Решение по к. адм. дело №530/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 72, ал. 4, изречение второ от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по касационна жалба (неправилно наименувана въззивна жалба и неправилно адресирана до Окръжен съд - Русе) на А. Х. А., [ЕГН]; с адрес гр. Русе, [улица], вх. 2, ет. 4, ап. 7 чрез процесуален представител адв. Я. М., САК, гр. София, [улица], партер срещу Решение № 79/29.05.2025 г. по частно наказателно дело № 141/2025 г. на Районен съд – Бяла, с което жалбата на А. срещу Заповед за задържане на лице рег. № 4569зз-14/27.05.2025 г., издадена от младши полицейски инспектор В. К. К. от РУ Две могили е отхвърлена като неоснователна. Съдебното решение се обжалва като неправилно и незаконосъобразно като е заявено искане касационният съд да отмени „оспорената заповед като незаконосъобразна на основание чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.“. Претендира се присъждане на разноски, сторени пред Районен съд – Бяла и Административен съд – Русе. В съдебно заседание, касационният жалбоподател, редовно призован, явява се лично, поддържа жалбата и представя писмена защита.

Ответникът – младши полицейски инспектор В. К. К., РУ Две могили, редовно призован, не се явява, не се представлява. Ангажира писмено възражение срещу касационната жалба. Представя молба с вх. № 4027/15.09.2025 г. за даване ход на делото в негово отсъствие.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе счита касационната жалба за неоснователна, а решението на Районен съд – Бяла за правилно като не са налице основания за отмяна на същото. Поддържа изцяло мотивите, изложени от районния съд в оспореното решение.

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице, с интерес и право на оспорване съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК; в предвидения по чл. 211, ал. 1 от АПК срок и отговаря на изискванията на чл. 212 от АПК за форма и реквизити, както и на чл. 213 от АПК за необходимите приложения. По изложените причини същата е процесуално допустима за разглеждане и неоснователна по същество.

От фактическа страна по делото се установява следното:

От събраните в първоинстанционното производство доказателства, районният съд е установил следната фактическа обстановка:

На 27.05.2025 г. в 11:30 часа А. Х. А. е задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на РУ Две могили, за което на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е издадена Заповед за задържане на лице рег. № 4569зз-14/27.05.2025 г. Като фактическо и правно основание за задържането е посочена разпоредбата на чл. 325, ал. 2 от Наказателния кодекс НК) - след надлежно предупреждение, съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. В заповедта е посочено, че на задържаното лице са разяснени правата му по чл. 72, ал. 3, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 и чл. 73 от ЗМВР, както и начина и срока за обжалване. Заповедта е подписана собственоръчно от задържаното лице, без да са направени възражения по нейното съдържание. В заповедта са посочени също часа и датата, на които лицето е било освободено – 11:00 часа на 28.05.2025 г.

Установено е, че с административната преписка е представен протокол за личен обиск на А., съставен на 27.05.2025 г. в 11:30 часа, извършен от младши полицейски инспектор К. в присъствието на свидетел В. И. В., като при обиска са описани намерените вещи, собственост на задържаното лице. Протоколът е подписан от полицейския орган, обискираното лице и свидетеля. Възражения не са направени.

Налична е декларация от 27.05.2025 г., попълнена и подписана от задържаното лице. С декларацията е удостоверено, че при задържането си А. е бил запознат с правото на адвокатска защита по негов избор и за негова сметка и с правото на адвокатска защита от служебен адвокат по реда на Закона за правната помощ, по които лицето е отбелязало, че желае адвокатска защита по сой избор и за своя сметка. Лицето е декларирало, че има здравословни проблеми; че желае медицински преглед от лекар; че не желае член от семейството му или друго заинтересовано лице да бъде уведомено за задържането му; че е уведомен за правото му на свиждане, да получава колети и храна; че няма нужда от специална хранителна диета; че веднага след задържането му устно е запознат с правата си по чл. 72, чл. 73 и чл. 75 от ЗМВР.

Първоинстанционният съд е отбелязал и наличието на приложена справка за предварителен медицински преглед във връзка с прегледа на А. от медицински фелдшер както непосредствено след задържането му, така и преди освобождаването му.

А. е дал писмени обяснения на 27.05.2025 г., в които е посочил, че на същата дата пред неговия дом са дошли служители на О. И., които поискали да влязат в имота. Сочи, че с тях е имало служители на полиция и жандармерия. Пред неговата порта е станала „суматоха със сила, блъскане и натиск от жандармерията“ в резултат на което е бил задържан. Посочил е, че не желае да пише друго като обяснение.

Районният съд е разгледал и приетата за послужване преписка по издаване на оспорената заповед, получена със съпроводително писмо № 3299/ 2025 от 28.05.2025г. на прокурор при Районна прокуратура - Русе ДП № 4569-БП-92/2025 г., Прокурорска преписка № 3299/2025г. по описа на Районна прокуратура - Русе. Установено е, че досъдебното производство е образувано на 27.05.2025 г., бързо производство, [жк], ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) - пречене на орган на власт. Преписката съдържа изготвена докладна записка УРИ 4569-р-4363/27.05.2025 г. относно оказано съдействие на длъжностни лица от Община Иваново при изпълнение на служебните им задължения на частен адрес в с. Мечка, общ. Иваново, обл. Русе. Посочено е, че в хода на осигуряване на достъп на общинските служители А. А. категорично отказал да стори това и нанесъл удар в лицето на главен инспектор С. А., което наложило А. да бъде задържан.

Районният съд е събрал и гласни доказателства. По искане на жалбоподателя (водени от него при режим на довеждане) са разпитани Ж. Н. С. и М. Р. П., които с показанията си установяват обстоятелствата, случили се на 27.05.2025 г., според техните възприятия и интерпретации, а именно наличие на полицейски произвол и упражнено насилие.

От показанията на свидетелите Е. С. В. и С. И. С., водени от страна на ответника по жалбата, се установяват обстоятелства относно отказа на А. да допусне длъжностни лица от О. И. в собствения си имот и относно нанесения удар на полицейски служител.

Недоволен от постановеното съдебно решение, с което жалбата му срещу Заповед за задържане на лице рег. № 4569зз-14/27.05.2025 г. е отхвърлена, А., чрез процесуалния си представител оспорва същото в настоящото производство с доводи за неправилност и незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че „С обжалваното решение са допуснати съществени процесуални нарушения на процесуалния и материален закон - липсва пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и е налице неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с отхвърляне на жалбата на А. против Заповедта за задържане.“. Релевирано е възражение за липса на фактическа обстановка, която да е описана в оспорената заповед. Според жалбоподателя, съдът недопустимо е дописвал фактическата обстановка в решението си. Изложена е теза, че независимо от наличието на влязло в сила съдебно решение на Върховния административен съд, с което Заповед № 5/08.11.2023 г. на кмета на О. И. е потвърдена и с която заповед е разпоредено премахване на незаконни строежи (басейн, барбекю и масивна сграда в строеж), е необходимо общинските служители да разполагат със „Заповед за влизане в частно жилище без съгласието на собственика и обитателите му, в случая г-н А..“. Представени са разсъждения във връзка с чл. 33, ал. 1 от Конституцията на Република България относно неприкосновеността на жилището. Сочи се, че както резолюцията на директора на ОД МВР Русе служители на СТД, на група ТП и участък Иваново на 27.05.2025 г. в 10:00 часа да съпровождат (непосочено кого) и да осигурят достъп до собствения на А. имот, така и действията на посочените служители са незаконни. Направено е изявление, че не е ясно защо А. е задържан и дали са налице данни за извършено от него престъпление по реда на чл. 325, ал. 2 от НК и по коя точно от предвидените в правната норма хипотези. В жалбата е наблегнато на факта, че комисията от общински служители не е имала съдебно разрешение за влизане в имота без съгласието на А.. Отбелязано е, че „Когато полицейските служители, въоръжени с щитове, каски и палки, се опитват насилствено да осигурят достъп до имота, той затваря с метална верига и катинар дворната врата. Полицейските служителе са използвали „сила и помощни средства“ за да осигурят достъп до имота на г-н А. на комисията от служители на общината, при което жалбоподателя е бил принуден да се защити, за което са налични доказателства, които не са допуснати от PC Бяла.“. Възразява се за наличието на достатъчно данни по смисъла на чл. 207, ал. 1 във връзка с чл. 211, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), т.е. за образуване на досъдебно производство, поради което не може да се направи основателно предположение, че А. е извършил престъпление. Посочено е, че оспорената заповед не е съобразена с целта на закона. Предявено е искане само за отмяна на заповедта за задържане на А., но не и на оспореното съдебно решение.

В срок е постъпило възражение от ответника чрез процесуален представител, с което касационната жалба се оспорва като неоснователна. Изложени са изключително подробни разсъждения във връзка с необходимото съдържание на заповедта, определено от чл. 74, ал. 2 от ЗМВР; същността на наложената принудителна административна мярка (ПАМ); целта на мярката и условията, при които тя може да ес приложи. Направено е позоваване на Решение от 25.05.2023 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-608/21 и на норми от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (Директива 2012/13/ЕС); от Хартата на основните парва на Европейския съюз (ХОПЕС); от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) във връзка с правото на информираност на задържаното лице относно основанията, на които то е временно лишено от свобода и наличието в конкретния случай на предпоставките за задържане на А. за срок от 24 часа. Иска се от съда да остави в сила оспореното решение и да се присъдят разноски в полза на ответника по представен списък, като е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

В представената в съдебно заседание писмена защита от касационният жалбоподател А. е описана фактическа обстановка, която не отговаря на действителността по причина, че не се установяват незаконни действия на кмета на Община Иваново. А. не е задържан „единствено защото снимах с телефона си неправомерните действия на полицията“, а защото е оказал съпротива на полицейски орган при изпълнение на служебните му задължения.

При така установената фактическа обстановка касационният съд формира следните правни изводи:

Нормата на чл. 218 от АПК определя, че касационният съд обсъжда само посочените в жалбата или протеста пороци на решението (ал. 1) като за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно (ал. 2).

Съобразно чл. 220 от АПК касационният съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, т.е. законодателно е въведена забрана за нови фактически установявания.

Правилни са изводите на районния съд, според които оспореният акт е издаден от компетентен полицейски орган, в обхвата на предоставената му от ЗМВР компетентност. Страните не спорят относно компетентността на полицейския орган.

Районният съд е достигал до извод, че заповедта за задържане на А. е издадена при спазване на изискването на закона за нейната форма, който извод настоящият касационен състав намира също за правилен. Съдържанието на заповедта е изрично регламентирано от нормата на чл. 74, ал. 2 от ЗМВР. По т. 1 се изисква посочване на името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта – вписано е, че се издава от В. К. К., младши полицейски инспектор при РПУ Две могили. Съобразно т. 2 заповедта следва да съдържа фактическите и правните основания за задържането – посочена е нормите на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и чл. 325, ал. 2 от НК като е дадено и фактическото основание „След надлежно предупреждение, съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба“. В заповедта е изпълнено условието на т. 3 данни, индивидуализиращи задържаното лице – „А. Х. А., [ЕГН], роден в с. Пиргово, лична карта № *********, изд. На 02.04.2020г. от МВР Русе, с постоянен адрес гр. Русе, ел. Видин, № 17, вх. 2, ет. 4, ап. 7“. Според т. 4 в заповедта следва да са посочени датата и часът на задържането – издателят на заповедта е посочил, че задържането е станало на 27.05.2025 г., в 11:30 часа, като е посочено и мястото – в гр. Две могили, общ. Две могили, обл. Русе. В заповедта, съгласно т. 5 е вписано, че задържаното лице е уведомено че при задържане на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 – т. 4 от ЗМВР не могат да му бъдат ограничавани други права, освен правото му на свободно придвижване. Изпълнено е изискването на т. 6 да му се разясни правото му: а) да обжалва пред съда законността на задържането; б) на адвокатска защита от момента на задържането; в) на медицинска помощ; г) на телефонно обаждане, с което да съобщи за своето задържане; д) да се свърже с консулските власти на съответната държава, в случай че не е български гражданин, както и по негово искане незабавно се уведомяват консулските органи на държавата, чийто гражданин е задържаният, чрез Министерството на външните работи; ако задържаният е гражданин на две или повече държави, той може да избере консулските органи на коя държава да бъдат уведомени за задържането му и с които желае да осъществи връзка; е) да ползва преводач, в случай че не разбира български език. Заповедта е подписана от нейния издател и от задържаното лице, като на последния е връчено копие от същата. Противно на изложеното в жалбата, безспорно се установява, че А. е наясно с извършеното от него деяние – пречене на полицейски орган да изпълни задължението си по служба и какви конкретни действия е извършил в тази връзка. Именно преченето на полицейски орган при изпълнение на нормативно установени негови задължения е деянието, което обуславя задържането на А.. Следва да се направи извод за неоснователност на твърдението в жалбата относно липсата на описание на фактическата обстановка, респективно на мотиви – такива са налице, независимо от приложения минимализъм от административния орган. П. Т. решение № 4/.22.04.2004 г. на Общото събрание на съдиите на ВАС по т.д. № 4/2002 г. и по-точно т. 2 от същото би намерило приложение само при липса на мотиви, но съдът вече установи, че такива са изложени в заповедта. Очакванията на жалбоподателя относно тяхното съдържание и количество не представляват нарушение на формата на процесния административен акт. В съдебното решение на районния съд е разгледана и приложената докладна записка УРИ 4569-р-4363/27.05.2025 г., която е съставена едновременно с процесната заповед за задържане – Постановление № 16 на ВС за отделни мотиви. Действително, не е цитирана, но няма изискване в чл. 74, ал. 2 от ЗМВР за подробно описание на престъплението.

Правилно районният съд не е установил нарушение на административнопроизводствените правила във връзка с оспорената заповед. Административният орган е спазил изискванията, въведени с разпоредбите на чл. 72, ал. 3, ал. 4 и ал. 7 от ЗМВР.

Основното възражение на жалбоподателя се отнася до допуснати от съда процесуални нарушения, които от своя страна рефлектират върху правилното приложение на материалния закон. Възражението е неоснователно.

Не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила. В жалбата е посочено, че „липсва пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и е налице неправилна оценка на събраните доказателства.“. В тази връзка също така е посочено, че „Полицейските служителе са използвали „сила и помощни средства“ за да осигурят достъп до имота на г-н А. на комисията от служители на общината, при което жалбоподателя е бил принуден да се защити, за което са налични доказателства, които не са допуснати от PC Бяла.“. Тази инстанция счита, че не са налице твърдяните нарушения. Районният съд е събирал доказателства точно относно предмета на съдебното производство – издадената заповед за задържането на А., а не за всички факти и обстоятелства, които се сочат в жалбата, с която е сезиран и които имат отношение към евентуални други по вид съдебни производства. Наличието или липсата на принуда за защита на собствеността му от страна на А. не изисква събиране на доказателства в тази връзка в настоящото производство. Основното деяние, за което А. е задържан е създаване на пречка пред полицейски орган за изпълнение на служебните му задължения. Независимо от личните възприятия на А. за създалата се ситуация, същият е следвало да допусне надлежно легитимиралите се полицейски служители за изпълнение на служебните им задължения. Доколко действията на полицейските органи са правомерни или не, не може да се установява в хода на настоящото съдебно производство. В хода на първоинстанционното производство са събрани както писмени, така и гласни доказателства – разпитани са свидетели както по искане на жалбоподателя, така и на ответника. Всички събрани доказателства са ценени в съвкупност, на нито едно от тях не е придаден приоритет априори. В писмената защита на А. се твърди, че районният съд е възприел показанията на разпитаните полицейски служители и на база тях е преценил съдържанието на самата заповед. Следва изрично да се посочи, че заповед за задържане на лице е индивидуален административен акт, който винаги по своята същност е волеизявление на административен орган и като такова подлежи на контрол за законосъобразност. Съдържание има само писмен документ, какъвто в конкретния случай не е оспорената заповед. По изложените причини, изводът на районния съд за законосъобразност на процесната заповед се базира на всички доказателства, събрани в хода на първоинстанционното производство.

Не може да бъде споделено като основателно релевираното в жалбата твърдение, че със задържането на А. е налице несъобразяване на целта на закона. Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗМВР Дейността на МВР е насочена към защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението. Следователно, дейността на МВР следва да е насочена към опазване на обществения ред като се осигури възможност на полицейските органи да изпълняват вменените им от нормативен акт служебни задължения. Всеки, който пречи на това изпълнение, следва да понесе предвидената отговорност. А. ясно е съзнавал, че оказва противодействие на полицейски орган да реализира легитимна цел – осигуряване на помощ на органи на местното самоуправление и местната администрация да извършат проверка във връзка с влязла в сила заповед. В този смисъл не се установява нарушение на чл. 146, т. 5 от АПК, като първата инстанция също е достигнала до този извод.

Съдът намира за необходимо да отбележи и следното:

При издаване на заповед за задържане на лице нормативно не е въведено изискване за наличие на достатъчно данни за извършено престъпление по смисъла на цитираните в жалбата чл. 207, ал. 1 от НПК (Досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление.) във връзка с чл. 211, ал. 1 от НПК (Достатъчно данни за образуване на досъдебно производство са налице, когато може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление), тъй като тази заповед не е повод за образуване на досъдебно производство и по своя характер, както вече беше посочено, представлява принудителна административна мярка, а не основание за търсене на наказателна отговорност.

На този съдебен състав служебно е известно, че с Решение № 1386/ 14.02.2025 г., постановено по адм. д. № 26/2025 г., състав на Второ отделение на ВАС е постановил следното: 1. Отменил е Решение № 3171/05.11.2024 г., постановено по адм. д. № 741/2023 г. на Административен съд – Русе, в частта, с която е отменена Заповед № 5/08.11.2023 г. на кмета на О. И., в частта нареждаща премахване на незаконен строеж „Барбекю“, находящ се в [УПИ], кв. 2, с. Мечка, общ. Иваново, обл. Русе и е отхвърлил жалбата на А. в тази част. 2. Оставил е в сила Решение № 3171/05.11.2024 г., постановено по адм. дел. № 741/2023 г. на Административен съд – Русе, в останалата част, т.е. в частта, в която цитираната заповед на кмета на Община Иваново за събарянето на незаконни строежи басейн и масивна жилищна сграда, е оставена в сила. Следователно, върху процесния имот, собственост на А. се намират три незаконни строежа – барбекю, басейн и масивна жилищна сграда в строеж. Не отговаря на действителността посоченото в писмените обяснения на А., че същият живее в с. Мечка, тъй като към 27.05.2025 г. в имота няма и не би следвало да има завършена сграда, годна за обитаване. В съдебно заседание жалбоподателят направи следното изявление: „Има едно канапе в старата плевня, което в момента е като гараж направено помещение там живея. Това е имот на стара къща, имам нотариален акт…. не е довършена … има вътре помещение, което е признато от община И. за търпимост. Става въпрос за старата плевня, която е реновирана, имам там едно канапе и когато искам оставам там. Имам апартамент и в гр. Русе и там.“ В действителност, задължително следва да се посочи, че не може само едно помещение да бъде признато за търпимо, а и по принцип в незаконен строеж „масивна сграда в строеж“ няма обитаеми помещения, още по-малко такива, които са търпими. Всички изложени в касационната жалба твърдения, свързани с неприкосновеността на жилището като частна собственост, включително нормите на чл. 33, ал. 1 от КРБ и от ЕКПЧОС са неотносими, тъй като в имота не съществува жилище – факта, посочен и от представителя на Окръжна прокуратура - Русе. А. А. е довършил масивната сграда в нарушение на всички законови норми в хода на съдебните производства, той не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. А. не е реализирал правомерна защита на своята собственост (според твърденията в писмената му защита), а е оказал съпротива на полицейски орган при изпълнение на служебните му задължения, поведение, което се санкционира чрез налагане на принудителна административна мярка задържане под стража. Доколко неговото поведение е престъпно не може да се изследва в настоящото производство.

Оспорването на резолюцията на директора на ОД МВР Русе за оказване на съдействие на служителите от Община Иваново, както и действията на полицейските служители (извън тези, свързани с издаването на заповедта за задържане) не са допустим предмет на текущото съдебно производство.

Страните спорят относно приложението на материалния закон.

Като правно основание за задържане на лицето е посочена нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР според която Полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Като друго правно основание е посочена разпоредбата на чл. 325, ал. 2 от НК съгласно която Когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет години. Като фактическо основание е посочено, че А., след надлежно предупреждение, съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба.

Жалбоподателят счита, че липсва описание на фактическата обстановка и на обстоятелствата, при които задържаното лице е извършило някаква противообществена проява или престъпление. Сочи се още, че дори не става ясно кога А. е извършил соченото престъпление, нито какви са били конкретните му действия и дали тези действия обуславят приложението на чл. 325, ал. 2 от НК. Не отговаря на действителността твърдението, че не е ясно коя точно хипотеза от всички възможни, съдържащи се в чл. 325, ал. 2 от НК. Видно е от представената фактическа обстановка, че се касае хипотеза първа - съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред. Даденото в жалбата тълкуване на тази правна норма „За да е съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задълженията си по опазване на обществения ред, деянието трябва да е започнало преди намесата на органите на властта и да продължава и при тяхната намеса, като допълнителният белег е, че вече прераства в съпротива срещу тях.“ не е свързано с хипотезата на правната норма, тъй като там въобще не е въведен начален момент на деянието – съпротивата е срещу самия полицейски орган, а ако органа не е там няма как същата да бъде оказана срещу него. Комисията от общински служители не изпълнява задължения по опазване на обществения ред. Опазването на обществения ред се осъществява единствено и само от полицейски органи. Трябва да се посочи, че А. е бил известен за извършване на проверка от надлежно определена комисия доколко е изпълнил заповедта за премахване на незаконните строежи и е бил наясно, че комисията няма за цел да извършва самата тя принудителното премахване на тези строежи (така, както е посочено в жалбата му пред настоящия съд).

Задържането с правно основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР, като принудителна административна мярка (ПАМ), се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. Както се приема в т. 34 – т. 39 от решение от 25.05.2023 г. по дело C-608/21 на Съда на ЕС, Директива 2012/13/ЕС е приложима и по отношение на задържането на лица по реда на чл. 72 от ЗМВР. Щом задържането на лица на това основание попада в приложното поле на правото на ЕС, то по отношение на настоящия случай се явява приложима и ХОПЕС. Съгласно чл. 6, § 1, ал. 1 от Договора за Европейския съюз Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите., т.е. ХОПЕС има същата юридическа сила като Договорите и поради това е част от първичното право на Съюза. Текстът на чл. 51, § 1 от ХОПЕС гласи, че Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.

В чл. 52, § 3 от ХОПЕС е предвидено, че Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита.

Според чл. 6 от ХОПЕС Всеки има право на свобода и сигурност. Посочената разпоредба и основните права по ХОПЕС следва да бъдат тълкувани при съобразяване на Разясненията относно ХОПЕС (2007/C 303/02) съгласно пето съображение от преамбюла на същата: При съблюдаване на компетенциите и задачите на Съюза, както и принципа на субсидиарност, настоящата Харта потвърждава отново правата, които произтичат по-специално от общите за държавите-членки конституционни традиции и международни задължения, както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Съюза и от Съвета на Европа социални харти, от практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека. В този контекст Хартата ще бъде тълкувана от юрисдикциите на Съюза и на държавите членки, като надлежно се вземат под внимание разясненията, установени под ръководството на президиума на Конвента, който изработи Хартата, и актуализирани под ръководството на президиума на Европейския конвент. Аналогична е и разпоредбата на чл. 6, § 1, ал. 3 от ДЕС, според която Правата, свободите и принципите, съдържащи се в Хартата, се тълкуват съгласно общите разпоредби на дял VII на Хартата, уреждащи нейното тълкуване и прилагане, и като надлежно се вземат предвид разясненията в Хартата, които посочват източниците на тези разпоредби. В разясненията по чл. 6 от ХОПЕС е посочено, че правата по член 6 съответстват на правата, гарантирани от член 5 от ЕКПЧ, и в съответствие с член 52, параграф 3 от Хартата имат същия смисъл и същия обхват. От това следва, че ограниченията, които могат законно да им бъдат наложени, не могат да надхвърлят границите, позволени от член 5 от ЕКПЧ.

Разпоредбата на чл. 5, § 2 от ЕКЗПЧОС предвижда, че На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват. В константната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) се приема, че не е необходимо причините за задържането на лицето да бъдат изложени в решението, разрешаващо задържането, както и да бъдат изложени писмено или в някаква специална форма. Причините за задържането могат да бъдат съобщени или да станат ясни в хода на разпита след задържането. Освен това задържаните лица не могат да твърдят, че не са разбрали причините за задържането си при обстоятелството, че са задържани непосредствено след надлежно предупреждение, че пречат на органа да изпълни служебните си задължения.

Неоснователен е доводът на процесуалния представител на жалбоподателя, че събирането от страна на първоинстанционния съд на писмени и гласни доказателства само по себе си представлява едно дописване на мотиви към издадената заповед, което било недопустимо. На практика жалбоподателят твърди, че е недопустимо било съдът да приема и преценява материалната законосъобразност на заповедта на други фактически и правни основания, различни от посочените в нея, като законосъобразността на същата следва да се преценява във връзка с доказателствата, които са съществували към момента на издаването й. Обратно на тези твърдения, районният съд е установил с допустими по закон доказателства и доказателствени средства, правилно и в пълна степен относимите за случая факти и обстоятелства и въз основа на тях е извел напълно обосновани правни изводи за законосъобразност на оспорената пред него заповед за задържане на лице. Анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, районният съд е формирал изводи за факти и обстоятелства, описани в оспорената пред него заповед за задържане, което всъщност спомага за пълното, всеобхватно и обективно изясняване на случая и не води до различни от изложените в нея фактически констатации. Освен това по този начин съдът е дал отговор и на посочени от страна на жалбоподателя възражения, свързани именно с установяване на фактическата обстановка по делото, както и с основното му възражение, наведено пред съда, относно липса на фактическите и правни основания на задържането. Действително, административният орган, извършил задържането е следвало да опише в по-пълна степен фактическата обстановка, което би било адекватно при задържане на лице като налагане на ПАМ, но в конкретния случай вече се изясни, че А. е задържан в момента на оказваната от него съпротива, така че същият е знаел за мястото, датата и часа на извършваното от него деяние.

Касационният съд посочва, че довода за неуточнена правна квалификация на задържането на А. е неоснователен при съобразяване на Решението по дело С-608/21 на СЕС, постановено във връзка с преюдициално запитване по чл. 267 от ДФЕС и съгласно чл. 633 от ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в страната, като поставеният втори преюдициален въпрос от Софийски районен съд касае именно начина на мотивиране на заповедта за задържане на лица по ЗМВР и тълкуването на чл. 6, § 2 от Директива 2012/13/ЕС. Според поставеното запитване спорен е въпросът до каква степен посочената в заповедта наказателноправна квалификация следва да съответства на обстоятелствената част на заповедта за задържане. Разпоредбата на чл. 6, § 2 от Директива 2012/13/ЕС гласи, че Държавите-членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, са информирани относно основанията за техния арест или задържане, включително за престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени. Съгласно чл. 3, § 1, б. "в" от същата директива, Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване: правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6. Разпоредбата на чл. 3, § 2 от своя страна гласи, че Държавите-членки гарантират, че информацията, предвидена в параграф 1, се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение. Според съображение № 28 от преамбюла на тази директива, На заподозрените лица или на обвиняемите се предоставя незабавно информация относно престъпното деяние, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено, като това става не по-късно от техния първи разпит в наказателното производство от полицията или от друг компетентен орган, без да се нарушава хода на текущи разследвания. Описание на фактите, включително, ако са известни, времето и мястото, свързани с престъпното деяние, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено, както и евентуалната правна квалификация на предполагаемото престъпление, следва да се предоставя с достатъчно подробности, като се отчита стадия, на който се намира наказателното производство, когато подобно описание се дава, за да се гарантира справедливостта на производството и да се позволи ефективно упражняване на правото на защита. СЕС приема (т. 64 и т. 65 от решението), че е необходимо също така в това описание да се включи дадената от компетентните органи неокончателна правна [жк], в чието извършване съответното лице е заподозряно или обвинено, стига тази квалификация да е от естество да позволи на лицето или на неговия адвокат да разбере по-добре основанията за задържането и съответно да оспори ефективно законосъобразността му пред компетентния съд (т. 64). Степента на подробност на информацията, посочена в предходните две точки (т. 63 и т. 64), трябва да бъде адаптирана в зависимост от стадия на наказателното производство, така че да не се вреди на напредването на текущо разследване, като едновременно с това на арестуваното или задържаното лице се гарантира предоставянето на достатъчно информация, за да разбере основанията за ареста или задържането си, и ако е необходимо, да оспори ефективно неговата законосъобразност (т. 65).

Съгласно т. 71 от решението, националният съд трябва да се увери, че предоставяната във всеки конкретен случай информация е достатъчно пълна, в съответствие с посоченото в точки 63—65 от настоящото решение. Следователно, макар и в минимална степен, оспорената заповед съдържа фактическите основания за нейното издаване като се съобрази факта, че А. е задържан точно в момента на оказване на съпротива на полицейските органи

Настоящият съдебен състав на съда счита, че в конкретния случай още към момента на задържането му, на задържаното лице е била предоставена достатъчно пълна информация относно основанията за задържането. Същият е задържан по време на самото деяние, поради което от самия контекст на развилите се събития на лицето следва да е станало ясно каква е причината за неговото задържане (вж. цитираното по – горе решение на ЕСПЧ по делото Dikme v. Turkey, жалба № 20869/92, § 54, приложимо по силата на чл. 52, § 3 от ХОПЕС). Във вторичното право на ЕС и по-конкретно в Директива 2012/13/ЕС липсва норма, която да дава по-висока степен на защита от тази, изведена чрез тълкуване на чл. 5 от ЕКЗПЧОС от страна на ЕСПЧ, за да се изключи приложението на посочената практика при определяне на обхвата на правото по чл. 6 от ХОПЕС.

В т. 50 от решение по дело С-608/21 г. по описа на СЕС се сочи, че Директива 2012/13 не урежда способите, чрез които информацията, предвидена в член 6 от нея, трябва да бъде съобщена на заподозряното лице или обвиняемия. Тези способи обаче не биха могли да застрашават постигането на целта, посочена в тази разпоредба (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на акта за преюдициално запитване), C-564/19, EU: C: 2021: 949, т. 128 и цитираната съдебна практика), и особено на целта в основата на параграф 2 от посочения член, припомнена в предходната точка от настоящото решение. Но от друга страна в цитираната по-горе в настоящото изложение разпоредба на чл. 3, § 2 от същата директива се казва, че необходимата информация по чл. 6 от директивата може да бъде предоставена на задържаното лице устно или писмено. Това следва и от цитираната по-горе практика на ЕСПЧ по чл. 5, § 2 от ЕКЗПЧОС.

В т. 52 от решението на СЕС се посочва, че всъщност само по себе си обстоятелството, че този акт (акта за задържане на лицето) не съдържа достатъчно информация относно основанията за задържане, не възпрепятства възможността задържаните или арестувани лица да оспорят ефективно законосъобразността на ареста или задържането си, при условие че елементите, съдържащи се в други документи, съставени от компетентните органи и съобщени на тези лица, им позволяват да разберат тези основания, като следва задържаното лице да бъде уведомено възможно най-бързо, а именно до момента на задържането му или в кратък срок след началото на същото за основанията за задържането му, а точният момент на това съобщаване може да бъде определен в зависимост от конкретните обстоятелства около лишаването от свобода (аргумент от т. 53 и т. 54 от решение по дело С-608/21 г. на СЕС). От всички събрани по делото доказателства може да се направи несъмнен извод, че жалбоподателя е знаел още към момента на задържането му за какво деяние от фактическа страна е бил задържан с процесната заповед, издадена непосредствено след настъпване на описаните в заповедта факти и обстоятелства, чието по-подробно описание се съдържа в докладната записка на полицейските служители, извършили задържането му, и снетите при проверката писмени обяснения от лицата, имащи отношение към случая, с които факти безспорно Й. е бил запознат, предвид дадените от него обяснения. В заключение на гореизложеното по делото няма съмнение, че са били налице предпоставките по чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР за постановяване на процесната заповед за задържане.

При така изложените мотиви жалбата като неоснователна следва да бъде отхвърлена, а оспорената заповед като незаконосъобразна да бъде отменена.

Искане за присъждане на разноски за първата и за настоящата инстанция е заявено от жалбоподателя с жалбата, като не е представен списък на разноските. Ответникът, с подаденото от него възражение, е представил списък на разноските като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева. С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, на основание чл. 24, изр. първо от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът определя в размер на 240 лева. Жалбоподателят не е направил възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т. е. в полза на ОД на МВР – Русе съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе, втори касационен състав,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 79/29.05.2025 г. по частно наказателно дело № 141/2025 г. на Районен съд – Бяла.

ОСЪЖДА А. Х. А., [ЕГН]; с адрес гр. Русе, [улица], вх. 2, ет. 4, ап. 7 да заплати на ОД МВР Русе юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 (двеста и четиридесет) лева.

Решението е окончателно.