Р Е Ш Е Н И Е №616/25.9.2019г.
гр.Ямбол........25.09........2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ямболският районен съд, гражданска колегия, в публично заседание
На.............................шестнадесети...септември……..............................
През две хиляди и деветнадесета година,..........в състав:
Председател: Г.Вълчанова
Членове: ........................
........................
При секретаря................И.Г.......................и в присъствието на
Прокурора...........................................като разгледа докладваното от
...............................съдия Г.Вълчанова..................................гр.д.№ 1352
за 2019 година............................................................................................
Производството по делото е образувано по искова молба на И.Н.Р. *** против „ОТП Факторинг България“ ЕАД гр.София, с която се претендира да бъде признато за установено, че ищецът не дължи сумата 1326,68 лв., от които: 1000 лв. главница, 242,56 лв. договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., 59,22 лв. – заемни такси по неиздължени суми по договор за кредитна карта от 26.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото в т.ч. 26,53 лв. ДТ и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че ответникът е образувал изпълнително дело въз основа на издадения на 23.04.2010 г. изпълнителен лист два дни преди да изтече петгодишната погасителна давност, а впоследствие извършените от ЧСИ действия не са такива, които прекъсват изтичането й, но в процеса на извършването им давността е изтекла. Иска се присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК писмен отговор от ответника е постъпил и с него се оспорва иска като недопустим и неоснователен. Относно неоснователността на възраженията за недопустимост съдът се е произнесъл при насрочване на делото. Искът се счита и за неоснователен, тъй като давността не е изтекла към момента на образуване на изпълнителното производство, била е прекъсната с действията на ЧСИ, а впоследствие са предприети и други действия по събиране на вземането.
В съдебно заседание ищецът не се явява, а чрез пълномощника си е депозирал писмена молба преди това, с която поддържа иска и желае уважаването му.
Ответникът, редовно призован за съдебно заседание чрез своя юрисконсулт поддържа своето становище по отговора и желае отхвърляне на иска.
След преценка на събраните по селото доказателства съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представеното архивно ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС от същото е запазена издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № *** г., по която съдът е разпоредил И.Н.Р. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 1326,68 лв., от които: 1000 лв. главница, 242,56 лв. договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., 59,22 лв. – заемни такси по неиздължени суми по договор за кредитна карта от 26.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото в т.ч. 26,53 лв. ДТ и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Към заявлението за издаване на тази заповед, кредиторът е представил и е съхранено извлечение от кредитна сметка по договор за кредит от 26.08.2008 г., видно от което на Р. е разрешен кредит на 26.08.2008 г. и е описано паричното вземане, което има банката към него като не е посочен кой момента на настъпване на изискуемостта на вземането. Върху издадената заповед за изпълнение е налице отбелязване за това, че на 24.04.2010 г. е издаден изпълнителен лист за претендираните суми, който е получен на 12.05.2010 г.
И.д. № *** г. по описа на ЧСИ И.Х., което също е приложено като доказателство, е образувано на *** г. по молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу И.Н.Р. въз основа на издадения на „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителен лист по ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС и вследствие на договор за покупко – продажба на вземания от 22.11.2012 г., по който „Банка ДСК“ ЕАД е цедирала на „ОТП Факторинг България“ ЕАД пакет от свои изискуеми вземания, включително и това към Р., произтичащо от договор за кредит от *** г. С молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е поискал да бъде наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника в „***“ гр.С. ЧСИ е изпратил запорно съобщение на 21.04.2015 г. до работодателя, както е уведомил НАП за започналото принудително изпълнение и е изпратил покана за доброволно изпълнение до Р. на 21.04.2015 г., но тя не е получена, а е получена втората от 20.05.2015 г., връчена лично на Р. на 27.05.2015 г. По изпълнителното дело са налице доказателства за извършени месечни плащания въз основа на запорното съобщение на трудовото възнаграждение до 08.04.2016 г., когато работодателят е уведомил ЧСИ, че Р. не работи във фирмата от 10.03.2016 г. Последвали са други искания от страна на взискателя за налагане на запор върху сметки на Р. в други банки и на трудово възнаграждение при друг работодател.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Съдът квалифицира иска с правно основание чл.439 от ГПК.
Съгласно текста на тази разпоредба, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като този иск може да се основава само на факти настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът е допустим, тъй като ищецът И.Р. като длъжник по и.д. № *** г. се позовава именно на обстоятелства настъпили след издаване на изпълнителния лист - погасяване на вземането по давност.
Съдът намира искът и основателен, тъй като действително вземането на кредитора на Р. – „Банка ДСК“ ЕАД, а впоследствие цесионера и ответник по делото „ОТП Факторинг България“ ЕАД е погасено по давност. Както се посочи по – горе банката кредитор се е снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист въз основа на извлечение по договор за кредит от 26.08.2008 г., с което е установила размера на вземането си към 19.04.2010 г., но без да е посочено кой е момента на настъпване на изискуемостта на това вземане. Поради това съдът приема, че датата на изискуемостта е датата на договора за кредит – 26.08.2008 г. При това положение погасителната давност по отношение на главното задължение за главница би следвало да изтече след пет години на 26.08.2013 г., а това за договорната и наказателна лихва след три години на 26.08.2011 г. В този случай в срока преди изтичане на давността на 22.04.2010 г., кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение и с изпълнителен лист на 24.04.2010 г.
Съдът не приема съображенията на ищеца и възраженията в тази връзка на ответника за това, че погасителната давност е изтекла, тъй като изпълнителното производство е заведено след повече от пет години от снабдяването с изпълнителен лист. Касае се за снабдяване с изпълнителен лист в заповедно производство, което не е същинско исково производство, поради което разпоредбата на чл. 116 б.“б“ от ЗЗД относно прекъсване на давността с предявяване на иск е неприложима. По време на действие на стария ГПК относно вземанията, въз основа на които кредиторът се снабдява с изпълнителен лист по реда на чл.237 /отм./, е налице решение № 94/27.07.2010 г. по т.д. № 943/2009 г., т.к., първо отделение, по което съдът се е произнесъл относно това, че с определението за издаване на изпълнителен лист и издадения въз основа на него изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането по смисъла на чл.117 ал.2 от ЗЗД, т.е. не следва да бъде прилагана нова петгодишна давност, тъй като не е налице издадено съдебно решение, което е прекъснало преди това давността. В това решение е направен извода, че от прекъсване на давността по чл.116 б.“б“ от ЗЗД с подаване на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, срокът на новата давност по чл.117 ал.1 от ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането предмет на това производство, като разпоредбата на чл.117 ал.1 от ЗЗД не намира приложение. След приемане на новия ГПК и отмяната на стария е налице близък до производството по чл. 237 от ГПК /отм./ ред за снабдяване с изпълнителен лист по облекчена процедура за това, а именно заповедното производство по чл.410 от ГПК и чл.417 от ГПК. Независимо от това правната доктрина е на същото становище относно действието, силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на нея, каквото е било становището при прилагането на предходния ред за извънсъдебни изпълнителни основания. Съгласно т.14 на ТР от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС относно изпълнителното производство, е установено, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и за това заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя би могла да бъде прекъсната с предявяване на иск за съществуване на вземането, но предявяването на този иск има обратно действие само, ако е спазен срока по чл. 415 от ГПК. В настоящия случай няма данни длъжникът да се е възползвал от възможността за възражения и респ. да е последвало завеждането на установителен иск. С оглед изложеното съдът приема независимо от момента на завеждане на изпълнителното производство на 21.04.2015 г., че давността относно събиране на вземането по договора за кредит е изтекло на 26.08.2013 г. за главницата и на 26.08.2011 г. за лихвата, т.е. след снабдяването със заповед за изпълнение и изпълнителен лист и преди завеждане на изпълнителното производство.
По тези съображения съдът счита, че ищцовата претенция е основателна и следва да бъде прието за установено, че същият не дължи на ответника процесното вземане като не обсъжда възраженията относно наличието на условия за прекъсване на давността в изпълнителното производство, на които се позовава ищеца, които са неприложими в случая, тъй като давността е изтекла преди завеждане на изпълнителното дело.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в размер 403.07 лв.
На основание изложеното, ЯРС
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439 от ГПК, че И.Н.Р., ЕГН **********,***, офис*** адв. Ж.Г. АК Ямбол не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *** със седалище гр. София, р-н „Оборище“, бул. „Княз Дондуков“ № 19 ет.2 сумата 1326,68 лв., от които: 1000 лв. главница, 242,56 лв. договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., 59,22 лв. – заемни такси по неиздължени суми по договор за кредитна карта от 26.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото в т.ч. 26,53 лв. ДТ и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, за която е издадена заповед за изпълнение № *** г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №*** г. по описа на ЯРС, както и е образувано и.д. № *** г. по описа на ЧСИ И. Х. гр. Я.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД да заплати на основание чл.78 ал.1 от ГПК на И.Н.Р. с посочени данни направените по делото разноски в размер на 403.07 лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщението на страните пред ЯОС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: