Решение по дело №558/2025 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на Н. С. К. от [населено място] баня против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-4332-002152 от 15.04.2025 г., издадена от И. В. Й. на длъжност полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ („ПП“) към СДВР, с която на Н. С. К. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС) за срок от 6 (шест) месеца.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на оспорената ЗППАМ, като издадена в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, в т. ч. и в постъпило писмено становище от пълномощника на жалбоподателката – адв. Р. К., че към датата на извършване на нарушението, за което е приложена процесната ПАМ, автомобилът на жалбоподателката е бил управляван от съпругът й Х. А. К., който е притежавал валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС), издадено му на 13.11.2019 г. от Великобритания със срок на валидност до 06.12.2028 г., тъй като към датата на издаването му издалата го държава е била член на Европейския съюз (ЕС) и съответства на Приложение 6 към Конвенцията за движението по пътищата, договарящи страни по която са както Република България (РБ), така и Обединено кралство Великобритания (ОКВ), и която е приложима след излизането на ОКВ от ЕС от края на преходния период – 31.12.2020 г., договорен със Споразумението за оттегляне, доколкото по време на преходния период – до 31.12.2020 г., страните-членки на ЕС и ОКВ взаимно признават издадените от тях СУМПС. По тези съображения е направено искане за отмяна на ЗППАМ и се претендират направените разноски по делото.

Ответникът – полицейски инспектор в отдел „ПП“ към СДВР, чрез процесуалния си представител – юрисконсулт В. П., представя писмени бележки, с които оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателката адвокатско възнаграждение.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

С оспорената ЗППАМ № 25-4332-002152 от 15.04.2025 г., издадена от И. В. Й. на длъжност полицейски инспектор в отдел „ПП“ към СДВР, на жалбоподателката Н. С. К. е наложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 (шест) месеца. Обжалваният административен акт е постановен на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, като от фактическа страна е обоснован с обстоятелството, че на 05.04.2025 г. около 16.39 ч. в [населено място] по ул. „8-ми декември“ от [улица]към [улица], собственият на И. В. Й. лек автомобил „Ситроен Ц 14 Пикасо“ с рег. № [рег. номер] е бил управляван от лицето Х. А. К., [ЕГН] – български гражданин, със СУМПС № KARAN804287H99MN 46 – чуждестранно национално свидетелство, издадено от Великобритания, без да е подменено след пребиваване повече от 3 месеца от установяване на обичайното пребиваване на лицето в РБ, считано от 09.12.2024 г., когато е регистрирано последното му влизане в страната. Прилагането на ПАМ се основава на констатациите в съставен Акт за установяване на административно нарушение серия (АУАН), серия GA, № 3914951 от 05.04.2025 г.

Видно от приложения към административната преписка АУАН, серия GA, № 3914951 от 05.04.2025 г. на мл. автоконтрольор в отдел „ПП“ към СДВР, същият е бил бил съставен срещу Х. А. К., [ЕГН], за нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, изразяващо се в това, че на 05.04.2025 г. около 16.39 ч. в [населено място] по ул. „8-ми декември“ в посока от [улица]към [улица]е управлявал лек автомобил „Ситроен Ц 14 Пикасо“ с рег. № [рег. номер], собственият на И. В. Й., с чуждестранно национално свидетелство (СУМПС), издадено от Великобритания с № KARAN804287H99MN 46, без да е подменено след пребиваване повече от 3 месеца от установяване на обичайното пребиваване на лицето в РБ, като е посочено, последното му влизане в страната е на 09.12.2024 г.

Като доказателства по делото са приети документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на обжалваната ЗППАМ, както и представено от жалбоподателката заверено копие СУМПС № GOSP0910051DZ9RV08, издадено от ОКВ на 13.11.2019 г. на Х. К. със срок на валидност до 06.12.2028 г.

Като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът приема от правна страна следното:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес – адресат на приложената с обжалваната заповед ПАМ, в законово установения преклузивен срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б. „а“, т. 6 и 7 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена и приета като доказателство Заповед № 513з-6400 от 07.07.2023 г. на Директора на СДВР, с която са оправомощени длъжностни лица от СДВР, които да издават заповеди за прилагане на ПАМ по ЗДвП, вкл. по чл. 171, т. 2а от ЗДвП, сред които са и държавните служители – полицейски органи по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР – в отдел „ПП“ при СДВР. Следователно обжалваната ЗППАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП № 25-4332-002152 от 15.04.2025 г. е издадена от материално и териториално компетентен орган – полицейски инспектор в отдел „ПП“ към СДВР, в рамките на предоставените му правомощия.

Оспорената заповед е постановена в писмена форма, но не са изпълнени изискванията на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за постановяване на мотивиран административен акт. От посочените обстоятелства за обосноваване от фактическа страна на възприетото от административния орган наличие на материалноправната предпоставка за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП не може еднозначно да се установи на коя точно от четирите хипотези по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП (ППС е управлявано от лице, без да е правоспособен водач; водачът не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство; водачът е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред; СУМПС е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс) се основава налагането на ограничението. Възпроизвеждането на съдържанието на съставения срещу Х. К. АУАН не покрива изискването за мотивираност на административния акт, тъй като липсват каквито и да е било изложени съображения относно подвеждането на описаното в него противоправно поведение под някоя от хипотезите на чл. 150 или чл. 150а от ЗДвП като предпоставка за прилагане на принудителната административна мярка. Доколкото деянието, възприето от правоприлагащия орган като материалноправно основание за налагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, не е обосновано нито от фактическа, нито от правна страна, обжалваната заповед се явява постановена при неспазване на императивното законово изискване за посочване на фактическите основания за упражненото административно правомощие от гл. т. на обуславящото прилагането на мярката противоправно поведение.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт обхваща преценката налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти, изложени като мотиви в акта, и доколко същите се субсумират в нормата, възприета като правно основание за неговото издаване, съответно – следват ли се разпоредените с акта правни последици.

По дефиницията на чл. 22 от ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се прилагат ПАМ, техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в съответния закон (чл. 23 от ЗАНН).

В случая оспорената заповед е издадена на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, съгласно която норма за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ „прекратяване на регистрацията на ППС“ на собственик, който управлява МПС, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, или след като е лишен от право да управлява МПС по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 от ЗДвП или по реда на чл. 69а от НПК, както и на собственик, чието МПС е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.

Както вече беше отбелязано, приложената на жалбоподателката ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП от фактическа страна се основава на констатациите, съдържащи се в съставения на Х. К. АУАН за нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Жалбоподателката не оспорва обстоятелството, че на посочените в АУАН време, място и обстоятелства, собственият й лек автомобил е бил управляван от Х. К., като за удостоверяване на правоспособността за управление на МПС водачът е представил СУМПС, издадено му от ОКВ на 13.11.2019 г. на валидност до 06.12.2028 г., вкл. и за категорията, към която спада управляваното от него МПС. Спорният по делото въпрос се свързва с това дали с оглед на приложението на нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП към момента на управлението на МПС със СУМПС, издадено от ОКВ, Х. К. следва да се счита за неправоспособен водач или за водач, който не притежава валидно СУМПС.

Съгласно разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП българските граждани могат да управляват МПС на територията на РБ с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава – членка на ЕС, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. От друга страна в разпоредбата на чл. 161 от ЗДвП е регламентирано, че СУМПС, издадено в друга държава, е валидно на територията на РБ за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. Държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. Държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква „а“ от него; 3. Свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. Свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. Свидетелството е издадено от държава-членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или от Конфедерация Швейцария. В случая, както беше посочено, СУМПС на Х. К. е издадено от ОКВ на 13.11.2019 г. със срок на валидност до 06.12.2028 г. Към момента на издаването на СУМПС не е влязло в сила Споразумението за оттегляне на ОКВ от ЕС (в сила от 31.01.2020 г.), поради което държавата – издател, е била държава-членка на ЕС. СУМПС съответства напълно на приложение № 1 към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства. По силата на Споразумението за оттегляне Директива 2006/126/ЕО е била приложима и в ОКВ до края на преходния период – 31.12.2020 г., т. е до 31.12.2020 г. страните-членки на ЕС и ОКВ взаимно признават издадените от тях СУМПС. Преценката за валидността на СУМПС, издадени от ОКВ преди 31.12.2020 г. със срок на валидност, изтичащ след тази дата, е предоставена на всяка отделна държава – членка на ЕС. След този период е приложима Конвенцията за движението по пътищата, договарящи страни по която са както РБ, така и ОКВ. Затова, за да бъдат признати у нас издадените от ОКВ СУМПС, трябва да съответстват на Приложение 6 към Конвенцията за движението по пътищата. Приложение 6 към Конвенцията и Приложение № 1 към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. включват като задължителни реквизити напълно идентични данни и информация. На официалната електронна страница на Министерство на вътрешните работи на РБ е общодостъпна информация, според която след изтичане на преходния период в РБ СУМПС, издадено от ОКВ, ще бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата от 1968 г. и отговарящо на изискванията на Приложение 6 към нея. РБ в действащото си законодателство няма разпоредба, която да изключва валидността на издадените преди 31.12.2020 г. от ОКВ СУМПС, чийто срок все още не е изтекъл. След като издадено от ОКВ СУМПС ще бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и отговарящо на изискванията на Приложение 6 към нея, при прилагането на чл. 161, т. 1 от ЗДвП следва извода, че притежаваното от Х. К. СУМПС № GOSP0910051DZ9RV08, издадено му от ОКВ на 13.11.2019 г. със срок на валидност до 06.12.2028 г., представлява валидно СУМПС на територията на РБ за категорията, за която е издадено. С оглед на това и в контекста на поетия от РБ ангажимент, като договаряща се страна по Конвенцията за движението по пътищата, да признае всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на Конвенцията (чл. 41, § 2, б. „b“ от Конвенцията), притежаваното от Х. К. СУМПС, издадено от ОКВ кралство Великобритания на 13.11.2019 г. със срок на валидност до 06.12.2028 г., следва да се приеме като валиден документ, удостоверяващ правоспособността на водача за управление на МПС от съответната категория.

Действително, националната правна регламентация в разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП въвежда срок, до който българските граждани могат да управляват МПС на територията на РБ с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава – членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария – до 3 месеца от датата на влизането им в страната. Но ако и посочената норма да ограничава времевия период, през който български гражданин може да управлява МПС на територията на РБ с чуждестранно национално свидетелство в хипотезата, когато то не е издадено от държава – членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, това не означава, че валидността на такова СУМПС на територията на РБ е ограничена с някакъв срок, нито че с изтичането на тримесечния срок по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП се дерогира валидността на чуждестранното СУМПС за територията на РБ – това тълкуване би противоречало на законово признатата валидност на свидетелството за управление в хипотезата на чл. 161, т. 1 от ЗДвП и би било в колизия с поетите от държавата ангажименти, като договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата, за признаване на всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на Конвенцията. Управлението след изтичането на предвидения в закона тримесечен срок от български гражданин на МПС на територията РБ със свидетелство за управление, което не е издадено от държава – членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, ако и да съставлява нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, нито дисквалифицира издаденото от договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и отговарящо на изискванията на приложение 6 към Конвенцията свидетелство за управление като валиден удостоверителен документ (валидно СУМПС), нито изключва правоспособността на водача, притежаващ такова свидетелство за правоуправление. Че законът не приравнява откъм правни последици управлението на МПС със СУМПС, което не е издадено от държава – членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, след изтичането на срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, с управление на МПС от неправоспособен водач или от водач, който не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, еднозначно се извлича от разпоредбите на чл. 161, ал. 4 и ал. 8 от ЗДвП. Изрично в чл. 161, ал. 4 от ЗДвП е предвидено, че чуждестранно национално СУМПС на български гражданин, издадено от държава, която не е членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, се заменя с българско свидетелство за управление без полагане на изпит, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията, като в този случай замяната с българско свидетелство за управление се извършва след представяне на чуждестранно национално свидетелство, като замененото свидетелство се връща на държавата, в която е издадено (чл. 162, ал. 8 от ЗДвП). Нормативно регламентираната в хипотезата на чл. 162, ал. 4 от ЗДвП замяна на чуждестранно национално свидетелство с българско свидетелство за управление и разграничаването от случаите, когато чуждестранно национално свидетелство не отговаря на изискванията по чл. 162, ал. 4 (тогава се издава българско свидетелство за управление на МПС след успешно полагане на изпит – чл. 162, ал. 5 от ЗДвП), ясно сочи, че когато чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС на български гражданин, издадено от държава, която не е членка на ЕС, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, но тази държава е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение 6 към Конвенцията (както е в случая), националното законодателство с нормата на чл. 162, ал. 4 от ЗДвП признава придобитата правоспособност на водача, зачитайки валидността на удостоверяващия правоспособността документ – чуждестранното национално свидетелство, при заменянето му с българско СУМПС без полагането на изпит.

Принудителните административни мерки, каквато по дефиниция и по съдържание е наложената с обжалваната заповед мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Като форма на държавна принуда те представляват репресивни мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения по повод неправомерно поведение. Предвид нормативно регламентирания принцип по чл. 23 от ЗАНН за законоустановеност на принудителните административни мерки, вкл. от гл. т. на основанията за тяхното прилагане и субектите, спрямо които могат да бъдат приложени, материалноправните норми, предвиждащи такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване и прилагане. Ето защо недопустимо е прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП при разширително тълкуване на хипотезите, обхванати от предвидените материалноправни основания за налагане на ограничението, вкл. от гл. т. на обуславящото прилагането на ПАМ и целите на осъществяваната държавна принуда административно нарушение. В случая дори и да се приеме за доказано, че Х. К. е допуснал нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП при управление на 05.04.2025 г. на територията на РБ на МПС, собственост на жалбоподателката, с издадено от ОКВ свидетелство за управление, след изтичане на законово регламентирания 3-месечен срок, по изложените по-горе съображения и в контекста на приложимата нормативна регламентация следва извода, че това нарушение не се субсумира в хипотезата на управление на МПС от неправоспособен водач или на управление на МПС от водач, който не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, като основание за упражняване на публичното право за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“, предложение последно от ЗДвП на собственика на МПС. Ето защо съдът намира, че необосновано от гл. т. на доказателствата и неправилно от гл. т. на закона административният орган е приел, че са налице елементите на правопораждащия фактически състав за прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП по отношение на жалбоподателката.

С оглед на изложеното съдът приема, че жалбата е основателна. Оспорената ЗППАМ, като издадена при неспазване на изискванията на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и при неправилно приложение на материалния закон, следва да бъде отменена, като незаконосъобразна.

Предвид изхода на делото искането на жалбоподателката за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като на основание чл. 143, ал. 1 от АПК СДВР бъде осъдена да й заплати сумата от 10 лева, представляваща внесена държавна такса. По делото е представен договор за правна защита и съдействие за упълномощения от жалбоподателката адвокат, с който е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., без обаче да е отбелязано, че същото е било заплатено, и дори без да е уговорен начина на заплащането му, поради което и тъй като не са представени доказателства, че договореното адвокатско възнаграждение е било заплатено на адвоката, последното не следва да се присъжда на жалбоподателката като направени разноски по делото.

Водим от горните мотиви, Административен съд Стара Загора на основание чл. 172, ал. 2, предложение второ от АПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на Н. С. К., [ЕГН], Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-4332-002152 от 15.04.2025 г., издадена от И. В. Й. на длъжност полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към СДВР, с която на Н. С. К. е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от 6 (шест) месеца, като незаконосъобразна.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 172, ал. 5, изречение второ от ЗДвП.