Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
09.12.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети юни през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9983 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 439743 от 28.06.2018 год., постановено
по гр.дело № 20427/2016 г. на СРС, І Г.О., 36 състав, е признато за
установено по предявения от „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление:***, сгр.14, срещу И.П.К., ЕГН ********** и адрес ***, иск
с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.240 от ЗЗД и чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.86 от ЗЗД, че И.П.К.,
ЕГН **********, дължи на „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, следните
суми: 2000,00 лв.- главница по договор за потребителски кредит, с № SPEL-10771488/04.06.2014
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.10.2016 г. до
окончателното й изплащане; 138,85 лв.- представляваща договорна възнаградителна
лихва, начислена за периода от 15.07.2014 г. до 15.08.2014 г. вкл.; 114,71
лева- лихва за забава върху главницата за периода от 15.08.2014 г. до
11.03.2015 г. вкл., за които суми е издадена заповед за изпълнение от
25.09.2015 г. по ч.гр.дело № 16023/2015 г. по описа на СРС, 36 състав, като е
отхвърлен иска за възнаградителна лихва за сумата от 1425,15 лв. до пълния
предявен размер от 1564,00 лв. за периода 15.08.2014 г. до 15.12.2015 г. С
решението на съда е осъден И.П.К., ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление:***, сгр.14, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от
398,99 лв.- разноски в заповедното и в исковото производство. С решение от
16.04.2019 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 20427/2016 г. на СРС, І Г.О., 36 състав, е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка в решение № 439743 от 28.06.2018 год.,
постановено по гр.дело № 20427/2016 г. на СРС, 36 състав, като на стр.1, първи абзац, на
ред 2 и 3, вместо погрешно посоченото „ девети февруари през две хиляди и
седемнадесета година“, датата на проведеното последно открито съдебно
заседание да се чете правилно: „ девети
февруари през две хиляди и осемнадесета година“.
Въззивникът- ищец „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител юрк.Н.М.обжалва решението в
частта, с която е отхвърлен предявения от
него установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, за установяване
дължимост на сумата от 1425,15 лв., представляваща възнаградителна лихва, а
именно разликата над 138,85 лв. до пълния предявен размер от 1564 лв., с искане
решението да бъде отменено в тази част и вместо това да бъде постановено друго,
с което да бъде уважен предявения установителен иск за посочения размер и
период от 15.08.2014 г. до 15.12.2015 г. Твърди се, че решението в обжалваната
част е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна – ответник И.П.К. не
взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е
допустима, поради което следва да се
разгледат по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе
въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението
и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност
въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта
на първоинстанционното решение, а на
неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за
неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява
правилността на решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в
личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в
този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи
на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на
служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно в
обжалваната от ищеца част, като на основание чл.272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за
неоснователност на предявения от ищеца „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, *** срещу ответника И.П.К., установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, в частта, в която същия е отхвърлен за
установяване дължимост на сумата от 1425,15 лв., представляваща възнаградителна
лихва, /за разликата над 138,85 лв. до пълния предявен размер от 1564 лв./, и за
периода от 15.08.2014 г. до 15.12.2015 г. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени
каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя
процесуален представител юрк. Н.М.се е задоволил единствено да посочи общо, че
решението на СРС е неправилно, както и в коя част се обжалва същото, без обаче
да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на
правния спор.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото.
Ако
жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния
съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не
може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на
първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е
въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на
първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не
позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
съдебен акт.
Въпреки, че съгласно
разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане
/по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено
преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва
да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни
изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да
допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на
решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни
материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да
допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено,
до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените
в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и
доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №
246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец, относими към предмета на
спора, във връзка с незаконосъобразността на решението, в обжалваната част,
въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в
обжалваната от ищеца част, като не са нарушени императивни материалноправни
норми.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
правни изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора, на въззивника- ищец
не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При липса на направено
искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на
въззиваемата страна- ответник по делото.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 439743 от 28.06.2018 год., постановено по гр.дело
№ 20427/2016 г. на СРС, І Г.О., 36 състав/ поправено с решение от 16.04.2019 год., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 20427/2016 г. на СРС, І Г.О., 36 състав/, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление:***, сгр.14, срещу И.П.К.,
ЕГН ********** и адрес ***, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК за установяване на дължимост на сумата от 1425,15 лв., представляваща възнаградителна лихва, /за разликата над уважения
размер от 138,85 лв. до пълния предявен размер от 1564 лв./, за периода от
15.08.2014 г. до 15.12.2015 г..
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.