Р Е
Ш Е Н
И Е № 260061
гр. Хасково, 02.02.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският районен съд
в публичното заседание на единадесети
януари
през две хиляди двадесет и първа година в
състав :
СЪДИЯ : ВАЛЕНТИНА И.
Секретар:
Елена Стефанова
Прокурор:
като разгледа докладваното от Съдията гр.д.№ 3182 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от Е.С.Х.
против „Банка ДСК“ ЕАД искове
с правно основание чл.55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД и чл. 124, ал.1 от ГПК.
В исковата молба ищецът
твърди, че на 28.08.2007г. сключил с ответника
Договор за ипотечен кредит. Съгласно чл. 7 от Договора,
за предоставения кредит кредитополучателят заплащал лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян
периодично от кредитора и надбавка, съгласно условията за ползване на
преференциален лихвен процент по програма ДСК „Уют“, като към датата на сключването на договора базовият лихвен процент бил 3.69 %, а стандартната надбавка - в размер на 3.60 %, или
общо 7.29 %. В Договора липсвала дефиниция на понятието базов лихвен
процент, надбавка и отстъпка, както и яснота кои
елементи са включени при формирането им и съответно как се изчисляват. Нямало и
формула, по която да се изчисляват. Следователно определянето на стойностите им
изцяло било в зависимост от волята на банката. Обстоятелството, че намаляването
с отстъпката е право, а не задължение на банката, дори и да са налице условията
за това, било доказателство, че определянето на ГЛП било субективно и зависело
от волята на банката. Ето защо, разпоредбата на чл.7 от Договора била
нищожна на основание на чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
във връзка с чл. 147, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 58, ал. 1, т. 2
ЗКИ, поради противоречие с морала и добрите нрави, в който смисъл била и
формиралата се практика на ВКС. Поради произволното
определяне на годишния лихвен процент от страна на банката, ищецът бил принуден да заплаща годишен лихвен процент, надвишаващ първоначално посочения
в договора. Подведен от ответника,
че ще облекчи положението си като предоговори годишния си лихвен процент, на 23.09.2010г., на
23.10.2012г. и на 07.11.2013г. той сключил Допълнителни споразумения. Чрез тях банката се опитала от една
страна да узакони неправомерно извършваните от нея действия по събиране на
по-висока лихва, а от друга страна извършила
капитализации на лихви и увеличила главницата с несъществуващи задължения за
лихва. Доколкото клаузите, които определяли задълженията по договора, били нищожни, подобно саниране било
недопустимо поради противоречието му със закона и добрите нрави. В тази
връзка се поддържа, че начисляваната и респективно заплатена от
ищеца възнаградителна лихва била получена от ответника
без правно основание, поради което заплатените суми за нея в общ размер от 34036.86
лева за периода 22.10.2014г. до 22.10.2019г. били повече от реално дължимите, които възлизали на 21591.50
лева. Ето защо, разликата от 12 445.36 лева следвала да му бъде възстановена. Сочи
се още, че, ако банката била спазвала ГЛП в размер на 7.29 %, към настоящия момент остатъчната главница щяла да бъде в размер на 55 815.08
лева, а не 72 049.96 лева,
получена след извършваните
капитализации, поради което сумата
от 16 234.88 лева също
не била дължима. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение,
с което да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от
12 445.36 лева, представляваща получена
без основание разлика между действително дължимата
възнаградителна лихва и заплатената такава за
периода от 22.10.2014г. до 22.10.2019г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане,
както и да се признае за установено, че ищецът
Е.С.Х. не дължи на ответника „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 16 234.88 лева, представляваща главница по процесния кредит, възникнала в
резултат на капитализиране на възнаградителни лихви към главницата и неправилно
отнасяне на заплатените суми към такси, лихва и главница. Претендират се и направените деловодни разноски.
Ответникът оспорва
предявените искове.
С определение,
постановено в съдебно заседание на 11.01.2021г., по искане на процесуалния представител на
ищеца по делото, бе допуснато изменение /увеличение/ в петитума на предявените
искове по отношение на заявените размери, като претенцията по чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД се счита предявена за сумата от 12659 лева, вместо първоначално
предявения размер от 12445.36 лева, а тази по чл.124, ал.1 от ГПК за сумата от
16290.69 лева, вместо първоначално предявения размер от 16234.88 лева.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено от фактическа страна следното:
По делото са представени Договор
за ипотечен кредит от 28.08.2007г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е.С.Х.,
Допълнително споразумение към Договор за кредит 17/14453267, сключено на
23.09.2010г. между „Банка ДСК” ЕАД - Хасково и Е.С.Х., Допълнително
споразумение към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г.,
сключено на 23.10.2012г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е.С.Х., Допълнително
споразумение към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г.,
сключено на 07.11.2013г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е.С.Х., Общи условия
за предоставяне на ипотечни кредити,Приложение № 3, Версия от 13.08.2007г., Общи условия за
предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия
от 30.08.2010г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит
върху сумата 71 001.43 лева с дата на първо погасяване 27.10.2010г., Общи
условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от август 2012г., Погасителен план и ГПР
по Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 76 420.00 лева с дата на първо
погасяване 05.11.2012г., Приложение 5.1. (физически лица) за видове такси по
кредити, Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от юни 2013г., Погасителен план и ГПР по
Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 75 900.00 лева с дата на първо
погасяване 05.11.2013г., Приложение 5.1. (физически лица) за видове такси по
кредити. От същите е
видно, че имат описаното в исковата молба и отговора и посоченото по-горе
съдържание, поради което същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъдат
обсъдени при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на
тях.
От заключението на
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема
изцяло като компетентно и обективно дадено, се
установява, че в процесния договор за кредит не са посочени факторите,
които влияят върху нивото на БЛП, като същите са посочени в чл. 25.3 от ОУ за
предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на банката. В договора за кредит,
както и в Методологията за определяне на БЛП, използван за определяне на
лихвения % по кредити на физически лица, не е заложена формула, възоснова на
която се изчислява БЛП. Приложеният БЛП по процесния договор е: към
28.08.2007г. е в размер на 3.69 %, на 10.09.2007г. - в размер на 4,19 %, на
02.04.2008г. – в размер на 4.690 % и на 21.10.2008г. е променен на 5.690 % и
запазва тази стойност до датата на подаване на исковата молба. Установява се и
че разликата между размерите на възнаградителните лихви, платени от ищеца за
периода от 22.10.2014г. до 22.10.2019г., и тези при 7.29 % ефективен лихвен %
възлиза на 12659 лв. В условията на прилаган ГЛП в размер на 7.29 % и на
редовно погасявани месечни вноски без регистриране на закъснение, към
22.10.2019г. остатъчната главница по кредита е в размер на 55687.46 лв., а съгласно
счетоводните записвания на банката - в размер на 71978.15 лв., т.е. разликата
възлиза на 16290.69 лв.
При
така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при
условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.124, ал.1 от ГПК, които са процесуално допустими. За
ищеца е налице правен интерес да установи размера на задълженията си по
създаденото договорно правоотношение, доколкото съществува спор между страните
по делото по този въпрос и той не разполага с друга възможност за правна
защита.
Разгледани
по същество, исковете се явяват основателни по следните съображения:
По иска с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:
По делото няма
спор, а и от събраните писмени доказателства се установява наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните по силата на сключен договор за
ипотечен кредит от 28.08.2007г. Съдържанието му е подробно регламентирано в
представения договор, допълнителните споразумения към него и Общите условия за
предоставяне на ипотечни кредити на банката. На следващо място, не се спори, а
и от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че разликата между размерите на възнаградителните лихви, платени от ищеца за
периода от 22.10.2014г. до 22.10.2019г., и тези при първоначално уговорения
7.29 % ефективен лихвен % възлиза на сумата от 12659 лв. Основният спорен
въпрос по делото е дали клаузите на чл.7 от процесния договор и на чл.25.3. от
Общите условия към него /л.32/, подписани и действащи към датата на сключването
му, относно начина на определяне на БЛП са нищожни. В тази връзка
най-напред следва да се отбележи, че ищецът има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а предмет на договора е
финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, поради което в случая
намират приложение разпоредбите на ЗЗП. По спорния въпрос е формирана трайна и
задължителна съдебна практика, обективирана освен в цитираните от ищеца, така и
служебно известните на съда Решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014
г. на ВКС, III г. о., Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II
т. о., Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015
г. на ВКС, II т. о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016
г. на ВКС, I т. о., Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015
г. на ВКС, I т. о., Решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015
г. на ВКС, II т. о. и много други, съгласно която една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните
предпоставки: 1 тя да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в нарушение
на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е сключена във
вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението
по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е изменението на цената
да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в
чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно,
не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни
клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с
чл.143, ал.1 от ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен
начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Прието е и че
уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент възоснова на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на
чл.143 от ЗЗП. Съгласно Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г.
на ВКС, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между
съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато
методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни
правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл.143, ал.1 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. В Решение № 165/02.12.2016г. по т. д. № 1777/2015г. на ВКС, I
т. о. е прието, че, когато не е указано нито в договора, нито в общите условия
как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да
увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да
увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал.2 от ЗЗП не може да бъде приложена. В
Решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г.
на ВКС, I т. о. е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит
възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по
отношение на тази клауза изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е неприложимо. Прието
е, че разпоредбата на чл.144, ал. 3, т.1 от ЗЗП изключва
неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т. 7, 10 и 12 от ЗЗП, съдържащи се в посочени видове
сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола
на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на
борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното
влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е
поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на
независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или
доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо че
ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата - потребителят,
чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана
от закона добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му поведение
прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, което следва както от
целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка
с чл.144, ал.4 от ЗЗП - при клауза в потребителски
договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя
„методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“.
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена,
е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147, ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска. Съдът споделя напълно дадените разрешения по поставения правен въпрос,
поради което приема, че процесните клаузи действително са неравноправни по
смисъла на чл.143 от ЗЗП, респ. нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Ето защо и платените
възнаградителни лихви, определени в увеличения им размер през процесния период,
са престирани при начална липса на основание, поради което подлежат на връщане
на ищеца.
По иска с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК:
Съгласно трайната и
задължителна съдебна практика, обективирана освен в цитираните от ищеца, така и
служебно известните на настоящия състав Решение № 66/29.07.2019г. по т. д. № 1504/2018г. на ВКС, IІ
т. о. и Решение № 30 от 20.05.2020г. по т. д. № 739/2019г. на ВКС, I т. о.,
уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се
начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при
уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 от ТЗ, каквато не е настоящата
хипотеза. Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск /отм./, не представлява предвидена в
наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 от ЗЗД. Когато отделна клауза от
договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на
такава клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 от ЗЗД - Решение № 146/01.11.2017г. по т. д. № 2615/2016г. на ВКС, I
т. о. Изложени са и съображения, че договор за спогодба или допълнително
споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните,
произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха
представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим.
Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане
на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при
която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга,
би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, независимо че основният договор
не е обявен за нищожен в неговата цялост. Ето защо, процесните уговорки в
Допълнителните споразумения към договора са нищожни на основание чл.26, ал.4, във вр. с чл.10, ал.3 от ЗЗД. С оглед изводът за нищожност
на клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и
начисляване върху тях на възнаградителни лихви, и изложеното, че допълнителните
споразумения имат за предмет предоговаряне на кредит, в който задълженията на
ищеца за възнаградителни лихви са определени възоснова на неравноправни клаузи,
следва от дължимата сума за главница да бъде изключена определената от вещото
лице сума в размер на 16290.69 лева.
Поради изложеното
съдът намира, че предявените искове са изцяло основателни и доказани, поради
което следва да бъдат уважени.
При този изход на
делото само ищецът има право на разноски, но такива не следва да му бъдат
присъждани поради липсата на твърдения и доказателства за извършването им. На основание
чл.38, ал.2 от ЗАдв на процесуалния му представител следва да бъде присъдена
сумата от 1398.50 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Районен съд – Хасково дължимите държавни такси по предявените
искове в общ размер на 1158 лева, определен съгласно чл.1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и сумата от 250
лева за възнаграждение на вещото лице, платено от бюджетните средства на съда.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл.55, ал.1, предл.1
от ЗЗД, да заплати на Е.С.Х., ЕГН **********,***,
чрез адв. Р.Х.И. от АК-София, сумата от 12659 лева, представляваща получена без
основание разлика между действително дължимата възнаградителна лихва по
сключения между тях Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г. и заплатената
такава за периода от 22.10.2014г. до 22.10.2019г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на предявяване на иска - 22.10.2019г. до
окончателното й изплащане.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.124, ал.1 от ГПК,
по отношение на ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, че Е.С.Х., ЕГН **********,***,
чрез адв. Р.Х.И. от АК-София, не му дължи сумата от 16290.69 лева, представляваща главница по
сключения между тях Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г., възникнала в
резултат на капитализиране на възнаградителни лихви към главницата и неправилно
отнасяне на заплатените суми към такси, лихва и главница.
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на адв.
Р.Х.И. от АК-София, с адрес: ***, сумата от 1398.50 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл.78, ал.6 от ГПК,
да заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от
1408 лева, представляваща дължими държавни такси и разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е № 260770
28.05.2021 год., гр. Хасково
Хасковският районен
съд
на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и първа
година
в закрито заседание в следния състав:
СЪДИЯ : ВАЛЕНТИНА И.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното от Съдията гр.д. № 3182 по
описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.248,
ал.1 от ГПК.
Постъпила е Молба, вх. № 264380/10.03.2021г.
от адв.Р.И., пълномощник на ищеца Е.С.Х., в която моли на основание чл.248 от ГПК съдът да измени Решение № 260061/02.02.2021г. по гр.д. № 3182/2019г. в
частта му за разноските. Излагат се доводи, че с постановеното по делото
решение съдът уважил предявените искове, като присъдил на адвокат Р.Х.И., на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, адвокатско възнаграждение в размер на 1398.50
лева, платими от ищеца „Банка ДСК“ ЕАД. Счита, че размерът на присъденото
възнаграждение не съответствал на Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и сложността на делото, поради следното: По делото
адвокат И. депозирала две частни жалби, които били уважени от ОС-Хасково. По
отношение на тях не й било присъдено адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.7,
т.7 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в производства по
частни жалби – 1/3 от минималния размер за една инстанция според предмета на
делото и интереса на страната, но не по-малко от предвиденото в чл.11. Ето
защо, моли съда да й присъди възнаграждение за производствата по частните
жалби. Освен това, по делото били предявени два иска и за всеки от тях следвало
да бъде присъдено възнаграждение. Минималното възнаграждение за иск от
12 659 лева било 909.77 лева, а за иск от 16 290.69 лева –
1 018.72 лева, или общо 1 928.49 лева. Присъденото й възнаграждение
било по-ниско от минималното такова. Посочва се още, че делото се
характеризирало със значителна сложност, която не била отчетена при определяне
на възнаграждението. Поради изложеното, моли съда да измени решението в частта
за разноските, като й присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3 300
лева.
Ответникът „Банка ДСК“ АД
подава отговор на молбата, в който се изразява становище за неоснователност на
молбата. Присъденото възнаграждение отговаряло на фактическата и правна
сложност на делото. Процесуалният представител на ищеца в самия списък с
разноски по чл.80 от ГПК пожелал адвокатското възнаграждение да бъде определено
от съда. Също така липсвали доказателства за заплащането на исканите с молбата
суми за адвокатско възнаграждение. Поради изложеното, моли съда да отхвръли
молбата.
Молбата е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.
Същата съдът намира за частично основателна по следните съображения:
С постановеното по делото Решение № 260061/02.02.2021г. съдът е уважил
предявените искове изцяло – иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД
за сумата в размер на 12659 лева и иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК
за сумата от 16290.69 лева. С решението е осъдил ответника „Банка ДСК“ ЕАД, на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на адв.Р.Х.И.
от АК-София, сумата от 1398.50 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото. Съгласно Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита
и съдействие по дела с определен интерес, възнаграждението е – при интерес от
10 000 лева до 100 000 лева – 830 лева плюс 3 % за горницата над
10 000 лева /чл.7, ал.2, т.4/. Или, за първия от уважените искове
дължимото възнаграждение е в размер на 909.77 лева, а за втория иск –
1 018.72 лева /общо 1928.49 лева/. Съдът обаче е присъдил на процесуалния
представител на ищеца – адвокат Р.И., възнаграждение в размер на 1398.50 лева, т.е.
по-малко от предвидения по наредбата размер за всеки един от исковете, поради
което следва ответникът да бъде осъден да заплати на посочения адвокат възнаграждение
в размер на 1928.49 лева.
Следва да се отбележи, че компетентен да се произнесе по искането за
присъждане на разноски в развилите се въззивни производства по частните жалби е
Окръжен съд – Хасково, а не Районен съд - Хасково.
Мотивиран така, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ИЗМЕНЯ Решение № 260061/02.02.2021г.,
постановено по гр.д. № 3182/2019г. по описа на Районен съд-Хасково, в частта, в
която ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19,
на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на
адв. Р.Х.И. от АК-София, с адрес: ***, сумата от 1398.50 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото, вместо което:
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” №
19, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати
на адв. Р.Х.И. от АК-София, с адрес: ***, сумата от 1928.49 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Определението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :