РЕШЕНИЕ
№ 558
гр. Благоевград, 08.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:РОСИЦА ВЕЛКОВА
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от РОСИЦА ВЕЛКОВА Въззивно гражданско
дело № 20251200500835 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. Л. Т., чрез особен
представител адв. Г. Я., против Решение № 420/20.05.2025 г. постановено по
гр. д. № 2476/2023 г. по описа на Районен съд - Благоевград.
С обжалваното решение № 420/20.05.2025 г. постановено по гр. д. №
2476/2023 г., Районен съд - Благоевград е признал за установено по отношение
на ответника Л. Л. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. ................. № 16, вх. Б, ет.
1, ап. 2, че дължи на „А, със седалище и адрес на управление: гр. ....................“
№ 81В, ап. 3, представлявано от законните представители ..................,
следната сума, която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№ 70 от 26.01.2023 г., издадена по ч. гр. д. № 154/2023 г. на Районен съд - гр.
Благоевград, а именно сумата в размер на 300,00 лв. - главница, произтичаща
от Договор за паричен заем № 4250269, сключен на 01.09.2021 г. между „И“
АД, от една страна, и Л. Л. Т., която сума е заплатена от „Ф“ ЕООД, като на
31.03.2022 година е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ между „Ф“ ЕООД и „А“ ЕООД, по силата на който вземането е
прехвърлено в полза на „А“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда /26.01.2023 г./ до
1
окончателното погасяване, като е отхвърлил в останалата част, КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените искове за заплащане на договорна
възнаградителна лихва в размер на 15,24 лв. за периода от 11.09.2021 г до
27.11.2021 г. и законна лихва за забава върху главницата в размер на 13,57 лв.
за период от 11.09.2021 г. до 05.04.2023 г.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от Л. Л. Т.,
чрез особен представител адв. Г. Я., с която се твърди, че постановеното от
първата инстанция решение е недопустимо, съответно неправилно.
Сочи се, че съдът не може да признае дължимостта на главницата както
поради липсата на издадена заповед за изпълнение за същата сума на
извъндоговорно основание, така и защото ищецът е претендирал сумата на
договорно основание, а признаването на остатъка от главницата за дължим на
извъндоговорно основание, предвидено в чл. 23 от ЗПК, представлява
произнасяне от съда по непредявено искане.
Правилно било прието от първоинстанционния съд, че договорът за
потребителски кредит сключен между Л. Т. и „И“ АД, както и договорът за
предоставяне на гаранция, сключен между Л. Т. и „Ф“ ЕООД са нищожни, но
не било отчетено обстоятелството, че ищецът „А“ ЕООД не може да иска и
получи от ответника дадената по договора за паричен заем сума, тъй като не
било извършено валидно цедиране на вземанията. Гарантът „Ф“ ЕООД не се е
суброгирал в правото на „И“ АД да получи обратно чистата стойност на
кредита на осн. чл. 23 от ЗПК, тъй като не били налице предпоставките
предвидени в разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД.
В тази връзка не била настъпила суброгация в правата на удовлетворения
кредитор, поради което и сключеният договор за цесия между „Ф“ ЕООД, като
цедент, и „И“ АД, като цесионер, не можело да породи действие и да направи
ищеца титуляр на вземания спрямо Л. Т..
Твърди се, че договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет.
Договорът за цесия не пораждал действие, защото цедентът поради липсата на
суброгация в правата на „И“ АД не притежава вземанията, които цедира,
поради което не може да направи цесионера титуляр на тези вземания.
С оглед изложеното, моли съда да обезсили Решение № 420/20.05.2025 г.
постановено по гр. д. № 2476/2023 г., Районен съд - Благоевград, при
условията на евентуалност моли съда да отмени същото и да отхвърли
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от „А“ ЕООД.
Окръжен съд Благоевград, след като прецени при условията на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства, взе предвид
доводите на страните и в обхвата на правомощията си съгласно чл. 269 от
ГПК, намира следното:
Според чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.
2
Обжалваното решение е постановено от първоинстанционен съд в законен
състав, в изискуемата писмена форма и е подписано, поради което е валидно.
Постановено е при наличие на процесуалните предпоставки за съществуване и
упражняване на правото на иск и по предявените претенции, поради което е
допустимо. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността му,
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи
служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на
императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР
1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).
Въз основа на събраните доказателства, настоящият въззивен състав
намира за установено следното:
Производството пред Районен съд – Благоевград е образувано въз основа
на искова молба, подадена подадена от „А“ ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес: гр. С № 81 В, представлявано от управителите ......, чрез
юрк. Е. Ц., против Л. Л. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. ................. № 16, вх. Б,
ет. 1, ап. 2, като е предявен положителен установителен иск - за установяване
дължимост на вземане по оспорена заповед за изпълнение - пр. основание чл.
422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 410 от ГПК.
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което се
признае за установено, че Л. Л. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. ................. №
16, вх. Б, ет. 1, ап. 2 дължи на „А със седалище и адрес: гр. С” № 81 В,
представлявано от управителите .........., чрез юрк. Е. Ц., сумите, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 154/2023 г., а именно сумата в общ размер от 328,21 лв., формирана
както следва: - главница по Договор за паричен заем № 4250269 в размер на
300,00 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата по Договор за
паричен заем 4250269_ec в размер на 15,24 лв. за периода от 11.09.2021 г до
27.11.2021 г.; законна лихва за забава върху главницата по Договор за паричен
заем 4250269_ec в размер на 13,57 лв. за периода от 11.09.2021 г. до 05.04.2023
г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията. Претендират се
и сторените разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, въз основа
на което е било образувано ч. гр. д. № 154/2023 г. по описа на Районен Съд -
Благоевград и е била издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение.
Твърди се, че на 01.09.2021 година Л. Л. Т., ЕГН **********, е сключил
Договор за паричен заем № 4250269_ec с „И“ АД, по силата на който е
получил сумата от 300,00 лева, срещу което се е съгласил да заплаща 12 броя
3
вноски от по 34,00 лв. в срок до 24.11.2021 г., когато е падежирала последната
вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за паричен
заем. Сочи се, че е бил уговорен и фиксиран лихвен процент в размер на 40%,
както и годишен процент на разходите в размер на 48,35 %. Сочи се, че от
приложените Общи условия и Договор за паричен заем № 4250269_ec на
01.09.2021 г. по безспорен начин е установен сключения между страните
договор, задълженията по който ответната страна не е изпълнила в срок и
съобразно условията на договора. Твърди се, че Договор за кредит не е
сключен в противоречие с чл. 10, ал. 1 от ЗПК и същият е действителен като
сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. Сочи
се, че в чл. 8 от Договора за паричен заем страните се съгласили, че ответникът
дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава.
Твърди се, че ответникът е сключил на 01.09.2021 г. Договор за
предоставяне на гаранция с дружеството Ф ЕООД, по силата на който
дружеството се е задължило да сключи договор с трето за процеса лице – „И“
АД и да отговаря пред „И“ АД солидарно с Л. Л. Т., ЕГН **********, за
всички задължения по Договора за кредит с „И“ АД така, както те са
установени в Договора за кредит и приложенията към него. Сочи се, че
съгласно чл. 3 от Договора за предоставяне гаранция дружеството се е
задължило да плати всички изискуеми задължения при поискване от „И“ АД.
Навежда се, че на 31.03.2022 г. година „Ф“ ЕООД и Л. Л. Т., ЕГН
**********, са сключили договор за гаранция, по силата на който „Ф“ ЕООД
се е задължило спрямо „И“ АД за всички задължения на Длъжника по
Договора за паричен заем. Сочи се, че съгласно чл. 3 от Договора за кредит, с
подписването на същия, заемателят е удостоверил, че е получил от
заемодателя изцяло и в брой заеманата сума, като договорът има силата на
разписка за предадената, съответно получената заемна сума, като ответникът
Л. Л. Т., ЕГН ********** не е изпълнил в срок задълженията си по Договора
за кредит.
Навежда, че „И“ АД е поканило „Ф“ ЕООД да плати всички изискуеми
задължения на Л. Л. Т., ЕГН **********, по Договора за кредит. Сочи се, че
„Ф“ ЕООД е изпратило уведомление, в което е посочило всички дължими
суми и предстоящо плащане от „Ф“ ЕООД. Твърди се, че на 04.06.2021 г. „Ф“
ЕООД е погасило дължимите от Л. Л. Т., ЕГН **********, на „И“ АД суми,
както следва: главница в размер на 300,00 лева по Договор за паричен заем;
договорна лихва в размер на 15,24 лева, считано от 11.09.2021 г. до 27.11.2021
г.; лихва за забава в размер на 13,57 лева, изискуема по повод чл. 8 от
Договора, където страните са се съгласили, че ответникът дължи обезщетение
за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за
всеки ден забава за период от 11.09.2021 г. до 27.11.2021 г. Сочи се, че „Ф“
ЕООД е изпълнило задълженията си към Л. Л. Т., ЕГН **********, по
Договора за предоставяне гаранция. Сочи се, че на 05.04.2022 г. „Ф“ ЕООД е
уведомило по електронна поща ответника за извършеното плащане съобразно
4
уговореното в чл. 3, ал. 4 от Договора за предоставяне на гаранция, за
встъпването на „Ф“ ЕООД в правата на кредитора „И АД.
Навежда се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/
от 31.03.2022 г. „Ф“ ЕООД като цедент е прехвърлило своите вземания към
ответника по описания договор за паричен заем на цесионера „А, като
ответникът е уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на дата
02.05.2022 г., както и на посочения от него в договора електронна поща и
телефонен номер, в случай, че такива са налични и подадени от задълженото
лице на дата 31.10.2022 г. Ако бъде прието, че уведомяването на ответник на
посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, то се иска от съда да
приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата
молба. (Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009г., II т. о., ВКС,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, Решение №
78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ВКС).
Твърди се, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по
Договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита,
като към датата на подаване на исковата молба задължението все още не е
погасено.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, чрез
назначения му особен представител, с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Не оспорва сключването на договор за паричен заем с „И“ АД
и на договор за предоставяне на гаранция с дружеството „Ф“ ЕООД, но
твърди, че двата договора са нищожни.
Не оспорва твърденията за сключването на договор за паричен заем с
„И" АД и на договор за предоставяне на гаранция с дружеството „Ф“ ЕООД,
като твърди, че и двата договора са нищожни.
Оспорва твърдението, че „гарантът“ „Ф“ ЕООД е платил на заемодателя
„И“ АД задълженията на Л. Л. Т. по договора за паричен заем и че е встъпил в
правата на кредитора. Сочи се, че към връчения екземпляр на исковата молба
липсва договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.03.2022
г., макар да е описан като приложен като доказателство към исковата молба.
Ако е сключен договор за прехвърляне на вземания, то се оспорва
настъпването на целените с него правни последици.
Оспорва се и твърдението, че ответникът е бил уведомен за цедирането
на вземанията, поради което договорът за прехвърляне на вземания, ако такъв
в действителност е сключен, не е породил действие спрямо него.
Прави се възражение за нищожност на договора за паричен заем и на
договора за предоставяне на гаранция. Сочи, че не са изпълнени изискванията
на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи се, че в договора за
паричен заем формално е посочено, че ГПР е в размер на 45,53 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Сочи се, че в договора
5
липсва методика на формиране на ГПР по кредита, включително базова
такава, за това кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същият, като поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка
една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса
по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК. Сочи се, че „Ф“ ЕООД, е
свързано лице с кредитора по договора за заем - видно от справка в
търговския регистър едноличен собственик на капитала на дружеството-
гарант е заемодателят „И“ АД. Двете дружества имат идентични седалище и
адрес на управление. Сочи се, че двата договора (за паричен заем и за
предоставяне на гаранция) са сключени в един и същи ден. Тази свързаност
според ответника обуславя извода, че разходът за възнаграждение в полза на
„гаранта“ е известен на заемодателя, и че всъщност не може да става въпрос за
никакво обезпечаване на вземания, а единствено за схема, чрез която
кредиторът да получи от потребителя допълнително възнаграждение и да
заобиколи законовите правила, даващи защита на потребителите.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение
на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, изискващи посочването по ясен и
разбираем начин на годишния процент на разходите по кредита и размера на
общата сума, дължима от потребителя. В случая се сочи, че тези величини
формално са посочени, но неточно, без да отразяват техния действителен
размер. Твърди се, че е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която
изисква действителният размер на ГПР да не надвишава с повече от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения. Сочи се, че
неспазването на посочените разпоредби води до пълна недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, а не до частична
недействителност на отделни договорни клаузи. Твърди се, че „Ф“ ЕООД, не е
титуляр на каквито и да е вземания спрямо Л. Л. Т. поради изложените
съображения за нищожност на договора за паричен заем, на договора за
предоставяне на гаранция и поради липсата на суброгация в правата на
кредитора, което обуславя нищожност на договора за прехвърляне на
вземанията поради невъзможен предмет - чл. 26, ал. 2, пред. 1 от ЗЗД. Дори да
се приеме, че не е налице нищожност на договора за прехвърляне на вземания
на посоченото основание, се твърди, че той не може да породи целеното
правно действие поради известното принципно положение в гражданското
право, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото самият той
притежава (nemo dat quod non habet).
Оспорват се твърденията, че Л. Л. Т. е уведомен за извършената цесия,
като се сочи, че не са представени каквито и да доказателства в подкрепа на
това твърдение.
Видно от приложено ч. гр. д. № 154/2023 г. по описа на Районен съд - гр.
Благоевград, ищецът е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, като съдът е издал Заповед № 70/26.01.2023 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като е разпоредил
6
длъжникът Л. Л. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. ................. № 16, вх.
Б, ет. 1, ап. 2, да заплати на кредитора „А, със седалище и адрес управление
гр. С“ № 81В, ап. 3, представлявано от законните представители .............,
следните суми: сумата от 300,00 лв., представляваща главница по Договор за
паричен кредит № 4250269, сключен на 09.01.2021 г. между „И“ АД и Л. Л. Т.,
ЕГН **********, обезпечен чрез сключен на 09.01.2021 г. договор за
предоставяне на поръчителство сключен между „Ф“ ЕООД и Л. Л. Т., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 26.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането;
сумата от 92,76 лв., представляваща възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство; сумата 15,24 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 11.09.2021 г. до 27.11.2021 г.; сумата от 13,57 лв.,
представляваща законна лихва за периода от 11.09.2021 г. до 05.04.2022 г.;
сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса и сумата от 50,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е връчена на длъжника по
реда на чл. 47 от ГПК, като с Разпореждане 2471/07.11.2023 г., съдът е указал
на заявителя, че може да предяви иск срещу длъжника за установяване на
вземането си по издадената Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в
едномесечен срок от съобщаването, като довнесе дължимата държавна такса и
представи доказателства, че е предявил иска си в посочения срок.
Видно е, че в законоустановения едномесечен срок за предявяване на
установителен иск от връчване на съобщението по чл. 415 от ГПК, ищецът е
депозирал настоящата искова молба, с която иска да се признае за установено
по отношение на ответника, че дължи сумите, присъдени с издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 154/2023 г. по
описа на Районен съд - гр. Благоевград.
Ето защо съдът е приел, че предявеният иск е допустим и за ищеца е
налице правен интерес от търсената защита с предявения по чл. 422 от ГПК
иск.
Установява се по делото, че между „И“ АД и ответника е бил сключен
Договор за паричен заем № 4250269 на 01.09.2021 г., по силата, на който
кредиторът е предоставил сумата от 300,00 лв., а ответникът се е задължил да
я върне в срок до 27.11.2021 г., на 12 броя месечни погасителни вноски, като
всяка седмична вноска е в размер на 26,27 лв. всяка. Лихвеният процент по
кредита е бил уговорен на 40,00 %, а годишният процент на разходите - на
45,53 %. Взетите предвид допускания, използвани при изчисление на ГПР са
посочени в общите условия. Общият размер на всички плащания е бил 315,24
лв.
Съгласно чл. 3 от договора за кредит, с подписването на договора,
заемателят е удостоверил, че е получил от заемодателя изцяло и в брой
заемната сума. Съгласно чл.4 от Договора заемателят се е задължил в 3-
дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя
7
едно от следните обезпечения: 1. две физически лица - поръчители, които
отговарят на описаните в договора изисквания - да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер
на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „И“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е
със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; поръчителят подписва
договор за предоставяне на поръчителство. 2. банкова гаранция с бенефициер
- заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3. Одобрено от
заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен и сключен 01.09.2021 г. между Л. Л. Т., като
потребител, и „Ф“ ЕООД, като гарант, Договор за предоставяне на гаранция №
4250269, по силата на който потребителят възлага, а гарантът се задължава да
издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на
„И“ АД, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем, за сума, покриваща както следва: - задължение за връщане на
заемната сума в размер на 300,00 лв.; - задължение за плащане на
възнаградителна лихва; - задължение за плащане на законна лихва за забава в
случай на забава за плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски, адвокатски хонорари /чл.1/. Гаранцията влиза в сила в срок от 3 дни
от подписване на договора и в случай, че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора за паричен заем в указания
срок за предоставяне на обезпечение. По силата на чл. 3 за поемане на
задължението по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 92,76 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка в размер на 7,73 лв.
на посочени падежни дати, съвпадащи с падежните дати по договора за
паричен заем. Уговорено е, че потребителят заплаща възнагражданието по
начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията
на потребителя по договора за паричен заем, като „И“ АД е овластено да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по договора за гаранция.
По делото е представено и Приложение към Договор за предоставяне на
гаранция, както и погасителен план към процесния договор за кредит.
По делото е приет като доказателство Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 31.03.2022 г., сключен между „А“ ЕООД
/цесионер/ и „Ф“ ЕООД /цедент/, съгласно който цедентът прехвърля
възмездно на цесионера вземанията, произтичащи от договорите, описани в
Приложение № 1 към договора, като по делото е представено и приложение
№ 1. Представено е и уведомление за цесия /л. 72/, с което се уведомява Л. Т.,
8
че вземането по процесния договор е цедирано.
По делото е допусната и назначена съдебно-счетоводна експертиза,
изпълнена от вещото лице Десислава Димитрова, която не е оспорена от
страните, което районният съд е приел за пълно, компетентно изготвено и
обосновано. В заключението вещото лице посочва, че няма данни за
извършени плащания от страна на ответника по процесният Договор за
паричен заем № 4250269 от 01.09.2021 г. към „И“ АД. Посочва още, че общо
заплатена сума на 05.04.2022 г. от „Ф“ ЕООД по сметка на „И“ АД е в размер
на 388,81 лева по превод за нареждане на кредитен превод с номер на
операцията 735В1002209502А8. Към А ЕООД не са налице платени суми от
получателя на заема и ответник по делото - Л. Л. Т..
Вещото лице в заключението сочи, че начисленията по кредита и Договор
за гаранция са както следва: главница по отпуснатият заем - 300,00 лева;
договорна лихва - 15,24 лева; Гаранция - 92,76 лева, лихва просрочие - 13,57
лева, разходи за събиране на вземането - такси - 60,00 лева. Според вещото
лице, като е взело предвид претендираните суми - 15,24 лева - договорна
лихва, 13,57 лева - лихва просрочие; 60,00 лева - такси събиране на вземането
+ 92,76 лева - гаранция, то ГПР възлиза на 132,05 %.
При горните фактически констатации, настоящият състав намира от
правна страна следното:
На въззивен контрол подлежи решението в обжалваната част, а именно с
която съдът е признал за установено по отношение на ответника Л. Л. Т., ЕГН
**********, с адрес: гр. ................. № 16, вх. Б, ет. 1, ап. 2, че дължи на „А, със
седалище и адрес на управление: гр. ....................“ № 81В, ап. 3,
представлявано от законните представители .................., сума в размер на
300,00 лв., която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
70 от 26.01.2023 г., издадена по ч. гр. д. № 154/2023 г. на Районен съд - гр.
Благоевград, произтичаща от Договор за паричен заем № 4250269, сключен на
01.09.2021 г. между „И“ АД, от една страна, и Л. Л. Т., която сума е заплатена
от „Ф“ ЕООД, като на 31.03.2022 година е сключен Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ между „Ф“ ЕООД и „А“ ЕООД, по силата на
който вземането е прехвърлено в полза на „А“ ЕООД, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда
/26.01.2023 г./ до окончателното погасяване.
По изложени подробно съображения първоинстанционният съд е приел,
че сключеният между страните договор, както и съпътстващите го договори,
са нищожни и предвид това и съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на
подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
тъй като при установена от съда недействителност на договор за
потребителски кредит - погасителният план няма действие между страните (в
горния смисъл Решение № 50056/29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г. I
т. о., Решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г. IV г. о., и
9
др.).
Изложените мотиви по преценката на първоинстанционния съд за
присъждане на сумата в размер на 300,00 лв. - главница, произтичаща от
Договор за паричен заем № 4250269, сключен на 01.09.2021 г. между „И“ АД,
от една страна, и Л. Л. Т., която сума е заплатена от „Ф“ ЕООД, като на
31.03.2022 година е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ между „Ф“ ЕООД и „А“ ЕООД, по силата на който вземането е
прехвърлено в полза на „А“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда /26.01.2023 г./ до
окончателното погасяване, са правилни, като настоящият съдебен състав
намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал
усвояването на кредита от ответника и липсата на извършени плащания на
дължимите суми по него, както и техния размер.
Пред въззивната инстанция жалбоподателят прави възражение за
недължимостта на главницата както поради липсата на издадена заповед за
изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото
ищецът е претендирал сумата на договорно основание, а признаването на
остатъка от главницата за дължим на извъндоговорно основание, предвидено в
чл. 23 от ЗПК, представлява произнасяне от съда по непредявено искане. По
повод на това оплакване настоящият съдебен състав счита същото за
несъстоятелно. Съгласно константната практика на ВКС, инкорпорирана в
решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV ГО,
решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I ТО, решение
№ 50056/29.05.2023 г. по т. д № 2024/2022 г. на ВКС, І ТО, решение №
50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение №
50005/21.02.2024 г. по т. д. № 1950/2022 г. на ВКС, ІІ ТО и др. / е прието, че
при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, без лихви и други разноски по него. Ако тази
недействителност се установи в производство по чл. 422 от ГПК, съдът следва
да установи в решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК изрично е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита в
хипотезата на чл. 22 от ЗПК. Съобразно изложеното ответникът по исковете
дължи връщането на чистата сума по кредита – непогасената главница, като
при определянето на нейния размер следва да се приспаднат всички заплатени
суми за погасяване на задълженията по кредита.
По отношение на следващото наведено възражение, че след като
договорът за потребителски кредит, сключен между Л. Т. и „И“ АД, както и
договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Л. Т. и „Ф“ ЕООД са
нищожни, то не е било отчетено обстоятелството, че ищецът „А“ ЕООД не
10
може да иска и получи от ответника дадената по договора за паричен заем
сума, тъй като не било извършено валидно цедиране на вземанията, както и по
отношение на възражението, че договорът за цесия е нищожен поради
невъзможен предмет, съдът следва да изясни следното: В настоящото
производство въпросът за действителността на сключения договор за
потребителски кредит се явява преюдициален, съгласно уредбата за защита
правата на потребителите. Но в същото време съдът не се произнася по
предявен иск за прогласяване недействителността на договора. Не е налице
диспозитив в тази връзка и страните не могат да се позовават на
недействителност на договора по отношение на страните, които не са
участвали в производството. Този договор се счита за недействителен само в
отношенията между страните в настоящото производство.
Тук възниква въпросът дали ищецът „А“ ЕООД, в качеството си на
цесионер, има право да получи чистата стойност на невърнатия кредит. Това е
свързано с материално правната легитимация на ищеца по отношение на
претендираното вземане. Уредбата на чл. 23 от ЗПК е основана на забраната за
неоснователно обогатяване, като законодателят приема, че независимо от
недействителността на договора, заемателят дължи връщане на полученото от
заемодателя без основание. В случая, обаче, заявителят не е заемодателя
предоставил паричен заем, а цесионер на вземане по недействителния
договор. Следва да има предвид, че в отношенията между цедент и цесионер
договорът не е обявен за недействителен и дали е валидно сключен договорът
за цесия не може да се изследва в това производство при неучастие на двете
страни по сделката. На цесионера към датата на цесията са прехвърлени
вземания на цедента – кредитор към длъжника – ответник в производството
по чл. 422 от ГПК. Правоотношението между страните по договора за цесия е
възникнало и цесионерът има право да получи всяко вземане във връзка с този
договор, дори и такова по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без
основание.
По изложените мотиви, ОС – Благоевград следва да потвърди решение №
Решение № 420/20.05.2025 г. постановено по гр. д. № 2476/2023 г. по описа на
Районен съд - Благоевград в обжалваната част.
По отношение разноските:
С оглед изхода на делото на въззиваемото дружество за въззивната
инстанция се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. и
внесения депозит за особен представител. Доколкото въззивното производство
е образувано във връзка с оспорване на дължимостта на чистата сума,
предоставена в заем по договор за потребителски кредит разноски се дължат
от въззивника.
По изложените мотиви, Окръжен съд – Благоевград
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА Решение № Решение № 420/20.05.2025 г. постановено
по гр. д. № 2476/2023 г. по описа на Районен съд - Благоевград.
ОСЪЖДА Л. Л. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. ................. № 16, вх. Б,
ет. 1, ап. 2, да заплати на „А“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. ....................“ № 81В, ап. 3, представлявано от законните
представители .................., сума в размер на 500,00 лв. - разноски пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12