РЕШЕНИЕ
№1054
гр. Пловдив, 25.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на четиринадесети май, през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня
Петкова и с участието на прокурор при ОП
- Пловдив Росен Каменов, като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 888 по описа на съда за 2021
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от Т.П.С. с ЕГН ********** ***, чрез
пълномощника му адв.Х.Р., срещу ответника ОД
на МВР - гр. Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за осъждане на ответната
страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени от него в резултат на
отмененото незаконосъобразно Наказателно постановление № 15-1030-7550 от 22.12.2015
г., издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив срещу ищеца,
представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на наказателното
постановление по АНД № 2777/2019 г. по описа на
Пловдивски районен съд, 14 наказателен състав разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на
сумата. Претендират се и направените в хода на настоящото производство разноски.
В съдебно заседание ищецът се представлява от адв.Р., който моли да се
уважи исковата претенция, като доказана по основание и размер.
Ответникът по иска ОД на МВР - Пловдив, редовно призован, не е изпратил
представител в съдебно заседание. Постъпил е писмен отговор по исковата молба
от упълномощен главен юрисконсулт при ответната страна Пенкова с изложено
становище относно недопустимост на исковата претенция, както и доводи за
неоснователност и недоказаност на същата. Искът се оспорва по основание и по размер, направено е
възражение за наличие на основанията по чл.5 от ЗОДОВ, като се прави и искане
за присъждане на по-малко обезщетение и за намаляване на адвокатското
възнаграждение по настоящото дело под предвидения, или до предвидения в Наредба
№ 1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение и разноски по производството.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор Каменов
изразява становище за основателност и доказаност на исковата претенция и счита,
че тя следва да бъде уважена.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на
съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение
за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от
незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна
дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно
постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело №
2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и
Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от
упражнената дейност по административно наказване, също представлява по
естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не
носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, но
въпреки това основният вид на дейността по налагане на административно
наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с
административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ
да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за
квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не
правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа,
негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че
актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и
въпреки че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от
санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е
последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административно - наказателна компетентност, законово предоставена на органите
в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност.
Тъй като законодателят към момента на провеждане
производството по обжалване на наказателното постановление не е бил предвидил
все още ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред Районния
съд, нито пред Административния съд в хода на касационното производство, като
разпоредбата на чл.63,
ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ., бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно издадено
наказателно постановление, то и исканията за обезщетяване на направени разноски
в производството по обжалване, направени преди настъпилото изменение, подлежат
на разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и
от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за допустимостта
на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на административния акт по
съответния ред. В случая исковата претенцията е основана именно на отмяна на наказателно
постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН.
Както се каза
вече, разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета след провеждане на
производството по обжалване на наказателното постановление, поради което и в
хода на същото не е имало процесуална възможност ищецът да иска присъждане на
направените разноски. В тази насока неоснователно е
възражението на ответната страна относно това, че искът е недопустим, защото
ищецът бил имал възможност, след влизане в сила на измененията на ЗАНН
касателно присъждането на разноски, да иска допълване на съдебното решение, с
което наказателното постановление е било отменено, в частта относно разноските
по реда на чл.248 от ГПК. Неоснователността на това възражение се обуславя
преди всичко от факта, че последното съдебно заседание по делото на РС -
Пловдив, в което е даден ход на производството по същество, видно от
приложеното АНД № 2777/2019 г., е било проведено на 12.11.2019 г., когато все
още не е било налице изменението на разпоредбата на чл.63 от ЗАНН, обнародвано
с ДВ бр.94/29.11.2019 г. и в сила три дни след обнародването му, даващо вече
възможност на страните в производствата по обжалване на наказателни постановления
да правят искания за присъждане на разноски. Следователно и към този момент
жалбоподателят не е разполагал с процесуална възможност да направи такова
искане. Нормата на чл.248 от ГПК предвижда допълване или изменение на съдебното
решение в частта относно разноските, тогава, когато страна е поискала такива
/по арг. и от чл.80 от ГПК до приключване на съдебното заседание/, но съдът е
пропуснал да се произнесе, или се е произнесъл, но не съобразно искането на
страната. Тъй като, както се каза, към момента на приключване на съдебното
дирене пред РС - Пловдив жалбоподателят не е имал изобщо предоставена от закона
процесуална възможност да иска присъждане на разноски, то затова и не може да
се счете, че съдът е пропуснал да се произнесе по такова искане, защото не е
бил сезиран с него, а и това не е било допустимо. Сиреч, не са били изобщо
налице сочените от ответника основания да се иска допълване на съдебното
решение на районния съд по чл.248 от ГПК в частта относно разноските. В тази
насока и липсата на направено искане за произнасяне по разноските пред районния
съд не се дължи на процесуално бездействие на жалбоподателя, а е последица от
липсата на законова възможност изобщо такова искане да бъде поставяно за
разрешаване от съда в това производство.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая,
издател на посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност
се твърди да са произтекли вреди за ищцата е Началник Сектор „Пътна полиция“
при Областна дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно
чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото
наказателното постановление е част от административната структура на това
юридическо лице /по арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно срещу
Областна дирекция на МВР Пловдив.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца С. е било издадено Наказателно постановление № 15-1030-7550
от 22.12.2015 г., с което на същия е било наложено административно наказание
глоба в размер на 400 лв. за нарушение по чл.315, ал.1 от КЗ. Наказателното
постановление е било обжалвано от ищеца С. по реда на чл.59 от ЗАНН, като
жалбата вместо пред районния съд е била депозирана пред Административен съд
Пловдив, чрез пълномощника на ищеца адв.Р.. По жалбата било образувано адм.
дело № 1205/2019 г. по описа на административния съд. С жалбата срещу
наказателното постановление били представени и приложени по делото на
административния съд пълномощно от 17.04.2019 г. от името на ищеца С. за адв. Х.Р.,
както и договор към него за правна защита и съдействие с договорено и изплатено
към момента на подписване на договора адвокатско възнаграждение от 350 лева. С
определение от 24.04.2019 г. производството по адм. дело № 1205/2019 г. било
прекратено и делото изпратено по подсъдност на Районен съд Пловдив. В Районен
съд Пловдив било образувано АНД № 2777/2019 г., по което били проведени няколко
съдебни заседания, последното от които на 12.11.2019 г., като в три от
заседанията участвал адв. Р.. С решение № 392/02.03.2020 г. Районен съд -
Пловдив, 14 наказателен състав, отменил обжалваното наказателно постановление. Решението
не било обжалвано влязло в сила на 04.06.2020 г.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато
възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на
плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В случая от приложения по адм.д. № 1205/2019 г. в
оригинал договор за правна защита и съдействие към пълномощно от 17.04.2019 г. е
видно, че е било договорено и платено в брой възнаграждение от 350 лева при
подписването му, а договорът е подписан от двете страни. В тази насока и според
съда, въпросният договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери
извършения от страна на ищеца разход за адвокатска защита пред съда по
обжалване на наказателното постановление. Затова и разход в претендиран размер
от 350 лева, като направен от ищеца С. е доказан.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи,
е установена по делото наличната отмяна
на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност,
каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно
постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния съд по АНД
№ 2777/2019 г. производство по обжалване на наказателното постановление се
установява ищецът да е направил имуществен по своя характер разход, като е
заплатил адвокатски хонорар на упълномощения и представлявал го в
производството адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за
ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като
незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена
последица от него, доколкото ищецът не би търсила и заплащал адвокатска защита,
ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. В
тази насока следва да се има предвид и изричното разрешение, дадено в
задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската
защита е конституционно гарантирана в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в
чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно изложени доводи
твърдението, че направеният разход за адвокатски хонорар в посочените
производства, не се явява имуществена вреда за ищеца, тъй като е платен само по
силата на свободното договаряне между страните. Съгласно последно посоченото ТР
1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са
основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение. Тук следва да се има предвид, че е без значение причината, поради
която е отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за
възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение
към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е
установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е
издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията
за обезщетяване на вреди при налична отмяна на наказателното постановление като
незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по
вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би
съществувало, например, при установено недобросъвестно процесуално поведение на
същия в процедурата по отмяната на незаконосъобразното наказателно
постановление, което да е довело до извършването на по-големи и/или неоправдани
разходи за адвокатско възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи
да е имал ищецът. В крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска
защита е незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк
резултат от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е имал
предходно виновно поведение, осъществило състав на административно нарушение, е
въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното производство
и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно упражнената дейност на
административния орган, сиреч липсва причинно-следствена връзка между
поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе подлежи на
изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№ 3/2004 г. на
ОСГК на ВКС.
От изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищеца С..
За да отговори
на възражението на ответника относно размера на претендираните като обезщетение
разноски, направени във връзка с обжалване на наказателното постановление,
съдът отново се позовава на мотивите на цитираното и по-горе Тълкувателно
решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки
принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и
единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на
чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив,
което означава да е съразмерен на
извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на
която и да е от страните в производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА
е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение
следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от
предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2
от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в приложимата редакция към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие/ е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, в
които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението,
но не по-малко от 300 лв. В случая размерът глобата по отмененото наказателно
постановление е бил 400 лева, поради което и минималният размер на адвокатското
възнаграждение за представителство пред съда е 300 лева на основание чл.7,
ал.2, т.1 от Наредбата. Освен това обаче, в чл.18, ал.1 от цитираната наредба е
предвидено отделно възнаграждение само за изготвяне на жалба без осъществяване
на процесуално представителство.
Предвидените по Наредбата размери са само долна граница, под която
адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна
помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз основа на писмен
договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер не е
равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а
определянето на размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в
зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и
във връзка със спецификите, сложността, продължителността и предмета на
конкретното производство. В случая, видно е, че адв. Р. е съставил и подписал
жалбата, която е сложила началото на производството по обжалване на
наказателното постановление и я е депозирал в съда, а оказаната правна помощ по делото, образувано
пред Районния съд, след изпращането му по подсъдност, се е изразила в
процесуално представителство чрез участие в три съдебни заседания, в които е
било проведено пълноценно съдебно следствие със събиране и на гласни
доказателства, включващо разпит на един свидетел, като пълномощникът на ищеца е
изложил и становище по съществото на делото в последното заседание по делото. С
оглед на посочената действително осъществена правна защита и съдействие, както
и характера, сложността и обема на делото, по което е осъществена защитата, то
съдът намира, че претендираният от ищеца размер на обезщетението е съразмерен.
Тоест, така направеният разход от 350 лева от ищеца С. може да бъде счетен за
съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред Районния съд
производство и поради това направеното в настоящото производство искане за
обявяване прекомерност на направения разход и съответно намаляване на
претендираното обезщетение от страна на ответника не следва да се уважава.
Поради изложеното и исканото по делото обезщетение за направени разходи за
адвокатско възнаграждение следва да се уважи като претенция до пълния
претендиран размер от 350 лева. Възражението на ответната страна, свързано с
приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се обсъжда, доколкото посочената
разпоредба се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, а в случая
предявеният иск касае имуществени такива.
Настоящият
състав
намира за основателно и направеното акцесорно искане, което принципно следва
съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което
ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК,
при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен от
определения с посоченото ТР момент, а именно завеждането на исковата молба пред
настоящия съд, поради което и следва да се уважи така, както е поискано, като
от 05.04.2021 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от 350
лева.
На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца
ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски за
внесената държавна такса за образуване на делото. По възражението на
представителя на ответната страна за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, заплатено за представителство пред настоящия
съд, съгласно договора за правна защита и съдействие, представен на лист 4 по
делото, ведно с пълномощно от 28.03.2021 г., следва да се посочи, че
възнаграждението действително се явява прекомерно и са
налице основания за намаляването му по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, приложим
съгласно препращането на чл.144 от АПК и §1 от ЗР на ЗОДОВ. Съгласно чл.8,
ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с
определен материален интерес възнаграждението е: при интерес до 1000 лв. – 300
лв. В конкретния случай, уговореното и платено възнаграждение по настоящото
дело, видно от представения договор за правна защита и съдействие от 28.03.2021
г., е 400 лева, а оказаната от адвокат Р. по настоящото дело правна помощ се
изразява в изготвяне на исковата молба и процесуално представителство само в
едно заседание, продължило 6 минути. Това дело не се отличава с фактическа или
правна сложност. Поради това и в процесния случай уговореният и видно от
договора за правна защита и съдействие, приложен по настоящото дело, заплатен
действително от ищеца размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева, който
надвишава със 100 лева минимално предвидения по Наредбата, следва да се
определи като несъразмерен и несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА,
поради което следва да бъде определен като прекомерен и намален по искането на
ответника до справедлив и съответстващ на посочените критерии размер, а именно
такъв от 300 лева, съставляващ минималният предвиден в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размер на възнаграждението за
конкретното производство. Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК съдът не може да присъди
по-малък размер на разноските за адвокат от минимално предвидения такъв по
Наредбата, поради което и искането на ответника за намаляване на размера на
адвокатското възнаграждение под предвидения минимум не е съответно на закона. Предвид
посоченото и ще следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца направените
разноски в производството за държавна такса от 10 лева, както и адвокатско
възнаграждение от 300 лева, или общо 310 лева.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на Т.П.С. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 350,00 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца С. имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно
издаденото срещу него Наказателно постановление № 15-1030-7550 от 22.12.2015
г., на Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 05.04.2021 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на Т.П.С. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 310,00 лв. /триста и десет
лева/, представляваща направените от него разноски по настоящото дело за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: