РЕШЕНИЕ № 261110
гр. Пловдив, 02.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на дванадесети октомври две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 2961 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от молба М.К.Д. е предявил против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 36, 79 лв. – недължимо платена и получена от ответника при начална липса на
правно основание по клауза за възнаградителна лихва за периода от 17.03.2015 г.
до 01.03.2016 г. по договор за заем № ***г. и сумата от 175, 64 лв., недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза
за неустойка за периода от 17.03.2015 г. до 01.03.2016 г. по договор за заем № ***г.,
ведно със законна лихва върху тези суми от датата на предявяване на исковата
молба – 21.02.2020 г., до окончателното им изплащане.
В исковата молба,
уточнена с молба от 08.06.2020 г., се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен
договор за заем № ***г. По силата
на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на
сумата от 500 лв. В договора било установено, че ищеца следва да върне сумата
от 568, 80 лв. на седем месечни вноски. Сочи, че размерът на дължимата
възнаградителна лихва е посочен в договора като 40 %, а годишният процент на
разходите бил в размер от 47, 51 %. С разпоредбата на чл. 4 от Договора било
установено задължение за осигуряване на обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора било установено
задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 402, 15 лв. при
неизпълнение на посоченото задължение, която неустойка следвало да бъде върната
ведно със сумата по кредита от 568, 80 лв. на седем месечни погасителни вноски,
всяка в размер от 138, 71 лв., за периода от 15.02.2015 г. до 14.08.2015 г.
Твърди, че с договор за цесия от 01.03.2016 г. задълженията по посочения
договор са прехвърлени в полза на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
Поддържа, че до датата на прехвърляне на вземането в полза на първоначалния
кредитодател е заплатена сумата от общо 585, 13 лв., с която е погасена
главница до размер на сумата от 271, 58 лв., лихва в размер от 53, 46 лв. и
неустойка в размер от 233, 09 лв. и 27 лв. – такси. Поддържа, че процесният
договор е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че при
сключването му е нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради изготвяне
на текстовата му част с размер на шрифта под 12. Счита, че при сключване на
договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е
посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота
относно неговото формиране. Счита, че установената в договора неустойка
представлява скрито оскъпяване на кредита, като добавянето й към годишния
процент на разходите би довело до нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Твърди, че клаузата за неустойка е
недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави и поради
нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на
материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че
при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в
случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с
допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната
недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. По така изложените съображения
намира, че посочените клаузи не са породили права и задължения за страните и
платеното по последните е получено от страна на ищеца при липса на правно
основание. Последното произтичало както от недействителността на целия договор
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
така и поради недействителността на клаузите за неустойка и възнаградителна
лихва. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените в
производството разноски.
В законоустановения за това срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, е депозирал отговор на исковата молба. Излага съображения
за нередовност на исковата молба, предвид излагането на противоречиви твърдения
досежно номера и датата на сключения договор за кредит. Счита предявеният иск
за недопустим, тъй като в исковата молба са изложени противоречиви твърдения,
без да е представен договорът за кредит, което препятства правото на защита и
размества доказателствената тежест. Моли съдът да задължи ищецът на основание
чл. 190 ГПК да представи договора за кредит, като ако това не бъде сторено да
цени поведението му на основание чл. 161 ГПК. Счита предявените искове за
недопустими и поради липсата на пасивна процесуална легитимация за ответника да
отговоря по предявените искове, тъй като вземането по договора за кредит е
прехвърлено в полза на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД с договор за цесия
от 01.03.2016 г. По така изложените съображения се моли за прекратяване на
производството по делото. Излага и подробни съображения за неоснователност на предявените
искове. Твърди, че установения в договора лихвен процент е фиксиран,
поради което не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, доколкото и при фиксираната лихва липсва задължение в договора да
се съдържа информацията по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Счита, че не е налице
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на
разходите е посочен ясно в договора с установяване на неговия процент от 47, 51
%, като последният е в размер не по-висок от петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения в лева. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите се изчислява по формула съгласно
Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в последното общи положения.
В случая годишният процент на разходите бил фиксиран, като била посочена и
общата сума за плащане. Поддържа, че клаузата за неустойка не е недействителна,
тъй като неустойката представлява форма на договорна отговорност и служи за
обезщетение на вредите, причинени от неизпълнението. В случая неустойката била
начислена именно поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
представи обезпечение и съответно не би била дължима при изпълнение в срок на
поетите с договора задължения. Счита, че не са налице хипотезите сочени от
ищеца по цитираната от последния тълкувателна практика, тъй като неустойката
има обезщетителна функция. Не било налице нарушение на разпоредбата на чл. 21,
ал. 1 ЗПК, тъй като следвало да се съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая не намирала приложение разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като
периодът, за който е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за
предоставяне на обезпечение до крайния период на договора, като за този период
не се претендира обезщетение за забава. При условията на евентуалност релевира
възражение за погасяване на процесните вземания по давност. Сочи, че в случая
следва да намери приложение общата 5-годишна погасителна давност, която започва
да тече от датата на сключване на договора – 15.01.2015 г., поради което и до
датата на депозиране на исковата молба в съда вземането следва да се счита за
погасено по давност. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявените искове и присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е
сезиран кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От събраните по
делото доказателства се установява, като това обстоятелство е безспорно, че
между страните е сключен договор за заем № ***г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500 лв. срещу насрещното задължение
на последния – кредитополучател, да върне сумата от общо 568, 82 лв. на 7 месечни
вноски. В договора за кредит е обективиран погасителен план, в който е посочен падежът
на всяка вноска и нейният размер от 81, 26 лв. Установява се, че падежът на
първата погасителна вноска е на 15.02.2015 г. и падеж на последната – на 14.08.2015
г.. Установен е годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите
от 47, 51 %.
В клаузата на чл. 4 от Договора страните са
уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на
договора да представи обезпечение от две физически лица – поръчители, които да
отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова
гаранция в размер на дължимата сума със срок на действие – 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от
Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата
от 402, 15 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, към които се добавя сумата от 57, 45 лв.
От представената от
ответника справка за извършени плащания от страна на потребителя по договора за
кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 558, 13 лв. по
договора, от които 271, 58 лв. за главница, 53, 46 лв. за договорна лихва, 233,
09. за неустойка. Плащанията по отношение на твърдените за недължими суми са
осъществени както следва: на 06.03.2015 г. – сумата от 16, 67 лв. за лихва и
58, 74 лв. за неустойка, на 21.04.2015 г. – сумата от 14, 51 лв. за лихва и 59,
74 лв. за неустойка; на 05.05.2015 г. – сумата от 12, 29 лв. за лихва и 53, 87
лв. за неустойка и на 07.08.2015 г. – сумата от 9, 99 лв. за лихва и 60, 74 лв.
за неустойка.
По своята правна същност договорът
за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства,
предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост
от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки;
възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да
иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
По делото е
изслушана съдебно-техническа експертиза, установила размера на използвания
шрифт при съставяне на договора за кредит. Вещото лице, при работата си с
представените в производството по делото писмени документи в оригинал, е
установило, че договор за заем е написан със серифен шрифт - serif font, подобен на семейство шрифтове Times, с големина 11
пункта.
С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е
установено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В случая договорът за паричен заем е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е
чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът
на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя на отказ
от договора.
Вещото лице по изслушаната и приета без възражения на
страните съдебно-техническа експертиза е установило, че договорът за паричен
заем е написан със серифен шрифт - serif font,
подобен на семейство шрифтове Times, с големина 11 пункта.
Следователно налице е нарушение на
нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при установено съществено отклонение в размера на
използвания шрифт, което води до невъзможност за потребителя за запознаване с
клаузите на договора без затруднение. По така изложените съображения и
правоотношението по договора за допълнителни услуги следва да се обяви за
недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Предвид така установеното приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която установява, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая предвид установената недействителност
на договора за потребителски кредит, потребителят дължи връщане единствено на
заемната сума, поради което всички останали плащания по договора за кредит,
като осъществени на основание недействително правоотношение, са недължимо
платени и подлежат на връщане.
От представената по делото справка за
осъществени плащания се установява, че ищецът е погасил сумата от общо 53, 46 лв. за
договорна лихва и сумата от общо 233, 09. за неустойка. Плащанията са
осъществени както следва: на 06.03.2015 г. – сумата от 16, 67 лв. за лихва и
58, 74 лв. за неустойка, на 21.04.2015 г. – сумата от 14, 51 лв. за лихва и 59,
74 лв. за неустойка; на 05.05.2015 г. – сумата от 12, 29 лв. за лихва и 53, 87
лв. за неустойка и на 07.08.2015 г. – сумата от 9, 99 лв. за лихва и 60, 74 лв.
за неустойка.
Ищецът претендира заплащане на сумата от 36,
79 лв. – недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно
основание по клауза за възнаградителна лихва за периода от 17.03.2015 г. до
01.03.2016 г. и сумата от 175, 64 лв., недължимо платена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за неустойка за периода
от 17.03.2015 г. до 01.03.2016 г.
От представената справка за осъществени
плащания се установява, че в периода от 21.04.2015 г. до 07.08.2015 г. ищецът е
заплатил сумата от 36, 79 лв., с която са заплатени задълженията за
възнаградителна лихва, поради което предявеният иск за тази сума следва да се
уважи в пълния му предявен размер и за установения от съда период, а не за
периода от 17.03.2016 г. до 01.03.2016 г.
Установява се, че за периода от 21.04.2015 г.
до 07.08.2015 г. ищецът е заплатил сумата от 174, 35 лв., с която са заплатени
задълженията за неустойка, поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД следва да се уважи до така установения размер и за посочения
период, като се отхвърли до пълния му предявен размер от 175, 64 лв. В
производството по делото ищецът, чиято е доказателствената тежест за
установяване на това правно релевантно обстоятелство, не установи, че е
осъществил заплащане на суми на 17.03.2015 г. или за период след 07.08.2015 г.
Установява се, че длъжникът е погасил част от задълженият за възнаградителна
лихва и неустойка с осъществяване на плащане на 06.03.2015 г., което не се
претендира в процеса, в който смисъл са твърденията на ищеца, изложени в
исковата молба и в устните състезания по делото.
В производството по делото ответникът, в срока
за отговор на исковата молба, е релевирал възражение за погасяване на
вземанията по давност.
В случая процесните вземания се основават на
кондикционна искова претенция по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, поради
получаването на сумите при начална липса на основание от ответника по
недействителни клаузи на договор за кредит, което правоотношение е установено в
противоречие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Вземанията, дължими ввъв връзка с установено
неоснователно обогатяване се погасяват с общата – петгодишна погасителна
давност на основание чл. 110 ЗЗД.
Със задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленум на Върховния съд по гр.
д. № 1/1979 г., се приема, че вземанията, произтичащи от фактическите състави
на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД или на тригодишна давност, когато вземането е срещу държавата и
държавните организации. Прието е, че с оглед на това, че при първия фактически
състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на
престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й.
В този смисъл са и
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г. по тълк.д. №
5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че задължението за връщане на дадено
при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от
кредитора веднага и възниква от момента на получаване на недължимото и от този
момент става изискуемо.
В случая ищецът претендира заплатените за периода от
17.03.2015 г. до 01.03.2016 г., като в исковата молба изрично се посочва, че не
се претендира извършеното на 06.03.2015 г. плащане.
Както вече бе
посочено, от справката за осъществени плащания се установява, че първата
вноска, която е включена в процесния период е на 21.04.2015 г. като след това
са осъществени плащания на 05.05.2015 г. и на
07.08.2015 г.
Исковата молба е
депозирана на 21.02.2020 г., поради което погасени по давност биха били
плащания, осъществени преди 21.02.2015 г. Следователно и от момента на
заплащане на трите погасителни вноски - на 21.04.2015 г., 05.05.2015 г. и
07.08.2015 г., до момента на депозиране на исковата молба в съда не е изтекъл
предвидения в закона петгодишен давностен срок.
По така изложените съображения исковете следва
да бъдат уважени до установените от съда размери, или както следва: за сумата
от 36, 79 лв. – недължимо платена и получена от ответника при начална липса на
правно основание по клауза за възнаградителна лихва за периода от 21.04.2015 г.
до 07.08.2015 г. и за сумата от 174, 35 лв. - недължимо платена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за неустойка за
периода от 21.04.2015 г. до 07.08.2015 г., като предявеният иск по чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД следва да се отхвърли за разликата над 174, 35 лв. до
пълния му предявен размер от 175, 64 лв.
При този изход на
правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от последния разноски, съобразно изхода на правния спор в
размер на сумата от 218, 66 лв. от общо сторените в размер на 100 лв. за
заплащане на държавна такса и 120 лв. – депозит за съдено-техническа
експертиза.
В производството по
делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът
определи сумата от 300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7,
ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на определяне
на възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора последното не е
определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Възнаграждението
следва да бъде определено за един иск, тъй като недължимостта на сумите по
двете клаузи на договора за паричен заем се претендира на едно основание, като
следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не следва да
се съотнася с определянето на вида и броя на предявените искове, съобразно
правилата, установени в процесуалния закон, а с осъществените действия от
страна на процесуалния представител във връзка с основанието, от което
произтича твърдяното спорно право. Следователно и с оглед изхода на правния
спор, предмет на производството по делото в полза на адвокатското дружество, с
което е сключен договорът за правна
защита и съдействие, следва да бъде присъдено възнаграждение от 298, 18 лв.
С оглед изхода на
правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват разноски за
юрисконсултско възнаграждение, които съдът определи в размер на сумата от 120
лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и като
прецени осъществените действия от страна на процесуалния представител на ответника.
Съобразно отхвърлената част от предявените искове в полза на ответника се
следва сумата от 0, 73 лв.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да
заплати на М.К.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 36, 79
лв. – недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно
основание по клауза за възнаградителна лихва за периода от 21.04.2015 г. до
07.08.2015 г. по договор за заем № ***г. и сумата от 174, 35
лв. – недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно
основание по клауза за неустойка за периода от 21.04.2015 г. до 07.08.2015 г.
по договор за заем № ***г., ведно
със законна лихва върху тези
суми от датата на предявяване на исковата молба – 21.02.2020 г., до
окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявеният иск по чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД за разликата над 174, 35 лв. до пълния му предявен размер
от 175, 64 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при
начална липса на правно основание по клауза за неустойка за периода от
21.04.2015 г. до 07.08.2015 г. по договор за заем № ***г.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М.К.Д. сумата от 218, 66 лв. – съдебно-деловодни разноски в
производството по гр.д. № 2961/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1,
т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на ***“, БУЛСТАТ
*********, с адрес гр. П, ул. ***№ 1, сумата от 298, 18 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 2961/2020
г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА М.К.Д. да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от 0, 73 лв. – съдебно-деловодни разноски в производството
по гр.д. № 2961/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК