РЕШЕНИЕ
№ 30
гр. Русе, 26.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VIІІ
състав, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА като
разгледа докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА адм.
дело № 408 по описа за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.
118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба
на И.И. *** срещу Решение № 1040-17-46/04.06.2021 г. на Директора на ТП на
НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 171-00-14-3/22.03.2021 г. на
ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което
на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по
чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за незаконосъобразност на
оспорения акт и потвърденото с него разпореждане поради нарушение на
материалния закон. Претендира се отмяна на акта, както и присъждане на
направените разноски.
Ответникът, действащ в
процеса чрез процесуален представител – ст.юрисконсулт И.К., поддържа становище
за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално
представителство от юрисконсулт.
След като съобрази
събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от
тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с
чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. №171-00-14/03.01.2020
г. (л. 72 от преписката) жалбоподателят И.И.А. е поискал отпускане на парично
обезщетение за безработица (ПОБ). В заявлението А. посочва, че от 31.12.2019 г.
е прекратено правоотношението му с осигурител в Германия и декларира, че не
получава парично обезщетение за безработица в друга държава. Към това заявление
А. подал и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане
на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 87 от преписката), в която е
посочил като последен период на заетост периода от 01.07.2016 г. до 31.12.2019 г.
в Германия, където е работил като наето лице. Декларирал е още, че през периода
на тази последна заетост съпругата му също е живяла с него в Германия, а детето
му (пълнолетно лице към периода на заетостта), както и преобладаващата част от
роднините му са живели в България. На последно място А. е посочил в
декларацията, че не притежава собствено жилище в България; преобладаващата част
от социалните му контакти са в България и възнамерява да се установи трайно в
България. За потвърждаване на положения от жалбоподателя труд и получено
възнаграждение в Германия, А. представил пред ТП на НОИ – Русе документи на
немски език (договор и фишове за заплати).
По делото няма спор, че
оспорващият се е регистрирал като безработен в Агенцията по заетостта веднага
след завръщането си в България на 02.01.2020 г., ден преди подаване на
заявлението за отпускане на паричното обезщетение за безработица (декларация на
л. 88 от преписката).
С разпореждане № 171-00-14-1/03.01.2020 г. на ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 69 от преписката) на
основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, че поради
упражняване на трудова дейност в друга държава членка на ЕС се изчаква
получаване на преносим документ U1 от чужда осигурителна
институция. По административната преписка липсват данни за получаване на посочения
документ, но на 12.02.2021 г. в ТП на НОИ – Русе са получени структурирани
електронни документи СЕД U002 и СЕД U004. Във връзка с уточняване на държавата по постоянно пребиваване
на жалбоподателя, от немската компетентна институция е изискано със структуриран
електронен документ (СЕД) Н005 (л. 22-23 от преписката) предоставяне на
информация със СЕД H006, който е получен на 05.03.2021 г. чрез
системата за електронен обмен на данни между държавите-членки на ЕС (л. 52-54
от преписката). В документа компетентната институция на Германия е
удостоверила, че според разписката за заплата жалбоподателят е бил последно
живущ на посочения във формуляра адрес (виж превода на л. 52 от делото) в
Германия. Този адрес е определен от компетентната институция на Германия като
„държава на пребиваване“. Формулярът не съдържа информация за семейното
положение на жалбоподателя за времето на пребиваването му в Германия.
На 18.03.2021 г. е
издадено Разпореждане № 171-00-14-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ, на основание чл. 55 от АПК, е възобновил
производството по заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че
в ТП на НОИ – Русе са получени СЕД U002 и СЕД U004,
а чрез електронния обмен на социално-осигурителна информация между България и
ЕС е получен и СЕД Н006, издаден от компетентната институция на Германия (л. 50
от преписката). Последвало издаване на Разпореждане № 171-00-14-3/22.03.2021 г.
(л. 48 от преписката), с което на основание чл.54ж, ал. 1 и във връзка с чл.
11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е
отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на И.А..
В мотивите на разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, § 2
от Регламент (ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да
предостави парично обезщетение за безработица по българското законодателство,
тъй като пребиваването на лицето, по смисъла на европейските регламенти в
областта на социалната сигурност, е държавата по последна заетост – Германия.
Това обстоятелство според административния орган се установява от получения СЕД
Н006 (Отговор на искането за информация за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от
Регламент № 987/2009), издаден от компетентната институция на Германия, в който
се съобщава, че А. е пребивавал в Германия за периодите на осигурената заетост.
Разпореждането е връчено на жалбоподателя чрез изпращане по пощата и е получено
от него на 23.04.2021 г. (л. 49 от преписката). Разпореждането е оспорено от А.
пред директора на ТП на НОИ – Русе. Възраженията на жалбоподателя се основават
на твърдението му, че административният орган неправилно е анализирал
установените по преписката факти, според които обичайното пребиваване на
жалбоподателя е в Република България, а не в Германия. След прекратяване на
трудовата заетост А. се е завърнал в България, където е регистриран и по
постоянен адрес. Представил е и доказателства за притежавани от него недвижими
имоти в България.
В хода на производството
пред горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе
(л. 43 от преписката) дали А. е плащал данъци в Република България върху
доходите си от последната заетост в Германия за периода 2011 г. – 2019 г. В
отговор приходната администрация посочва, че А. не е подавал годишни данъчни
декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода 2011 г. – 2019 г. (л. 37 от
преписката). Изискана е също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и
излизане в/от България на А. и членовете на неговото семейство за времето 2011-2020
г. (л. 42 от преписката). В предоставената информация се съдържат данни, че за
времето от 01.01.2011 г. до 31.12.2020 г. А. се е завръщал в България веднъж
годишно (в периода около Коледа и Нова година) за 2016, 2017 и 2018 г. Липсват
данни за завръщането му в България в периода 2012 – 2016 г. Напълно идентични
са и отразените пътувания на съпругата на жалбоподателя (с изключение на
пътуването от 2012 г.). В справките се съдържат данни за единични пътувания на
сина и сестрата на жалбоподателя, както и за множество пътувания на братята му,
без да е изяснявано дали посочените пътувания са свързани с поддържане на
контакти с жалбоподателя.
Повторно е изискано със
СЕД Н005 (л. 55-56 от делото) от немската компетентна институция да предостави
информация за пребиваването на жалбоподателя, съпругата и сина му по време на
заетостта на жалбоподателя в Германия като този път са посочени два периода –
от 25.08.2011 г. до 30.06.2016 г. и от 01.06.2016 г. до 31.12.2019 г. На
27.05.2021 г. е получен втори формуляр СЕД Н006 (л. 38-39 от преписката), в
който компетентната институция на Германия е отразила данни единствено по
отношение на жалбоподателя като е посочила същия адрес, отново определен като
„държава на пребиваване“. В пояснение към тази информация се посочва, следва да
бъдат взети предвид приложените към първоначалния формуляр документи –
прекратяване към 31.12.2019 г. от Фирма APL-Bau
KG,
удостоверение U003 и фиш за заплата за месец ноември (виж превода на л. 52 от
делото). Посочените документи са приложени по преписката на л. 40-41 (СЕД U003),
л. 75 (прекратяване на договора) и л. 77 (фиш за заплата).
Горестоящият орган се е
произнесъл с обжалваното в настоящото производство Решение № 1040-17-46/04.06.2021
г., с което е отхвърлил жалбата на А. и е потвърдил оспореното пред него
разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица.
Мотивите му се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3,
б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) №
987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните от получения от немската
институция СЕД Н006 и данните за липса на плащани данъци в Република България,
както и за периодите на завръщане на жалбоподателя в България.
Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна
заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат и това е Германия,
както и че завръщането на А. в България не представлява завръщане в държавата
по пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта в Германия,
поради което компетентна по отношение на паричното обезщетение за безработица
се явява именно тази последна държава.
Решението на Директора на
ТП на НОИ – Русе е съобщено на жалбоподателя лично, чрез изпращане по пощата на
09.06.2021 г., видно от приложеното по преписката известие за доставяне – л. 5
от преписката, след което на 22.06.2021 г. А. подал жалба чрез административния
орган до настоящия съд. Наведените в жалбата възражения са свързани със същите
твърдения, каквито са поддържани и пред ответния административен орган. Към
жалбата са приложени доказателства за заплащани данъци за притежаваните от
жалбоподателя недвижими имоти, както суми за използвана вода и електроенергия в
имота по постоянния адрес на жалбоподателя. Представено е и копие от трудовата
книжка на сина на жалбоподателя, от която е видно, че И.И. е работил при
работодатели в България през 2011 г. (за около два месеца) и от 19.01.2015 г.
до момента.
В хода на съдебното
производство И.И.И. (син на жалбоподателя) е разпитан като свидетел. В
показанията си свидетелят посочва, че родителите му са заминали за Германия
единствено с цел осигуряване на финансови средства за семейството и след като
са заработили необходимите им средства са се завърнали отново в България. През
цялото време на престоя им в Германия са поддържали контакт със сина си като
семейство и са изпращали пари за извършване на ремонти в имотите им, които
ремонти са извършвани от свидетеля. Последният е ходил на гости на родителите
си в Германия за около 5-6 дни.
От така установеното
фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е
процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е
подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта,
депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена
срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е
издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО).
Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59,
ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административно производствените правила. Не се установява и нарушение на
закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени
правилно към конкретния случай.
По делото няма спор по
фактите. Спорът е от правен характер
и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на
парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на
жалбоподателя е била на територията на Германия.
Република България като държава членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без
гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били
подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към
членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че А. е гражданин на Република България,
т.е. на държава членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност,
уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство,
валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11,
§ 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
каквото лице е бил настоящият жалбоподател, и това правило гласи, че спрямо
лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) №
883/2004.
Съгласно чл. 65, § 2
напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или
като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава членка
или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по
заетостта в държавата членка по пребиваване. Без да се засяга член 64,
напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на
разположение на службите по заетостта в държавата членка, в която то последно е
осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно
лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка
по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава членка и държава членка по
пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо
на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение
на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където
се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като
временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно
разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато съобразяването на
различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1,
не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на
лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).
В съответствие с
цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства,
настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Германия, а дори и преди това, това е била и
държавата му на пребиваване, както правилно е приел и административният орган. Неоснователни
са възраженията на жалбоподателя в обратната посока.
За да достигне до извод,
че по време на последната заетост на жалбоподателя неговата държава на
пребиваване е била именно Германия, съдът отчита следните обстоятелства:
Жалбоподателят е живял в Германия
за дълъг период от време (около 8 години, от които почти 3 години заедно със
съпругата си) като е осъществявал и трудова дейност, което сочи на трайно
(обичайно) установяване в тази държава. Фактът, че останалите роднини на
жалбоподателя, включително и неговият син, който е пълнолетен, се намират в
България не променя извода, че обичайно пребиваване на жалбоподателя до края на
2019 г. е в Германия. В
този смисъл са и изложените съображения на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според който не би
било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“
се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде
разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна
дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и
са оставили семействата си в държавата си на произход.
Доводите, въз основа на
които А. твърди, че макар да е осъществявал трудова дейност в Германия е
запазил обичайното си пребиваване в България (като център на жизнените му
интереси по смисъла на европейските регламенти), се свързват с наличието на
роднини на жалбоподателя в България, с които той и семейството му са запазили
контакти, както и с притежаваните от жалбоподателя недвижими имоти, поддържани
чрез изпращаните от него средства. Не на последно място както жалбоподателят,
така и разпитаният по делото свидетел поддържат тезата, че жалбоподателят е
пребивавал в Германия единствено и само във връзка с трудовата си заетост,
поради което не може да се приеме, че постоянното му пребиваване е било в
Германия за времето на заетостта.
Действително, жалбоподателят
притежава имущество в България, за което той като собственик е длъжен да се
грижи, независимо къде живее, респективно пребивава. Именно в тази връзка
жалбоподателят е изпращал средства, с които от негово име да бъдат поддържани
имотите му, включително и за изпълнение на задълженията му за издръжка и
гледане на родителите му, срещу каквото задължение е придобил единия от
имотите. Заплащането на данъци и консумативни разходи за имотите от своя страна
не е обстоятелство, което да предопределя само по себе си пребиваването,
доколкото данъчните задължения са дължими от собственика на имота, независимо
от неговото пребиваване, а по отношение на консумативните разходи е очевидно,
че същите не са направени от жалбоподателя и семейството му, предвид факта, че
същият през това време е живял в друга държава – Германия.
В
изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно
законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Съобразно
цитирания наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Такъв извод не може
да се направи и в обратна посока с оглед наличието (запазването) на постоянен и
настоящ адрес на лицето в държавата по произход. Във всички случаи е необходимо
да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им
анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
В конкретния случай съдът
намира, че установените факти обуславят извод, че обичайното пребиваване на
жалбоподателя по време на заетостта му в Германия е именно тази държава, както
е приел и административният орган. От показанията на св. И. се установява, че
жалбоподателят е заминал за Германия да търси работа, но като не е успял се е
върнал и по-късно отново е отпътувал за Германия, за да работи в тази държава.
Това сочи на категорично намерение у жалбоподателя да се установи в тази държава
членка, където да упражнява трудова дейност и да осигурява издръжка за
семейството си. Този извод допълнително се подкрепя и от факта, че след
намирането на стабилна работа при него се е преместила да живее и съпругата му,
т.е. жалбоподателят се е преместил заедно със семейството си и се е установил
да живее в Германия, при което центърът на жизнените му интереси се е изместил
именно в тази държава. Връзките, които жалбоподателят е запазил с България като
негова държава по произход, не променят посочения извод. Така след месец декември
2019 г. той всъщност отново е променил
своето обичайно пребиваване като се е завърнал дълготрайно в България, в
какъвто смисъл е и попълнената от него декларация пред административния орган,
с която А. е изявил намерението си да се установи в България.
Казаното може да се
обобщи по следния начин: До 31.12.2019 г. А. е бил с място на обичайно
пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в Германия, а след това в
България.
При тези данни не може да
се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за
безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на
чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е
налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице,
какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавало в държава членка,
различна от компетентната държава членка (в случая компетентната държава е Германия)
и да продължава да пребивава в тази различна държава членка или да се е
завърнало в нея. По настоящия казус, както вече бе изяснено по-горе, по време
на последната си трудова заетост жалбоподателят е пребивавал в Германия, а не в
държава членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на
цитираната норма. При това положение, както е посочил и административният
орган, не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е
завърнал в държаната си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си
след приключване на заетостта. С оглед на това обосновано е прието от
ответника, че в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща
безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава членка
и отидат в друга държава членка като се поставят на разположение на службите по
заетостта на тази друга държава членка.
Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него
разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65,
параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът е приел, че не българската
държава е държавата на пребиваване на И.А. и от там, че българската институция
не е компетентна да му предостави парично обезщетение за безработица.
По изложените съображения
съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Русе, с
което е отхвърлена жалбата на И.А. срещу Разпореждане № 171-00-14-3 от 22.03.2021
г. и същото е потвърдено, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора
на основание чл. 143, ал. 3 от АПК вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, жалбоподателят дължи заплащането на ответната страна на 100
лв., представляващи възнаграждение за юрисконсулт.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с
чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на И.И. *** срещу Решение №
1040-17-46/04.06.2021 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено
Разпореждане № 171-00-14-3/22.03.2021 г. на ръководителя на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ-Русе, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА И.И. ***, с ЕГН **********,
да заплати на Териториално поделение на НОИ – Русе, сумата от 100 (сто) лева,
представляващи разноски по делото.
Решението
е окончателно на основание чл. 119 от КСО във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б.
„б“ от КСО.
СЪДИЯ: