40 от ПЗР на ЗИДЗКИР (ДВ, бр. 36 от 2004 г.), се поддържат от общинската администрация, като в тях се отразяват всички настъпили изменения в недвижимите имоти, по ред, определен с наредбата по чл. 31; измененията се одобряват със заповед на кмета на общината, а за градовете с районно деление - на кмета на района. Наредбата, към която се препраща в § 4, ал.1, т.2 от ПЗР на ЗКИР, действаща към датите на придобиване на процесния имот от жалбоподателите, е Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (отменена на 13.01.2017 г.). Разпоредбите на чл.39, ал.3 и чл.41, ал.5, т.2, б.“а“ от Наредба № 3 от 28.04.2005 г. предвиждат, че собствениците, съответно носителите на други вещни права, са длъжни да представят актовете, удостоверяващи правата им върху имотите в урбанизираните територии, като в съответствие с графика по чл. 39, ал. 2 собственикът е длъжен да представи на лицето, определено със заповедта по чл. 35, ал. 1, съответно по чл. 35б, ал. 1 ЗКИР акт, удостоверяващ правата му върху имота. Наредбата не предвижда отрицателни правни последици при неизпълнение на това задължение като във всеки случай то не води до загубване на правото на обезщетение в случай на отчуждаване на имота.

По безспорен начин е установен идентитета между отчуждавания имот с [идентификатор], с площ от 1,187 дка, и част от притежавания от жалбоподателя имот с [идентификатор] (идентичен с [имот номер] по картата на възстановената собсвеност в землището на [населено място], общ.Иваново), с площ от 7,501 дка, както и качеството на жалбоподателя на собственик на отчуждения имот, което качество е било налице не само към датата на издаване на оспореното решение на МС, но и в хода на цялото административно производство.

При преценката за съответствие на оспореното решение със закона следва да се държи сметка за йерархията на нормативните актове, която изисква при установено противоречие между норми от два нормативни акта да се прилага този от по-висока степен. В тази връзка разпоредбите на чл.15, ал.1 и ал.3 от ЗНА изрично предвиждат, че нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен като ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. От своя страна чл.5, ал.1 и ал.2 от АПК гласят, че когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт, както и че когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, прилага се международният договор.

Разпоредбата на чл.5, ал.2 от АПК е израз на правилото на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, според която конституционнна норма международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Именно такъв международен договор е и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Смисълът на нейните разпоредби следва да се разбира в светлината на тяхното тълкуване в практиката на ЕСПЧ, независимо от това дали съответното решение е постановено по жалба срещу Република България или срещу държава-членка на Съвета на Европа и страна по Конвенцията. По отношение на решенията на ЕСПЧ по същество (judgements англ. език; arrêts фр.език), постановени по жалби срещу Република България, намира приложение и разпоредбата на чл.46 от ЕКПЧ, озаглавена „Задължителна сила и изпълнение на решенията“, § 1 от която гласи: „Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна“.

В чл.1 от ЕКПЧ е регламентирано задължението на държавите-страни по Конвенцията да зачитат прогласените в нея права. Този текст предвижда следното: „Βисокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция“. Част от ЕКПЧ са и протоколите към нея. Чл.5 от Протокол № 1 към ЕКПЧ от 20.03.1952 г., в сила от 18.05.1954 г., а по отношение на Република България в сила от 07.09.1992 г., гласи, че Βисокодоговарящите страни ще считат членове 1, 2, 3 и 4 на този Протокол като допълнителни членове на Конвенцията и всички разпоредби на Конвенцията се прилагат съответно.

Нормата на чл.1 „Защита на собствеността“ от Протокол № 1 към ЕКПЧ предвижда следното: „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби“.

От гледна точка на отчуждаването на имоти за обществени (държавни) нужди в константната практика на ЕСПЧ се приема, че балансът между обществения интерес и изискванията за защита на индивидуалните основни права ще се счита постигнат тогава, когато обезщетението, изплатено на лицето, чието имущество е отнето, е разумно свързано с неговата пазарна стойност, определена по време на отчуждаването (вж. решенията на ЕСПЧ по делата Pincová and Pinc v. Czech Republic, § 53, Gashi v. Croatia, § 41; Vistiņš and Perepjolkins v. Latvia GC, § 111; Guiso-Gallisay v. Italy (справедливо обезщетение) GC, § 103; Moreno Diaz Peñaand Others v. Portugal, § 76).

В решението си от 14.05.2020 г. по делото К. и други срещу България (жалби № №66581/12 и 25054/15) 1, имащо задължителен характер за Република България по силата на чл.46, § 1 от Конвенцията, ЕСПЧ, в контекста на отчуждавания по реда на ЗДС за изграждане на кръстовище на магистралата София – Варна, респ. на околовръстния път около [населено място] приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1, тъй като прилагането на правилата, предвидени в Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, не е довело до присъждане на обезщетение, което е разумно свързано със стойността на земята на жалбоподателите, както изисква член 1 от Протокол № 1 (§ 91). ЕСПЧ изрично отбелязва, че Наредбата е приета отдавна и се основава на обща информация за цялата страна, а не на информация, специфична за пазарната стойност на конкретните парцели (§ 86).

Тук е мястото да се отбележи, че наредбата е приета с ПМС № 118 от 26.05.1998 г., обн., ДВ, бр. 64 от 5.06.1998 г., в сила от 5.06.1998 г., като е многократно изменяна. При нито едно от измененията, с изключение на последното, извършено с ПМС № 151 от 6.08.2025 г. (Обн., ДВ, бр. 65 от 8.08.2025 г., в сила от 8.08.2025 г.), не са били увеличавани началните цени на различните категории земеделска земя, предвидени в таблицата към чл.3, ал.1 от този подзаконов нормативен акт. В резултат на това последно изменение за земеделска земя от шеста категория, от която категория е процесният имот, началната цена е увеличена от 200 лв./дка на 629 лв./дка (321,60 евро/дка). При приемане на това постановление в доклада от министъра на земеделието и храните до Министерския съвет, като причини, които налагат приемането на акта, е посочено следното: “Към настоящия момент, при определяне на равностойно обезщетение на имот, подлежащ на отчуждаване по реда на чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС, когато е необходимо да се използва метода по Наредбата, се получава нереално ниска стойност за обезщетение на отчуждения имот. Като основна причина в тази насока е началната цена, отразяваща размера според категориите на земеделските земи и пазарните условия в страната, определена в таблицата към чл. 3, ал. 1 от Наредбата. Освен това, ниската стойност на определените обезщетения при отчуждаване по реда на 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС е оспорена пред Европейския съд по правата на човека, като според установената практика на Европейския съд по правата на човека (делата „К. и други срещу България“ „Б. и други срещу България“, „Х. и други срещу България“ и други) прилагането на Наредбата не води до предоставяне на равностойни и адекватни обезщетения за засегнатите собственици, което е нарушение на чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В тази връзка, Министерски съвет, като ответна страна по съдебните дела, се осъжда да заплати съдебните разноски по делата (около 150-200 дела на година), адвокатските хонорари и експертизи, които в някой случаи са в пъти по-високи от определеното обезщетение за отчуждавания имот“.

Изложените в доклада на министъра на земеделието и храните съображения са напълно важими и по настоящото дело. Следва обаче да се отбележи, че при изменението и допълнението на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи с ПМС № 151 от 6.08.2025 г. липсват преходни и заключителни разпоредби, които да разпрострират действието на измененията и допълненията и по отношение на заварените отчуждителни производства, по които решенията на МС, в частта относно размера на определеното обезщетение, са оспорени пред административните съдилища. Наредбата е материален закон и нейното изменение и допълнение няма обратно действие, а съгласно чл.142, ал.1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Както обаче вече беше отбелязано, при преценката за съответствие на административния акт с материалния закон следва да бъде съобразявана и йерархията на нормативните актове, посочена в 5, ал.2 от АПК. Поради това, за да бъде материално законосъобразен в оспорената му част, административният акт следва да съответства освен на ЗДС, но и на ЕКПЧ, така, както правата по Конвенцията са тълкувани в задължителната практика на ЕСПЧ.

На следващо място, в съответствие с константната си практика, в цитираното решение ЕСПЧ припомня (§ 63 и § 74) , че размерът на обезщетението трябва да се изчисли въз основа на стойността на имота към датата, на която собствеността върху него е загубена.

В § 68 вр. § 28 и § 20 от същото решение ЕСПЧ приема, че не е явно необоснован и произволен подходът, според който само един сравнителен имот е недостатъчен за установяване на пазарна стойност, в който смисъл е и нормата на § 1а, т.2, in fine от ДР на ЗДС. Според този текст осредняването се извършва въз основа на не по-малко от две относими сделки. Като достатъчни и уместни причини за изключване на някои видове имоти от кръга на тези, които могат да бъдат ползвани като аналози се приемат и обстоятелствата, свързани с това, че някои от имотите са ипотекирани съвместно в един договор, без посочване на техните индивидуални стойности. В § 80 от същото решение Съдът в Страсбург сочи, че националните органи по принцип са в по-добра позиция отколкото един международен съд за оценка на местните нужди и условия и че по въпроси на общата социална и икономическа политика, включително градско и регионално планиране, националната политическа власт трябва да получи особено широка граница на преценка (виж Вистинс и Перепьолкинс, § 98). Поради това ЕСПЧ отбелязва, че не е готов да приеме, че фактори като определените по-горе, ограничаващи правото на преценка на органите, включително съдилищата, по принцип са в нарушение на член 1 от Протокол № 1. По-специално Съдът не твърди, че такъв подход не би могъл, когато има достатъчно сравними имоти, отговарящи на съответните критерии, да доведе до установяване на справедлива пазарна цена и по този начин до присъждане на „равностойно“ обезщетение.

Заплащането на предварително и равностойно обезщетение се изисква не само от закона – чл.32, ал.1 от ЗДС, но и от конституционната норма на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България. Както е посочено и в мотивите на решение № 6 от 4.07.2006 г. на КС на РБ по конст. д. № 5/2006 г., чисто пазарният принцип за установяване равностойността на един имот би могло да бъде постигнат само ако този имот бъде предложен за продажба на свободния пазар. В случаите на принудително отчуждаване на частни имоти за държавни и общински нужди, т. е на отнемане на частна собственост от държавата на съответно конкретно посочени законови основания, предлагането на пазара по понятни причини не може да бъде осъществено. Това налага адекватната обезщета (равностойното парично обезщетение) да се определя по законов ред. КС приема, че тази уредба несъмнено трябва да има предвид пазарната цена, която собственикът би получил от продажбата на имота на свободния пазар. Застиналите във времето (към 1998 г.) начални цени по чл.3, ал.1 от наредбата, дори и увеличени със съответния корекционен коефициент, понастоящем не могат да се считат за пазарни цени, т.е. те не представляват „… пазарната цена, която собственикът би получил от продажбата на имота на свободния пазар“, каквото изискване е изведено в мотивите на цитираното решение на КС. Следва да се отбележи, че началните цени по наредбата, след измененията с ПМС № 151 от 6.08.2025 г., изглеждат сравнително адекватни и съответстващи на пазарните условия, особено предвид евентуалното им увеличаване в резултат на прилагането на съответния корекционен коефициент, но, както се каза, в ПЗР на наредбата не е предвидено те да се прилагат към неприключилите отчуждителни производства като настоящото.

При това положение съдът намира, че нормата на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, тълкувана в светлината на решението на ЕСПЧ по делото К. и други срещу България, респ. на константната практика на ЕСПЧ по дела, свързани с отчуждаване на недвижими имоти за държавни нужди, на основание чл.5, ал.4, изр.второ от Конституцията на Република България и чл.5, ал.2 от АПК има предимство пред противоречащото му национално законодателство и по-конкретно пред изискването на § 1а, т.2 от ДР на ЗДС сделките-аналози да са сключени в рамките на 12 месеца преди датата на възлагане на оценката, както и пред това по чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС относно определянето на цените на земеделските земи по реда на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, в редакцията ѝ преди изменението и допълнението с ПМС № 151 от 6.08.2025 г.

По тези съображения съдът счита, че размерът на обезщетението следва да отразява пазарната стойност на имота, определена максимално близо до датата на постановяване на оспорения административен акт, задължителен реквизит на който, съгласно чл.34б, ал.1 от ЗДС, е и цената (размерът на обезщетението) на отчуждаваните имоти. Поради това съдът намира, че крайната дата на 12 – месечния период, през който трябва да бъде съобразявано евентуалното наличие на сделки-аналози, посочени в § 1а, т.2 от ДР на ЗДС (покупко-продажба, замяна, учредяване на вещни права или прехвърляне на собственост срещу задължение за строителство, ипотека – обезпечаваща покупко-продажба на имот, продажбите чрез търг от държавни и частни съдебни изпълнители, държавните институции и общините, както и други възмездни сделки, с изключение на тези с предмет идеални части от имоти, по които поне една от страните е търговец, вписани в службата по вписванията по местонахождението на имота), следва да е не датата на възлагане на оценката, а датата на издаване на оспорения акт – 04.04.2025 г., т.е. този период следва да обхваща времето от 04.04.2024 г. до 04.04.2025 г.

Следва да е отбележи, че действително е практически много трудно определените цени да са актуални към датата на издаване на оспорения административен акт. В същото време обаче това практическо затруднение пред администрацията не следва да е за сметка на индивидуалните права на гражданите и организациите, както се получава, когато датата на възлагане на оценката е прекалено отдалечена от датата на решението на МС за отчуждаване на имотите и в този период са настъпили изменения на пазарните условия, които биха могли да повлияят на нейния размер.

От заключението на вещото лице е видно, че в землището на [населено място], общ.Иваново има само една сделка, която да отговаря на законовите условия за пазарни аналози, както в изследвания в административното производство период от 15.09.2022 г. до 15.09.2023 г., така и в периода от 12 – месеца преди датата на решението на МС – от 04.04.2024 г. до 04.04.2025 г. Вещото лице е изложило убедителна аргументация защо установените сделки през последния период не могат да бъдат ползвани като аналози – от общо шест акта за землището на [населено място], представени от Службата по вписванията - Русе, тези посочени в заключението под № № 1,2,5 и 6, не могат да бъдат използвани, тъй като се отнасят до ниви в няколко различни землища, но вписани с обща стойност. Акт № 4 е за имот с различен начин на трайно ползване – животновъден комплекс. Единствено акт № 3 може да послужи за пазарен аналог, но пък се касае само до една сделка, която не е достатъчна.

Във варианта на заключението на вещото лице, при прилагане на чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС и Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, включително на предвидената в чл.3, ал.1 от същата начална цена от 200 лв./дка за земеделска земя от шеста категория, увеличена с приложимия общ коефициент от 1,55 на 310 лв./дка, дължимото обезщетение за отчуждената част от имота на жалбоподателя, с площ от 1,187 дка, възлиза на 368 лева, закръглено, на основание § 3 от ДР на същата наредба, до цяло число левове, т.е. в по-малък размер от посочения в приложението към оспорения административен акт, който е 380 лева.

Както беше посочено по-горе, в § 91 от решението по делото К. и други срещу България ЕСПЧ заключава, че прилагането на правилата, предвидени в Наредбата, не е довело до присъждане на обезщетение, което е разумно свързано със стойността на земята на жалбоподателите, както се изисква съгласно член 1 от Протокол № 1. Поради това съдът счита, че при липсата на подходящи сделки-аналози регламентираният в чл.3, ал.1 от наредбата механизъм за определяне на началната цена на земеделските цени би могъл да бъде ползван, каквато е изразената от законодателя воля в чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС, но въз основа на актуални към датата на отчуждаването рентни/наемни плащания, т.е. въз основа на капитализираната поземлена рента (годишно рентно плащане на един декар х 25), изчислена не към датата на приемане на наредбата през 1998 г., а към стопанската 2024/2025 г.

Съдът не счита, че използваният в чл.3, ал.1 от наредбата израз „годишно рентно плащане на един декар х 25“ е поставен в скоби, тъй като има единствено пояснителен характер и не може да се използва като самостоятелен способ за определяне цените на земеделските земи. Цитираната разпоредба гласи следното: „Началните цени отразяват размера на капитализираната поземлена рента (годишно рентно плащане на един декар х 25) според категориите на земеделските земи и пазарните условия в страната“. Очевидно е, че понятието „капитализирана поземлена рента“, в приложимата редакция на нормата, не е поставено в скоби и за него не може да се твърди, че то има само пояснителен характер. Директната капитализация (Direct Capitalization) на дохода (в случая на поземлената рента) е техника, приложима при метода на приходите, т.е. самият законодател, в лицето на МС, чрез позоваването в нормата на чл.3, ал.1 от наредбата именно на капитализираната поземлена рента, е приел, че този оценителски метод е допустим при определяне обезщетенията за отчуждаваните земеделски земи. В този смисъл поставеният в скоби израз има за цел да укаже броят на средните поземлени ренти, които, според законодателя, изразяват цената на един декар земя.

В т.II от заключението си вещото лице се е позовало на информацията от протокол № 1/17.01.2025 г. за определяне на средно рентно плащане за стопанската 2024/2025 г. (на л.113 – л.116 от делото), публикуван на интернет страницата на ОД „Земеделие“ [населено място]. На основание § 2е от ДР на ЗСПЗЗ, чл.77б от ППЗСПЗЗ и Методиката за определяне на средното рентно плащане за стопанска година, одобрена от МЗХ, размерът на средното рентно плащане се изчислява за съответното землище от общината за предходната година въз основа на данни, предоставени от съответната общинската служба по земеделие, за средната стойност на рентните вноски, изчислена на база всички договори, регистрирани в общинската служба по земеделие. В заключението си вещото лице е посочило, че за [населено място], общ.Иваново, средното рентно плащане за 1 дка нива за стопанската 2024/2025 г. е в размер на 59 лв./дка, поради което капитализираната поземлена рента възлиза в размер [рег. номер]./дка (59 х 25), т.е. за отчуждената част от имота на жалбоподателя, с площ от 1,187 дка, обезщетението възлиза на 1751 лева, закръглено, съгласно § 3 от ДР на наредбата, до цяло число левове.

Следва да се отбележи, че информацията за средното рентно плащане по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ действително не е представена в протокола на ОД „Земеделие“ [населено място] по отделни категории на земеделската земя (нива), както това е сторено в таблицата към чл.3, ал.1 от наредбата. От друга страна обаче тази информация се отнася до получаваните рентни плащания/наеми при отдаването на земеделски земи, принадлежащи именно към землището на конкретното населено място, докато, както ЕСПЧ отбелязва в § 86 от решението си по делото К. и други срещу България, началните цени, предвидени в таблицата към чл.3, ал.1 от наредбата, се основават на обща информация за цялата страна, а не на информация, специфична за пазарната стойност на конкретните парцели. Накрая, видно и от заключението на вещото лице, тъй като посочените в протокола на ОД „Земеделие“ [населено място] средни рентни плащания отразяват именно пазарните стойности на действащите договори за аренда и наем за стопанската година към датата на отчуждаването – за 2024/2025 г., то вещото лице правилно не я е увеличавало с коефициентите по наредбата, имащи за цел да преодолеят липсата на конкретика относно местоположението на имота и неговите характеристики.

По изложените съображения депозираната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена. Оспореният административен акт следва да бъде изменен както в частта относно правоимащите лица като такив бъдe посочен жалбоподателя, а не наследниците на неговата праводателка Н. И. В., така и в частта за размера на паричното обезщетение, което следва да бъде увеличено от 380 лева на 1751 лева.

Жалбоподателят е направил деловодни разноски в общ размер от 1110 лева, за които е представил и списък, както следва: 10 лева – държавна такса, 600 лева – заплатен първоначален и допълнителен депозит за възнаграждение на вещото лице и 500 лева – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 040528/16.05.2025 г. ( на л.17 от делото), имащ в тази част характера на разписка, удостоверяваща посоченото обстоятелство (вж. т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК).

Съдът намира неоснователно направеното от ответника по жалбата и заинтересованите страни възражение за прекомерност на разноските за заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.

Според § 1, ал.2, т.2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, при определяне размера на възнаграждението за адвокатска работа, свързана с процесуално представителство в съдебната фаза, за преценката за "фактическа и правна сложност" на случая се вземат предвид коефициентите за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите (ПОНС), приети от ВСС, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото. Видно от т.34 от Приложение № 1 към чл.8, ал.2 от ПОНС, за делата по отчуждвания по ЗДС и ЗОС, с код 2100, каквото е и настоящото дело, е определен коефициент за тежест от 1,2, т.е. около средния за разглежданите от административните съдилища дела. Делото е приключило в едно съдебно заседание, в което е прието заключението на назначената съдебна оценителска експертиза, а процесуалният представител на жалбоподателя е проявил достатъчна процесуална активност. Освен това заплатеният размер на адвокатското възнаграждение не се явява прекомерен и спрямо материалния интерес от оспорването, изразен като разлика между определения от съда размер на обезщетението от 1751 лева и това, определено в административния акт, в размер на 380 лева, или сумата от 1371 лева.

По изложените съображения, с оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателите следва да бъде присъдена сумата от общо 1110 лева – деловодни разноски. На основание § 1, т.6 от ДР на АПК те следва да бъдат възложени в тежест на Администрацията на Министерския съвет, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.40, ал.3 от ЗА.

Настоящото решение е окончателно - чл.38, ал.8, изр.второ от ЗДС.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ по жалба на Т. В. Й., с [ЕГН], от [населено място], решение № 212/04.04.2025 г. на Министерския съвет на Република България за отчуждаване на имоти и части от имоти - частна собственост, за държавна нужда, за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на [населено място] от км 0+500 до км 76+040 на територията на област Русе, в землищата на община Иваново и община Русе, област Русе, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, намиращи се в землищата на [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], община Русе и [населено място], община Иваново, област Русе, в частта относно определената в приложението по т.1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждения поземлен имот, собственост на жалбоподателя, с идентификатор с 39520.33.624, площ от 1,187 дка, начин на трайно ползване – нива, находящ се в землището на [населено място], общ.Иваново, обл.Русе, с определен размер на обезщетението от 380 лева, както и в частта относно посочените собственици, на които следва да бъде изплатено обезщетението – наследниците на Н. И. В., като

УВЕЛИЧАВА размера на определеното парично обезщетение от 380 лева на 1751 лева и ОПРЕДЕЛЯ то да бъде изплатено на собственика Т. В. Й..

ОСЪЖДА Администрацията на Министерския съвет, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявана от министър – председателя Р. Ж., да заплати на Т. В. Й., с [ЕГН], от [населено място], сумата от 1110 лева – деловодни разноски.

Решението е окончателно.