№ 81
гр. Раднево, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и пети
юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ростислава Петкова
при участието на секретаря Десислава Ст. Лъчова
като разгледа докладваното от Ростислава Петкова Гражданско дело №
20255520100017 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Р. К. Д., действаща
чрез пълномощника адв. М. от АК-Стара Загора, срещу „Аксес Файнанс“ АД,
с която са предявени евентуално съединени искове с правно основание чл.26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 ЗПК вр. с чл. 10а ЗПК. Ищецът твърди, че между нея като
кредитополучател и ответното дружество „Аксес Файнанс“ АД в качеството
си на кредитодател бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ от *********
г., по силата на който кредиторът е следвало да предостави револвиращ кредит
в размер на 1400 лева, който се усвоява чрез международна платежна карта
„Бяла карта“, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне при
уговорените в договора условия. С Анекс от ********* година, към Договор
за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ****** било уговорено, че
кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12 % /нула
цяло и дванадесет/ процента, а годишният процент на разходите е 45.9 %
/четиридесет и пет цяло и девет/ процента.
Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите, е различен от посочения в Договора за заем,
респективно и в Анекс от ********* година към Договор за кредит „Бяла
Карта“ от ********* година, тъй като уговорената неустойка в чл. 20 от
договора в размер на 10% от усвоената сума, ако в срока по чл. 15 от договора,
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, представлява
добавък към договорната лихва и не е добавена в ГПР като разход по кредита.
Счита, че годишният процент на разходите по кредита включва в себе си
всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
1
тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Отделно и с цел
постигане на още по-голяма печалба, кредиторът уговорил в договора с
разпоредбата на чл. 21, ал. 4, че при забава от страна на кредитополучателя за
плащане на текущото и задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, последният
се задължава да заплати на кредитора и разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден
до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
от договора. Твърди, че съгласно чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла
Карта“ от ********* година, с КИД ******, ищцата е поела и задължение след
настъпване на предсрочна изискуемост да заплати на кредитора такса в размер
на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява
дейност по извънсъдебно събиране на задължението.В исковата молба
посочва, че „неизпълнението“ на задължението от страна на длъжника да
посочи поръчител, отговарящ на тези условия вдига лихвеният процент на
кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала
прикрита възнаградителна лихва.Твърди, че не са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е
регламентиран и размерът на "печалбата на кредитора" /възнаградителна
лихва/, като не е посочено каква част от погасителната вноска представлява
главница и каква - лихва, такси и прочие. Счита, че поради по-високия лихвен
процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в действителния му
размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
По този начин били нарушени добрите нрави и се внася неравноправие между
правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга.
Липсвало яснота относно посочения годишен лихвен процент по договора,
единствено било уговорено, че кредитополучателят дължи дневен лихвен
процент в размер на 0.12 % /нула цяло и дванадесет/ процента, а яснота
досежно размера на годишния лихвен процент – липсвала. В заключение
посочва, че лихвеният процент в договора от 0.12 % /нула цяло и дванадесет/,
представляващ дневен лихвен процент, не отговаря на действително
приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка“ в чл. 20
представлявала добавък към договорната лихва, а последната не била
добавена в ГПР като разход по кредита. Предвид гореизложеното моли съдът
да постановите съдебно решение, с което да признаете за установено, че
договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, сключен
между „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД, с ЕИК *********, което дружество е
преобразувано с правоприемник "Аксес Файнанс" АД, с ЕИК ********* и Р.
К. Д., с ЕГН: **********, е изцяло недействителен.
В случай, че съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в
условията на евентуалност, моли да се постанови, че уговореният лихвен
процент в размер на 0.12 % /нула цяло и дванадесет/ процента дневно в чл.
2
4,ал.1, т.2 от договора, е нищожен.
Отново в условията на евентуалност, моли съдът да обяви уговорената
„неустойка“ в чл. 20 от Договора за нищожна. Твърди, че с така уговорената
неустойка се цели единствено да се постигане неоснователно обогатяване,
като тази разпоредба излиза извън присъщите функции на неустойката,
посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Счита,
че уговорената в чл. 20 от процесния договор за потребителски кредит,
неустойка е неравноправна, тъй като представлява уговорка във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
В случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен и в условията
на евентуалност, моли съдът да постанови, че уговорената клауза чл. 21, ал. 4
от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, с
която се уговаря дължимост на кредитора на разходи за действия по събиране
на задълженията, в случай на забава от страна на кредитополучателя за
плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, в размер на
2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора е
недействителна. Твърди, че претенцията за такси за извънсъдебно събиране на
дълга се основава на нищожна договорна клауза, според която длъжникът
следва да заплати на кредитора второ обезщетение за забава, различно от
претендираното обезщетението за забава, което е в противоречие с
императивната разпоредба н а чл. 33, ал. 1 ЗПК, според която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение,
а изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника
в забава.
Отново в условията на евентуалност, моли съдът да постанови, че
уговорената клауза на чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от
********* година, с КИД ******, с която се уговаря след настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят да заплати на
кредитора такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на
служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на
задължението за недействителна. Счита клаузата за нищожна, понеже с нея
неоправдано се възлага такса на потребителя при настъпване на предсрочна
изискуемост и същата се дължи за действията на служителите на
кредитодателя по администриране на дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя. Кредиторът няма право да начислява
такси във връзка с неизпълнението на длъжника, понеже с това се нарушава
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Следователно клаузата на чл. 21, ал. 5 от
договора е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 във връзка с чл. 10а, ал. 2 от
3
ЗПК.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„Аксес Файнанс“ АД, в който взема становище за неоснователност на
исковете. Не отрича, че на ********* г. Р. К. Д. е сключила с „Аксес Файнанс“
АД Договор за кредит „Бяла Карта“ № ****** (Договора), по силата, на който
ответното дружеството е предоставило на ищцата револвиращ кредит в
максимален размер от 1400 /хиляда и четиристотин/ лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент -
платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне
съгласно условията на Договора. Твърди , че кредитният лимит е увеличаван
3 пъти дистанционно (на *****.2021 г. на 1900 лв.; на *****.2022 г. на 2400 лв.
и на *****.20243г. на 2600 лв.), като към настоящия момент е 2 600 /две
хиляди и шестстотин/ лева. Счита, че клаузите на договора са в съответствие с
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за
потребителския кредит. Твърди, че съгласно разпоредбите на чл. 19 от ЗПК
надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на
разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Клаузите,
надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а
платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита.
Според ответника що се отнася до твърдението за нищожност на отделни
договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната
недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото
неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание. Счита, че
към момента на сключване на Договора в действащото законодателство
липсва ограничение относно допустимите размери на възнаградителната
лихва и няма правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя.
Намира за неоснователно твърдението за недобросъвестно поведение от
страна на кредитодателя, при положение че последният е информирал
предварително клиента за всички условия по кредита, включително за размера
на възнаградителната лихва, още с предоставянето на Стандартен европейски
формуляр (СЕФ), съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Намира
твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен
лихвен процент противоречал на добрите нрави за голословно. Според
ответника договорената лихва представлява цената, която потребителят
заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно
това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се
дължала така, както е уговорена. Според ответника чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
изисква от заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му. В настоящия случай това условие било
изпълнено и изискуемата информация фигурирала в договора. Счита
твърденията на ищеца, че в Договора не е ясно посочено при какви условия е
изчислен ГПР за неоснователни. Видно от Договора ясно и категорично били
написани допусканията за изчисление на ГПР, според изискванията на ЗПК.
Според ответника Договорът не само формално покрИ. минимално
4
изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни.
Според изложеното в исковата молба разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 не
вменява задължение за описване на кои компоненти точно са включени в
годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира
същият. Твърди, че годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България -
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
/Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма
нарушение на чл. 19 от ЗПК. Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора,
изложени в исковата молба, също намира за неоснователни. Твърди, че
въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с
което увеличава и ГПР, т.е. че с неустойката се създават задължения, които се
покрИ.т от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е съобразил
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, съгласно която при изчисляване на
ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Твърди, че неустойката се начислява единствено при неизпълнение на
задължениета на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е
условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на
потребителя. Отбелязва, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл.
21, ал. 4 от Договора се дължат единствено и само в случай, че
Кредитополучателят не заплати в посочения в Договора срок за плащане,
общото си задължение. Не споделя твърденията на ищеца в исковата молба, че
действията по събиране на заема и свързаните с това разходи са част от
дейността по управление на същия и уговарянето на разходи за тях е
недопустимо. Намира за неоснователни твърденията на ищеца, че клаузите са
неравноправни. При кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите
бИ.т запознавани с всички условия по Договора за кредит. Преди подписване
на всеки договор, потребителите, които са напълно дееспособни лица, се
запознават с условията на договора посредством предоставянето на СЕФ,
както беше посочено по-горе. Предвид изложеното иска от съда да
отхвърли предявените искове като неоснователни. Прави възражение за
изтекла давност на извършени плащания по договора за лихва, неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и разходи за събиране на вземания.
Моли в полза на „Аксес Файнанс“ АД да бъдат присъдени сторените в
настоящото производство разноски на основание чл. 78 от ГПК, включително
и възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360,00 лв.
Възразява, че за ищецът са налице предпоставките по чл. 38 Закона за
адвокатурата (ЗАдв) да бъде предоставена безплатна адвокатска помощ с
оглед посочените по-горе доказателства за противното, поради което считам
същото за неоснователно и не следва да бъде уважено.
5
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, достигна до
следните фактически и правни изводи:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните
за безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните
обстоятелства: че ищецът Р. К. Д. е сключила с Аксес Файнанс“ АД договор за
кредит „Бяла карта“ от ********* г., по силата на който кредиторът е следвало
да предостави револвиращ кредит в размер на 1400 лева, който се усвоява чрез
международна платежна карта „Бяла карта“, а кредитополучателят се
задължава да го ползва и върне при уговорените в договора условия. С Анекс
от ********* година, към Договор за кредит „Бяла Карта“ от *********
година, с КИД ****** било уговорено, че кредитополучателят дължи дневен
лихвен процент в размер на 0.12 % /нула цяло и дванадесет/ процента, а
годишният процент на разходите е 45.9 % /четиридесет и пет цяло и девет/
процента; съгласно чл. 20, ал. 1 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от
********* година, с КИД ******, който е изменен с Анекс от *********
година, към Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД
******, ищецът дължи „неустойка“ в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница, ако в срока по чл. 15 от договора, кредитополучателят не
предостави допълнително обезпечение; съгласно чл. 21, ал. 4 от Договор за
кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, който е изменен с
Анекс от ********* година, към Договор за кредит „Бяла Карта“ от *********
година, с КИД ******, длъжникът дължи на кредитора разходи за действия по
събиране на задълженията, в случай на забава от страна на кредитополучателя
за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, в размер на
2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора; съгласно чл. 21,
ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******,
след настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят
следва да заплати на кредитора такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за
дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране
на задължението.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест както следва:
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 22
ЗПК вр. чл. 10а ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК ищецът следва да докаже
твърденията си за недействителност на договора за кредит поради
противоречие с императивни правила на ЗПК; съответно, че клаузите на чл. 4,
ал.1, т.2, чл.20, ал.1; чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от договор са нищожни поради
нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.
19, ал. 4 ЗПК;
Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на
клаузите от договора за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора
6
факти за това.
Следва да се посочи, че съдържанието на процесния договор за кредит
не е спорно между страните. С оглед предмета на процесния договор за кредит
съдът приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството
„потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите
на ЗПК. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.
7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато
той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесния
договор за кредит съдът приема следното:
От приетото и неоспорено от страните заключение на допусната по
делото СИЕ се установява, че размерът на отпуснатия кредитен лимит кредита
е 1400 лева, при ГПР в размер от 45,9 % и дневен лихвен процент в размер на
0,12 %, като е договорено предоставянето на обезпечение в петдневен срок от
сключването на договора, като при непредоставянето му кредитополучателят
дължи неустойка в общ размер на 6309,19 лева. Експертът е уточнил, че
предвид размера на всички дължими суми съгласно Договор за кредит „Бяла
карта“ от ********* г. и начислената неустойка в размер на 6309,19 лева,
действителният размер на ГПР възлиза на 1030 %.
Основателно от страна на ищеца по предявения иск се поддържа, че е
налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет. В конкретния случай от заключението на допуснатата
съдебно – икономическа експертиза се установява, че размерът на ГПР, без да
се включва в същия неустойката, не нарушава това изискване, но при нейното
включване безспорно е надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и то повече от десетократно. Съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
7
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка,
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение
на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално
извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води
до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на
изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като
разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Следователно и сама по
себе си клаузата за неустойка се явява нищожна с оглед нормата на чл. 19, ал.
5 ЗПК. Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност
на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на
реалния ГПР (с включена неустойка). Както се посочи и по-напред, след като
неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за
кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е
посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и решение по дело C‑714/22 от 21.03.2024 г. на
СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за
кредит, сключен с потребител. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен
смисъл се явяват неоснователни.
По така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен
иск за установяване недействителността на договора за кредит е основателен.
Не се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените
8
при условията на евентуалност установителни искове за установяване
недействителността на отделни клаузи от договора.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат само на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Сторени са разноски за заплатена държавна такса в размер на 56 лева и
депозит за ССчЕ в размер на 450 лева .
В производството се претендира и адвокатско възнаграждение
уговорено на основание чл. 38, ал.2 вр. с ал.1 от ЗАдв. Съгласно Определение
№ 215 от 17.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3611/2022 г., I г. о., ГК и др.
изявлението за наличие на конкретното основание за оказване на безплатна
помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързва съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на
искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е правната помощ по делото да е осъществена
без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по
чл. 36, ал. 2 ЗАдв, заявление, че предоставянето на правната помощ е
безвъзмездно и липса на данни, които да го опровергават, отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В случая тези предпоставки са налице, с оглед което и съдът следва да
определи адвокатско възнаграждение, което ответникът да заплати в полза на
процесуалния представител на ищеца въз основа на критериите, изведени в
съдебната практика: фактическа и правна сложност на спора, достъп до
правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост насрещната
страна да понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и
обоснованост на разноските) и не на последно място икономическите условия
в страната, измерител на които се явява МРЗ и цената на иска. В настоящия
случай адвокатът на ищеца не е присъствал в нито едно открито съдебно
заседание, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от
типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед
предмета и страните.
С оглед изложеното и предвид представените доказателства за
регистрация по ЗДДС от страна на адв. М., следва да му бъде присъдено
адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ
размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 360 лева с ДДС за
предявения един иск. Като ориентир за определяне на адвокатското
възнаграждение съдът следва да взема предвид размерите, определени в
Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за адвокатска работа,
/съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г., на
ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС,
I т.о., Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о.
и др. на ВКС/, но тъй като последната е приета от съсловна организация, което
съгласно Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на Съда на ЕС,
9
национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и
съдебният състав не следва да се съобразява с определеното в нея, а същата
следва да служи единствено като ориентир, при определяне на размер на
адвокатското възнаграждение.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Р. К. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. ******, ул. ****** и съдебен адрес: гр.********, ул.
********* срещу „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Триадица, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „ Балша“ №1,
бл. 9, ет.2, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр.
ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, че сключеният между
страните договор за кредит „Бяла карта“ от ********* г. е недействителен
поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Триадица, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „ Балша“ №1,
бл. 9, ет.2 да заплати на Р. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ******, ул.
****** и съдебен адрес: гр.********, ул. *********, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК общо сумата от 506 лв. (петстотин и шест лева), представляваща
съдебно-деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Триадица, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „ Балша“ №1,
бл. 9, ет.2 да заплати на Еднолично адвокатско дружество М. с адрес на
управление: гр.********, ул. ********* сумата от 360 лева /триста и
шестдесет лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнграждение за
предоставена на Р. К. Д., ЕГН ********** безплатна правна помощ в
настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
10