РЕШЕНИЕ
№ 957
гр. Пловдив, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20225300501028 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба с вх.
№9681/12.04.2022г. депозирана от „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********,
гр. София, чрез адв. Д-р В.П., срещу Решение № 260071/18.01.2022г
постановено по гр.д.№14514/2020г. по описа на ПРС, деветнадесети гр.с., с
което се обявява за нищожен сключения между Н. Р. Н. с ЕГН ********** с
адрес гр. П., *** и „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК *********, гр.София, ул.
„Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10 представлявано от И. Х. - С. договор за
кредит № *** от 12.02.2020 г. на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от
ЗПК. С постановеният съдебен акт е осъден „Неткредит” ООД, ЕИК
*********, да заплати на Н. Р. Н. с ЕГН ********** сумата от 50 лв. за
разноски за производството, както и да заплати на адвокат Д.Л. Ф., с личен
номер ********** по регистъра на САК с адрес на кантора: гр. С., *** сумата
от 300 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Жалбоподателят е останал недоволен от
така постановеното решение като го обжалва изцяло като неправилно и
незаконосъобразно по съображения подробно изложени в жалбата.. Моли да
бъде отменено обжалваното решение, като вместо това постановено ново, с
1
което да се отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се
разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна Н. Р. Н. с ЕГН **********, чрез процесуалния
представител адв. Д. Ф. оспорва жалбата, моли да се потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Моли за
присъждане на разноски във въззивното производство, на осн. чл. 38 ал.2 от
ЗА.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните
по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата,
намира за установено следното:
Жалбата са подадена в законния срок, от страна имаща правен
интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което
се явява процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При направената служебна проверка настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Предвид горното и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността на решението. По отношение на възприетата от
районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и
отговора към нея липсват оплаквания.
В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 12.02.2020 г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит „до 500“№ ***, по силата на който
ищцовото дружество, в качеството му на кредитор, е предоставило на
ответника кредит в размер на 500 лв., със срок на ползване една година от
датата на сключване на договора, като с изтичането му, срокът за ползване се
удължава автоматично с една година за общо пет години, ако в 30 дневен
срок преди изтичане на първоначалния или всеки последващ едногодишен
период, нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяване на
договора. При сключване на договара заемателката е усвоила първия транш
от кредита в размер на 300лв. Страните по договора да уговорили, че
2
кредитополучателят дължи заплащането на годишна лихва в размер на
40.60% от главницата по кредита, ГПР от 49.09% и че общата сума за
погасяване е в размер на 703.04лв. От приложения договор за потребителски
кредит № *** от 12.02.2020г г., сключен между страните, е видно също, че
съгласно чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят е длъжен да предостави
на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия по договора, в срок до края на следващия работен ден от
сключване на договора, банковата гаранция, или гаранция от небанкова
финансова институция за сумата в размер на 1 000лв и със срок на валидност
до 12.02.2025г. В чл. 6 от договора е посочено, че при неосигуряване на
гаранция, в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ
по договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4.00лв плюс
0.89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и
0.89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Неустойката се
изчислява на ден, считано от изтичане на срока по чл.4 ал.3.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съдът е длъжен и служебно да следи за наличие на неравноправни
клаузи в договорите с потребител, съгласно установеното съдебно начало в
гражданския процес, прокламирано в чл. 7 от ГПК, установената практика на
СЕС и ВКС. Доколкото договорът е за потребителски кредит, с оглед неговия
предмет и страни, то същият се подчинява на специалната уредба в ЗПК.
Приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на
този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11, като за
съответствието на договора с тях, съдът дължи проверка, независимо дали
има конкретни оплаквания от страните. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Процесният договор за кредит формално съдържа посочване на ГПР, но не
съдържа взетите предвид допускания, използвани при изчисляването,
формално е посочена и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на
3
тези величини, посочени в договора не съответстват на действителните
такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В
конкретния случай по договора не са включени допълнителни разходи,
регламентирани в чл. 6 от договора в размер на неустойка в размер на 4.00лв
плюс 0.89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен
период и 0.89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден, прикрити
под формата на неустойка, с уговорен начин на плащане в самия договор.
Действително, съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в чл. 6 от
договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се
характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции.
В конкретният случай, неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в
договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.. В
случаят уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
4
търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то същата се явява скрита печалба за
кредитора. Това обстоятелство от своя страна налага извода,, че с клаузата на
чл. 6 от договора е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя,
което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено
при установяване на ГПР по кредита. Доколкото обаче посочената сума не е
включена в ГПР, то следва да бъде прието че посочения в договора
годишния процент на разходите от 49.09% не отговаря на действителния
такъв.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Мотивиран от изложеното, настоящият състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит
за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, доколкото посоченият в договора размер на годишния процент на
разходите не съответстват на действително уговорения такъв, което
обстоятелство само по себе си обуславя недействителност на целия договор,
на осн. чл. 22 от ЗПК.
Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от
потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по
договора. Договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от
ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, същият следва да се
приеме за недействителен.
По изложените съображения настоящия състав намира предявения иск
за основателен, поради което обжалваното решение се явява правилно и
законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба като неоснователна - да се остави без уважение.
При този изход на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2
във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на адв. Д.Ф., осъществила безплатна
5
адвокатска защита на въззиваемата Н. Н., следва да се присъди сумата от 300
лева - адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство
пред въззивната инстанция определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260071/18.01.2022г постановено по гр.д.
№14514/2020г. по описа на ПРС, деветнадесети гр.с.,
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10 да заплати на
адвокат Д.Л. Ф., с личен номер ********** по регистъра на САК с адрес на
кантора: гр. С., *** сумата от 300лв (триста лева) за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция, определено от съда по реда на
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6