№ 677
гр. София, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100512112 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 8.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 33203/ 2020 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 155 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- гр. София установителни
искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Г. Й. М. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК
*******/ сумата 3 204.72 лева- главница, представляваща стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода от месец януари 2017 г. до месец април 2019 г., ведно със
законната лихва, считано от 20.02.2020 г. до окончателното й изплащане, и сумата
214.99 лв., представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 12.02.2020 г.,
като исковете са отхвърлени: относно главницата за топлинна енергия- за горницата
над сумата 3 204.72 лв. до първоначално претендирания размер от 3 233.50 лв. и за
периода от м. май 2016 г. до м. декември 2016 г., като погасени по давност, относно
таксата за дялово разпределение- за сумата 22.32 лв. /за разпределение на топлинна
енергия за периода от м. май 2016 г. до м. април 2019 г./, и относно лихвите за забава
върху таксата за дялово разпределение- за сумата 3.54 лв. /лихви за периода 1.10.2017
г.- 12.02.2020 г./, като неоснователни. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Г. М.
е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 117.61 лв.- разноски за заповедното
производство /гр.д.№ 9165/ 2020 г. на СРС, 155 с-в/, и сумата 699.56 лв.- разноски за
първоинстанционното производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД
1
е осъден да заплати на адв. И. Н. сумата 473.20 лв.- адвокатско възнаграждение за
исковото производство по „чл.36, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА“, и сумата 351.60 лв.-
адвокатско възнаграждение за заповедното производство по „чл.36, ал.2 вр. чл.38, ал.1,
т.2 ЗА“.
Постъпила е въззивна жалба от Г. Й. М. /ответница по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми-
главница и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне
на исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата
на ответницата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като
неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач на ищеца- „Б.“ ООД- гр. София не изразява становище по
повод жалбата на ответницата.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде
отменено относно признатата дължимост на сумата 535.61 лв.- главница,
представляваща стойност на топлинна енергия, дължима за периода до м.12.2016 г.
/вкл./, и на сумата 214.99 лв.- мораторна лихва върху главницата, дължима за периода
15.09.2017 г.- 12.02.2020 г., както и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца
разноски.
В останалата обжалвана от ответницата част- относно признатата от СРС
дължимост на сумата 2 669.11 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/,
решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.
2
Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря
по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата Г. М. на твърдението, че
е собственик на процесния имот, представляващ апартамент № *******- гр. София, с
абонатен № 173107, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода
м.05.2016 г.- м.04.2019 г., в която връзка представя легитимационен документ-
Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 66/ 25.07.1994 г. на софийски
нотариус, от който се установява, че през 1994 г. ответницата е придобила в качеството
на купувач правото на собственост върху процесния апартамент.
Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на
топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост
или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения
имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС,
възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези
са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топло-снабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения.Сключването на писмен
договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без
значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период ответницата и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на
валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. Налице е
доказателство /посочено по- горе/, легитимиращо ответницата Г. М. като собственик
на процесния апартамент, като няма твърдения, нито данни по делото придобитото от
нея вещно право да е било отчуждено или погасено преди или през процесния период.
Такова насрещно доказване от страна на ответницата не е проведено по делото.
3
Следователно през процесния период ответницата М. е била собственик на имота и в
това си качество е била и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1
ЗЕ.
Установено е следователно наличието на облигационно договорно
правоотношение между ищеца и ответницата М. през процесния период, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в
процесния топлоснабден имот топлинна енергия и нейната стойност са събрани
релевантни доказателства /извлечения, индивидуални справки/ и е изслушана съдебно-
техническа експертиза, чието експертно заключение е прието като неоспорено от
страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено, поради което и
дължимото относно размера на главния иск доказване е проведено от страна на ищеца.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че част от
процесните главни вземания- предмет на предявения от „Т.С.” ЕАД установителен иск
по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, не са дължими, поради частична основателност на
заявеното от ответницата правопогасяващо възражание за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД,
при съобразяване на обстоятелството, че давността е прекъсната на 20.02.2020 г.,
когато е подадена исковата молба по делото. Неправилна е, обаче, преценката на
първоинстанционния съд относно размера на погасените вземания, тъй като не е
съобразено обстоятелството, че сумата по първата обща фактура, съставена на
31.07.2017 г., на стойност 1 038.38 лв. общо, включва задължения за периода
м.05.2016 г.- м.12.2016 г., възлизащи на общо 535.61 лв. /или 564.39 лв. с включена
сума от 28.78 лв., за която СРС е приел, че е в погасителна давност/, които са погасени
по давност- съгласно чл.111, б."в" ЗЗД и Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по
тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като главничните вземаения,
възникнали до края на м.12.2016 г., са погасени по давност с изтичането на специалния
тригодишен давностен срок по чл.111, б."в" ЗЗД, неправилна е преценката на
първоинстанционния съд относно техния размер, при незачитане на обстоятелството,
че с общата фактура от 31.07.2017 г. е определена ликвидността на вземания, които са
възникнали до края на предходния отоплителен сезон, вкл. вземанията за периода до
м.12.2016 г., чиято стойност според приетото като неоспорено от страните заключение
на съдебно- техническата експертиза възлиза на 564.39 лв. или 535.61 лв. без
признатото от СРС за погасено по давност вземане от 28.78 лв.
При това положение искът за признаване дължимостта на сумата 535.61 лв.-
4
главница, представляваща стойност на доставена в процесния имот през периода
м.05.2016 г.- м.12.2016 г. топлинна енергия, е основателен и неправилно е отхвърлен
с обжалваното решение. В останалата част относно главницата от 2 669.11 лв.-
стойност на потребена топлинна енергия, искът на „Т.С.“ ЕАД като основателен
правилно е уважен, като е призната дължимостта на това вземане на основание чл.422
ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 20.02.2020 г.- датата на подаване
на заявление по чл.410 ГПК, до окончателното изплащане на сумата.
Останалите наведени в жалбата на ответницата доводи за неправилност на
решението в горепосочената част са неоснователни и не могат да доведат като краен
резултат както до отхвърляне на иска за процесните главнични вземания /стойност на
топлинна енергия/, така и до намаляване на техния размер.
Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че следва да бъде призната
дължимостта и на вземания на ищеца за лихви за забава за периода от 15.09.2017 г. до
20.02.2020 г., тъй като не се установява от доказателствата по делото, поради
непровеждане на дължимото от ищеца пълно главно доказване на производящите това
спорно материално право факти и обстоятелства, същият да притежава такива
ликвидни и изискуеми вземания срещу ответницата.
Относно изискуемостта и забавата на дължимите за консумирана през периода
м.05.2016 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия суми са приложими Общи условия на
„Т.С.“ ЕАД, одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл.32,
ал.1 и ал.2 от ОУ- 2016 г., месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71 от
Наредбата за топлоснабдяването /по прогнозно количество/, се формира въз основа на
определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима
сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл.73 от Наредбата /на база реален отчет/, се
формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача.
В ал.3 на чл.32 ОУ- 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава
за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а съгласно ал.4 на чл.33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер
на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в
5
срока по ал.2. Тъй като според събраните доказателства на ответницата е начислявана
топлинна енергия по прогнозен дял, приложим е чл.32, ал.3 ОУ. Спрямо общите
фактури по чл.32, ал.3 ОУ за процесния период разпоредбата на чл.33, ал.4 ОУ е
неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителните сметки и
издаването на общите фактури за този период е настъпило след предвидения в ОУ-
2016 г. 45- дневен срок за плащане. Общите фактури за отчетния период са издадени на
31.07.2017 г., 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на
съответната година- 2017 г., 2018 г., 2019 г. /45 дни след изтичане на периода, за който
се отнасят фактурата, считано от 30.04. на съответната година/. При това положение, с
оглед неприложимостта на цитираните по- горе клаузи на Общите условия, съобразно
разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД ответницата изпада в забава след покана, каквато не се
твърди, нито доказва, да е отправена от ищеца до нея. Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86
ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 214.99 лв.- обезщетение за забава върху
главницата за потребена топлинна енергия, дължимо за периода 15.09.2017 г.-
20.02.2019 г., следователно подлежи на отхвърляне като неоснователен.
С оглед горното, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по основателността на исковете обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е призната дължимостта на сумата 535.61 лв.- главница,
представляваща стойност на потребена в процесния имот през периода м.05.2016 г.-
м.12.2016 г. топлинна енергия, и на сумата 214.99 лв.- лихви за забава при плащане на
главницата /стойност на потребена топлинна енергия/, дължими за периода 15.09.2017
г.- 20.02.2019 г., и вместо това да бъде постановено решение, с което исковете на
„Т.С.“ ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за тези суми да бъдат
отхвърлени като неоснователни. В останалата част, в която е призната дължимостта на
главница от 2 669.11 лв.- стойност на потребена през периода м.01.2017 г.- м.04.2019 г.
топлинна енергия, ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното
й изплащане, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за
разноски между страните, като съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от
исковете, ответницата дължи да заплати на ищеца сумата 546.01 лв.- разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 91.80 лв.- разноски за заповедното
производства /за държ. такси, юриск. възнаграждения и възнаграждения на вещи лица/.
При това положение обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта относно
присъдените от СРС разноски по чл.78, ал.1 ГПК над горе-посочените размери,
съответно- потвърдено в частта относно присъдените разноски от 546.01 лв.- за
исковото производство, и 91.80 лв.- за заповедното производство. Разноски по чл.78,
ал.3 ГПК на ответницата с настоящото въззивно решение не следва да бъдат
присъдени, тъй като такива не са сторени от нея, а определеното на адв.-
пълномощника й възнаграждение, присъдено на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, надхвърля
6
дължимото, като за заповедното производство на ответника- длъжник според
настоящия въззивен състав разноски изобщо не се следват, поради което и не биха
могли да бъдат присъдени с настоящото въззивно решение.
При този изход на въззивното производство въззивницата има право на
разноски, съразмерно на уважената част от жалбата- съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.1
ГПК, но разноски от същата не са сторени. На основание чл.38, ал.2 ГПК на адв. И. Н.,
осъществил безплатно процесуално представителство за въззивницата, следва да бъде
присъдена сумата 103.03 лв.- адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената
част от жалбата. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да
заплати на въззиваемата страна сумата 78.05 лв.- разноски за юрис-консултско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. На основание чл.78, ал.6
ГПК въззиваемото дружество дължи да заплати по сметка на СГС сумата 50 лв.-
държавна такса за въззивното обжалване.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 8.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 33203/ 2020 г. на
Софийски районен съд, ІІІ ГО, 155 състав, в обжалваната част, в която по предявени
от „Т.С.” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Г. Й. М. /ЕГН **********/ дължи на
„Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 535.61 лв.- главница /горница над сумата 2 669.11
лв. до признатата за дължима главница от 3 204.72 лв./, представляваща стойност на
потребена през периода от м. май 2016 г. до м. декември 2016 г. /вкл./ топлинна
енергия, ведно със законната лихва от 20.02.2020 г. до окончателното й изплащане, и
сумата 214.99 лв., представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до
12.02.2020 г., а също и в частта относно присъдените на „Т.С.” ЕАД разноски по
чл.78, ал.1 ГПК над сумата 546.01 лв.- за исковото производство, и над сумата 91.80
лв.- разноски за заповедното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С." ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ срещу Г. Й.
М. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 535.61 лв. /петстотин тридесет и
пет лева и 61 ст./- главница /горница над сумата 2 669.11 лв. до признатата за дължима
главница от 3 204.72 лв./, представляваща стойност на потребена през периода от м.
май 2016 г. до м. декември 2016 г. /вкл./ в апартамент № *******- гр. София, с
абонатен № 173107, топлинна енергия, поради погасяване на вземането по давност, и
сумата 214.99 лв., представляваща лихва за забава при плащане на главницата,
дължима за периода от 15.09.2017 г. до 12.02.2020 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 1.06.2020 г. по гр.д.№ 9165/
7
2020 г. на СРС, 155 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 8.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 33203/ 2020 г.
на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 155 състав, в останалата обжалвана част, в която
по предявен от „Т.С.” ЕАД- гр. София установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Г. Й. М. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД
/ЕИК *******/ сумата 2 669.11 лв. /две хиляди шестстотин шестдесет и девет лева и 11
ст./- главница, представляваща стойност на потребена през периода от м. януари 2017
г. до м. април 2019 г. в апартамент № *******- гр. София, с абонатен № 173107,
топлинна енергия, ведно със законната лихва от 20.02.2020 г. до окончателното й
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК на 1.06.2020 г. по гр.д.№ 9165/ 2020 г. на СРС, 155 състав, и в частта
относно присъдените на „Т.С.” ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 546.01
лв.- за исковото производство, и в размер на 91.80 лв.- разноски за заповедното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на адв. И. Н.,
осъществил безплатно процесуално представителство за въззивника Г. Й. М. /ЕГН
**********/, сумата 103.03 лв. /сто и три лева и 03 ст./- адвокатско възнаграждение за
въззивното производство, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
ОСЪЖДА Г. Й. М. /ЕГН **********/ да заплати на „Т.С.” ЕАД- гр. София
/ЕИК *******/ сумата 78.05 лв. /седемдесет и осем лева и 05 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата 50 лв. /петдесет лева/- държавна такса за въззивното
обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението по гр.д.№ 33203/ 2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 155 състав, като
необжалвано е влязло в сила в останалата му /отхвърлителна/ част.
Решението е постановено при участието на „Б.” ООД- гр. София- като трето
лице- помагач на ищеца „Т.С." ЕАД- гр. София в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8