№ 842
гр. София, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Иванка Иванова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100507808 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.04.2021 год., постановено по гр.дело №27174/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 165 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу Й. КР. М. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 139 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 532.62 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.03.2017 год. до
30.04.2019 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“****, абонатен №266276,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №12459/2020
год. по описа на СРС, ГО, 165 с-в, като искът е отхвърлен в останалата му част като погасен
по давност; отхвърлени са предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу
Й. КР. М. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 139 ЗЕ
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 434.57 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до 21.02.2020 год., за сумата от
30.57 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.02.2017 год. до
30.04.2019 год. и за сумата от 5.37 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 31.03.2017 год. до 21.02.2020 год. и ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото и заповедното
производство в размер на 464.02 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Б.“ ООД.
1
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Й. КР. М..
Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали убедителни писмени доказателства за
дължимостта на претендираната сума. СРС неправилно бил приел за доказана служебно
начислената енергия от ищеца, тъй като липсвал протокол за неосигурен достъп до имота.
Ищецът основавал претенцията си на извършен реален отчет на действително потребена
топлинна енергия. Нормативната уредба ясно разграничавала две хипотези – реален отчет и
служебно начисляване на топлинна енергия, като на практика уреждала различни по вид
вземания, произтичащи от различни правопораждащи юридически факти. Вземането за
служебно начислена енергия поради неосигурен достъп имало и характера на неустойка,
доколкото потребителят има договорното задължение да осигурява достъп за реален отчет.
Уважаването на иска на различни от твърдените от ищеца факти и признаването на нещо
различно от претендираното от ищеца, било недопустимо, тъй като нарушавало
диспозитивното начало в процеса /чл. 6 ГПК/. По делото липсвали доказателства, че
ответникът е потребител на топлинна енергия, респ. за наличието на облигационно
отношение между страните. Страна по такова правоотношение бил собственикът на имота
или неговият вещен ползвател – виж и Тълкувателно решение №2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГТК. В случая независимо от притежанието на собствеността и
вещното право на ползване, било видно, че била подадена молба-декларация и било налице
правоотношение между лицето, което я е подало и топлопреносното предприятие. Размерът
на сумата, която била погасена по давност, бил по-малък. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел за дължими сумите, фактурирани с общата фактура от
м.юли 2017 год., които включвали и суми за период преди 01.03.2017 год. Неправилно СРС
бил присъдил и лихва до датата на изплащането. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 150
ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
2
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от
2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е
форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на писмените доказателства,
че процесния недвижим имот е бил придобит от В.И. М.а, като последната е починала на
11.02.2007 год. и е оставила за свой наследник по закон Й. КР. М.. В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че ответникът се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените доказателства по делото – протоколи за
неосигурен достъп, индивидуални справки за използвана топлинна енергия, както и от
заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-
техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 2 бр.
отоплителни тела с 2 бр. ИРРО, 1 бр. щранг-лира в банята,на която било технически
невъзможно да бъде монтирано измервателно устройство, както и 1 бр. водомер за топла
вода; делът на ответника за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване
е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /дяловото
разпределение било извършвано на база „служебен отчет“ поради неосигурен достъп за
отчет, а потреблението на топла вода – на база брой потребители – 1 лице, при нормативно
определен разход за денонощие в размер на 140 л./, като ищецът бил отчитал за своя сметка
технологични разходи, а измервателните уреди били изправни – общият топломер в
абонатната станция бил преминал през съответните метрологични проверки, като било
констатирано, че съответства на одобрения тип.
Въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки
е спазена нормативно установената методология, тъй като разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването установява задължение за всички
потребители да осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за
извършване на отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от наредбата на потребителите,
неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по
4
реда на т. 6.5 – от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. Съответно
според чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите
им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за
отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно денонощие на
потребление. По делото нито са релевирани твърдения, нито са ангажирани доказателства,
че ответникът е осигурявал достъп до имота през исковия период. В този смисъл
неоснователни са възраженията му, че дяловото разпределение е било извършвано
неправилно. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество, като основание на
предявените главни искове е възникнало облигационно правоотношение между страните и
доставката на топлинна енергия, а не нейното реално отчитане.
Доказано е също така въз основа на заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, която
подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че стойността на доставената топлинна енергия през
периода от м.май 2016 год. до м.април 2019 год. възлиза на 3 230.26 лв.
Според задължителните разяснения, дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011
год. на ОСГКТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в”
ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И
това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение,
поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2
ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на топлинна енергия
в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните
начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
5
1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен
период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза
на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния период Общите условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача
– чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача –
чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване
на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от
Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята
на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая
зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски
6
/прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в
частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за стойността на
доставената топлинна енергия за периода от м.май 2016 год. до м.февруари 2017 год.
включително е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец и е изтекла
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
Горепосочените главни вземания се явяват погасени по давност, като техният размер
възлиза на 697.64 лв. – определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162
ГПК /и при съобразяване на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, както и на
обстоятелството, че изискуемостта на вземането за доплащане на сумата от 109.48 лв. за
отоплителния сезон от м.май 2016 год. до м.април 2017 год. настъпва от изготвянето на
индивидуалната справка/.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността на
доставената топлинна енергия за периода от 01.03.2017 год. до 30.04.2019 год. в общ размер
на 2 532.62 лв., до който и релевираната претенция се явява основателна, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.04.2021 год., постановено по гр.дело №27174/2020
год. по описа на СРС, ГО, 165 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8