№ 673
гр. Видин, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, VII СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Владимир К. Крумов
при участието на секретаря Полина Ст. Въткова
като разгледа докладваното от Владимир К. Крумов Гражданско дело №
20231320100754 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В.,
обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет. *, ап. * против „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на
„В.К“ ООД, ЕИК ***********, с която e предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД. При условие на евентуалност са предявени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
По делото е предявен насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК
*********** против С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет.
*, с който се иска от съда да осъди С. Р. Г. да заплати на „В.К“ АД следните суми: 1455.41
лева – главница по Договор за паричен заем „Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г., 333.92
лева – начислена и незаплатена договорна лихва по Договор за паричен заем „Standart 14“ №
5876795/30.11.2022 г. за периода от 11.01.2023 г. до 06.12.2023 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на насрещната искова молба – 08.12.2023 г., до окончателното й
изплащане.
Ищцата по главните искове твърди, че на 30.11.2022 г. същата, като заемател, е
сключила с „В.К“ ООД, праводател на ответното дружество, Договор за паричен заем
Standard 14 № 5876795 от 30.11.2022 г., по силата на който ответното дружество е
предоставило в заем на ищцата сумата от 1500.00 лева за срок от 60 седмици на 30
погасителни вноски при годишен лихвен процент от 40,32 %. В чл. 5, ал. 1 от Договора е
договорено обезпечение на същия с посочените обезпечения. В чл. 5, ал. 2 от Договора е
предвидено, че при неизпълнение на условието за предоставяне на обезпечение заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 628.80 лева с начин на разсрочено плащане,
посочен в погасителния план. Страните се уговарят неустойката да се разсрочи и да се
заплаща на равни части към всяка погасителна вноска. Твърди се, че процесните клаузи са
нищожни, като са въведени твърдения за това. Въведени са възражения и мотиви, заложени
в посочената съдебна практика от ищеца, относно нищожност на клаузите за договорена
неустойка, предвид противоречието й с добрите нрави, с оглед надхвърляне на присъщите й
1
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата излиза извън присъщите й
функции. Същата е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП. Въведени
са твърдения за противоречие на горните клаузи със закона. Въведени са твърдения за липса
на яснота при определянето /формирането/ на годишния процент на разходите. В същия
следва да бъде включена и процесната неустойка по чл. 5 от Договора.
Иска се от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата
на 5, ал. 1, във връзка с чл. 5, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № 5876795 от
30.11.2022, сключен между С. Р. Г., ЕГН: ********** и „В.К“ ООД, ЕИК: *********** –
праводател на „В.К“ АД, ЕИК: *********** на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В условията на евентуалност в случай, че искът по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД бъде
отхвърлен се иска да се постанови решение, с което се прогласи нищожността на клаузата на
чл. 5, ал. 1, във връзка с чл. 5, ал. 2 от горецитирания договор за потребителски кредит на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от
ЗЗД.
Претендират се направените по делото разноски.
В указания срок от ответната страна е постъпил отговор. В отговора ответната страна
оспорва основателността на исковете.
Предявени са насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и
чл. 86 от ЗЗД. Сочи се, че страните са били в облигационно отношение породено от същия
Договор за паричен заем, като ответницата не е изпълнила точно задълженията си по същия
за връщане на заетата сума. Ищцовото дружество обявява предсрочна изискуемост на
вземането по Договора с предявяването на насрещната искова молба.
Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди С. Р. Г. да заплати на „В.К“
АД следните суми: 1455.41 лева – главница по Договор за паричен заем „Standart 14“ №
5876795/30.11.2022 г., 333.92 лева – начислена и незаплатена договорна лихва по Договор за
паричен заем „Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г. за периода от 11.01.2023 г. до 06.12.2023
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба –
08.12.2023 г., до окончателното й изплащане.
При условие на евентуалност е направено възражение за съдебно прихващане на
насрещни задължения по първоначалния иск и по насрещния иск до размера на по-малкото
от тях.
Претендират се направените по делото разноски.
Ответницата по насрещните искове е оспорила същите. Твърди за недействителност
на процесния договор на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазване на изискванията на чл.
11, т.9, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
Претендират се и направените разноски.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено
от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за паричен заем Standart 14 № 5876795/30.11.2022 г.) се установява, че между
ищецът С. Р. Г. /заемател/ и „В.К“ ООД /заемодател/ е сключен описания договор, тоест че
между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение за заемната сума от
1500.00 лева.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договор за паричен заем Standart 14 № 5876795/30.11.2022
г., общият размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане е 2830.80
2
лева. ГПР е 49.37 %, годишен лихвен процент – 40.32 %, при срок на кредита от 60
седмици, броят на вноските е 30.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от Договора заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по договора, а именно:
1.Поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на
следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов
договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000.00 лева; през последните 5 /пет/ години да няма
кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или
2.Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7, валидна 30 дни след падежа за плащане
по договора.
Съгласно чл. 5, ал. 2 от Договора страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1 заемателят дължи
неустойка в размер на 628.80 лева. Страните се уговарят неустойката да се разсрочи и да се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4 като
в този случай дължимата вноска е в размер на 115.32 лева, а общото задължение по
Договора става в размер на 3459.60 лева.
Съгласно Погасителния план към договора първата вноска е на 14.12.2022 г., а
последната вноска е на 24.01.2024 г., като заемателят е следвало да внесе сумата от 3459.60
лева, разпределени за: главница – 1500.00 лева, договорни лихви – 387.30 лева, неустойка –
628.80 лева и такса за експресно разглеждане – 943.50 лева.
Представен е по делото и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
Ответното дружество „В.К“ АД, ЕИК *********** е правоприемник на „В.К“ ООД,
ЕИК ***********.
Ответникът по основните искове „В.К“ АД е предявил насрещна искова молба против
С. Р. Г., като е обявил вземането по Договор за паричен заем Standart 14 №
5876795/30.11.2022 г. за предсрочно изискуемо.
Вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза е посочило, че към
насрещния иск са приложени справки по направени плащания и погасени суми с тях от
заемателя, от които вещото лице установило следното:
Заемателят е направил 4 броя погасителни вноски в размер от 255.32 лева по дати и
суми, както следва:
На 23.12.2022 г. внесени 120.32 лева, с които са платени: 39.65 лева главница; 23.26
лева лихви; 20.96 лева неустойка, 31.45 лева такса експресно разглеждане и 5.00 лева
разходи.
На 09.02.2023 г. внесени 70.00 лева, с които са платени: 15.00 лева начислени разходи
по събиране на просрочени вземания и частично погасена втора вноска.
На 15.02.2023 г. внесени 35.00 лева, с които са платени: 10.00 лева начислени разходи
по събиране на просрочени вземания и частично погасяване на втора вноска.
На 26.03.2023 г. е направена последна вноска от 30.00 лева, с която са платени: 30.00
лева начислени разходи по събиране на просрочени вземания.
3
Вещото лице е посочило в заключение, че са направени от ищцата 4 броя погасителни
вноски в размер на 255.32 лева, с които са погасени: 44.59 лева – главница, 45.91 лева –
договорна лихва, 41.92 лева – неустойка, 62.90 лева – такса разгл. д-ти, 60.00 лева – разходи
за събиране на просрочени вземания. Посочило е, че незаплатената сума по договора за заем
е в размер на 3312.97 лева, в т.ч.: 1455.41 лева – неплатена главница, 333.92 лева неплатени
договорни лихви от 11.01.2023 г. до 06.12.2023 г., 880.60 лева – неплатен остатък по
оставащи договорени такси експресно разглеждане, 140.00 лева – разходи по събиране
просрочени вземания.
„В.К“ АД е предявило насрещен иск срещу С. Р. Г. за сумата в общ размер на 1789.33
лева, която включва: 1455.41 лева – главница по Договор за паричен заем и 333.92 лева –
начислена и незаплатена договорна лихва за периода от 11.01.2023 г. до 06.12.2023 г.
Със заключението на вещото лице е даден отговор на поставените задачи. Същото е
обективно, компетентно изготвено и относимо към предмета на доказване в производството,
поради което е прието от съда.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявените при условията на последващо обективно кумулативно съединение иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и насрещни искове по чл. 79, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са процесуално допустими.
Разгледани по същество:
Първоначално предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за
признаване нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 1, във връзка с чл. 5, ал. 2 от Договор за
паричен заем Standart 14 № 5876795/30.11.2022 г., сключен между С. Р. Г. и „В.К“ ООД е
основателен;
Насрещните искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение 1 от ЗЗД и чл. 86 от
ЗЗД, предявени от „В.К“ АД против С. Р. Г., с който се иска от съда да осъди С. Р. Г. да
заплати на „В.К“ АД сумата от 1455.41 лева – главница по Договор за паричен заем „Standart
14“ № 5876795/30.11.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
насрещната искова молба – 08.12.2023 г., до окончателното й изплащане и сумата от 333.92
лева – начислена и незаплатена договорна лихва по Договор за паричен заем „Standart 14“ №
5876795/30.11.2022 г. за периода от 11.01.2023 г. до 06.12.2023 г. са частично основателни.
като съображенията за това са следните:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между
страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството потребител
по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в
4
качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 – 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен заем
„Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г., според която се дължи неустойка в размер на 628.80
лева, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение посочено в ал. 1 на
чл. 5 от Договора, а именно на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в
същия член условия или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната
цел на транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
5
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 628.80 лева при
главница от 1500.00 лева, няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увЕ.чаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 5, ал. 2 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят трябва да отговаря
на множество изисквания – за осигурителен доход в размер на 1000.00 лева, да няма лоша
кредитна история, да не е поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този
поръчител да представи и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези
специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв,
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора освен банкова гаранция не
е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне
плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така, във всички случаи
вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното,
същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план,
инкорпориран в договора. При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от
628.80 лева /при главница от 1500.00 лева/ настоящият съдебен състав намира, че
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито
оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на
престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае
за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва,
което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В
конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща
длъжника и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 40.32 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
6
него участва и вземането от 628.80 лв., формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 3, ал. 1, т. 8 от процесния договор за заем. Кредиторът не включва т. нар. от него
"неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК като разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за
главница и лихва. Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, почти половината от
предоставената сума по кредита. По този начин съдът намира, че се заобикаля
ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е
следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на
неустойката, ГПР от 49.37 % би нараснал допълнително и то значително като за този извод
не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за неустойка ще се
получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит
и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време е в размер на почти
половината от размера на кредитната сума и при включването му в годишния процент на
разходите, размерът му значително надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. В случая, по отношение на този иск, следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между
страните се регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищеца -
кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че процесната
„неустоечна“ клауза по чл. 5, ал. 2 от договора за кредит е неравноправна и по смисъла на
чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то е
почти половината от размера на предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повЕ.телни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика на
СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
7
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел - да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за установяване прогласяване нищожност
на клаузата, предвидена в чл. 5, ал. 2, във връзка с чл. 5, ал. 1 в Договор за паричен заем
„Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
628.80 лева, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
По насрещните искове по чл. 79, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД
Във връзка с предявеният насрещен иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, настоящият съдебен състав намира, че основателността му е обусловена от
разглеждане на възражението на ответника по него за недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК. Доколкото се касае за правоотношение произтичащо от договор за
потребителски кредит следва да се извърши преценка на съдържанието му за съответствие с
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по-
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Както бе посочено по - горе, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е
посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49.37 %, а пък ГЛП е 40.32 %, като
липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък
годишна фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на
общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума
в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
В случая се установява несъответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в
която е поставено изискването за посочване на лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му. Макар в договора да е посочен ГЛП от 40.32 % следва да се отчете липсата
на уточнение върху каква база се начислява той: дали върху цЕ.я размер на заетата сума или
върху остатъчната главница. Това е пречка да се опредЕ., как се разпределя лихвата във
времето и влияе ли се от намаляването на главницата. Тъй като в договора липсва
8
отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за срока на същия възнаградителна лихва
и съотношението й с главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният
процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран от 40.32 %. Ето
защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен на
основание на чл. 22 ЗПК и без да се обсъждат останалите несъответствия между
формулираните клаузи и разпоредбите на ЗПК.
При установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по
предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими
суми по договора, с решението си съдът следва да установи, на основание чл. 23 ЗПК,
дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на
чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо
вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно
основание по чл. 55 ЗЗД /в този смисъл Решение № 50056/29.05.2023 г., постановено по т.д.
№ 2024/2022 г. по описа на ВКС, ТК, 1-во ТО/.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане
само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Тъй като
се установява, че заемателят е извършвал плащания по договора следва да се приеме, че с
тях същият е заплатил на заемодателя суми, които следва да се отнесат като връщане на
предоставената му от кредитора сума от 1500.00 лева като размерът на същите е 255.32 лева.
Следователно дължимият остатък за главница е 1244.68 лв.
Не се оспорва от страните обстоятелството, че С. Р. Г. е получила от „В.К“ ООД
сумата от 1500.00 лева. Отчитайки факта, че внесената от същата сума за погасяване на
задължението е в размер на 255.32 лв., а предоставения й кредит е в размер на 1500.00 лв.,
съдът счита, че предявеният от ищеца насрещен иск е основателен за сумата 1244.68 лв.,
представляваща незаплатена част от чистата стойност, предоставена по Договор за паричен
заем „Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г., ведно със законната лихва от 08.12.2023 г. –
датата на депозиране на насрещната искова молба до окончателното плащане.
Към момента на приключване на устните състезания сумата от 1244.68 лева е
изискуема, тъй като на ответника по насрещния иск е връчено уведомлението за предсрочна
изискуемост, приложено към насрещната искова молба, също така е настъпил падежа на
последната вноска по кредита – 24.01.2024 г.
В останалата част над сумата от 1244.68 лева до претендирания размер от 1455.41
лева искът следва да се отхвърли като неоснователен.
С оглед гореизложеното следва да се отхвърли като неоснователен и предявения
насрещен иск срещу С. Р. Г. за сумата в размер на 333.92 лева – договорна лихва по Договор
за паричен заем „Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г. за периода от 11.01.2023 г. до
06.12.2023 г.
По възражението за прихващане, направено в насрещната искова молба.
Прихващането има погасителен ефект при наличието на предпоставките по чл. 103 от
ЗЗД - да са налице две взаимни и еднородни вземания, изискуемост и ликвидност на
активното вземане и изпълняемост на пасивното вземане, както и отправено изявление за
прихващане по реда на чл. 104 ал. 1, пр. първо от ЗЗД. Това означава двете вземания да са
безспорно установени по основание и размер, а дългът е установен по своето основание
само тогава, когато съществуването му е безспорно, ако доказването му не се нуждае от
съдебно производство. В конкретния казус конкретно задължение от страна на „В.К“ АД
към С. Р. Г. не се извежда. Възражението за прихващане, което ищецът по насрещната искова
молба е направил е недопустимо, тъй като предявения иск от първоначалния ищец е
установителен, а не осъдителен и не е налице вземане, което да бъде прихванато.
9
С оглед гореизложеното възражението за прихващане следва да бъде оставено без
разглеждане като недопустимо.
По разноските.
Предвид крайния изход на делото ответникът по главния иск „В.К“ АД следва да бъде
осъден да заплати на ищеца С. Р. Г. направените разноски в размер на 50.00 лева за държавна
такса.
Ответникът „В.К“ АД следва да бъде осъден да заплати и на процесуалния
представител на ищеца по този иск - Еднолично адвокатско дружество Д.М“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на СГС, с адрес
на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А. С.“ № * ет. *, офис *, представлявано от Д. М.
М. - управител сумата от 480.00 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие във връзка с
предявения от него иск, определено по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът по насрещните искове „В.К“ АД има право на
направените от него разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
исковете. Същият е сторил разноски в размер 100.00 лева - държавна такса, 200.00 лева –
възнаграждение на вещо лице и юрисконсултско възнаграждение определено от съда в
размер на 200 лева съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащане на правната помощ, при съобразяване извършените действия, материалния
интерес, фактическата и правна сложност на делото. От тях съобразно уважената част на
иска следва да се присъди съответна част, а именно сумата в общ размер на 347.80 лева
/69.56 лева – държавна такса, 139.12 лева – разноски за вещо лице и 139.12 лева –
юрисконсултско възнаграждение/.
Ищецът по насрещните искове „В.К“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да
бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по този иск - Еднолично
адвокатско дружество Д.М“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело
№ 24/2021 г. по описа на СГС, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А. С.“ № *
ет. *, офис *, представлявано от Д. М. М. - управител сумата от 146.10 лева, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
В отговора на насрещната искова молба от ответницата по насрещния иск е
направено искане за разсрочване на плащането на присъденото на ищеца вземане на 6
вноски в срок от 6 месеца от влизане в сила на съдебния акт.
Разпоредбата на чл. 241, ал. 1 от ГПК предвижда възможност за отсрочване или
разсрочване изпълнението на решението с оглед имотното състояние на страната или на
други обстоятелства. По делото липсват доказателства, вкл. и декларация от ответницата по
насрещния иск, че същата не притежава имущество за удовлетворяване на кредитора, също
няма доказателства, че е регистрирана като безработна. Наред с това следва да се отчете и
обстоятелството, че от настъпване на падежа по договора – 24.01.2024 г. до момента са
изтекли почти две години. Поради изложеното съдът счита, че допълнително разсрочване на
изпълнението би било неприемливо с оглед установеното неглижиране на задължението на
ответника по насрещния иск за заплащане на дължимите на ищеца по насрещния иск суми.
По тези съображения искането на С. Р. Г. за разсрочване на изпълнението на
решението е неоснователно и следва да се отхвърли.
Мотивиран от горното, Съдът
РЕШИ:
10
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между С. Р. Г., ЕГН **********, с
адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет. *, ап. * и „В.К“ АД, ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *,
правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК ***********, че клаузата за неустойка в размер на
628.80 лева, обективирана в чл. 5, ал. 2, във връзка с чл. 5, ал. 1 в Договор за паричен заем
„Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г., сключен между С. Р. Г. и „В.К“ ООД, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и поради
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет. *,
ап. * да заплати на „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК ***********
на основание чл. 23 ЗПК сумата от 1244.68 лева, представляваща неизплатената чиста
стойност на кредита по Договор за паричен заем „Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на насрещната искова
молба – 08.12.2023 г., до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му
част до пълния претендиран размер от 1455.41 лева.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение първо от ЗЗД,
предявен от „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район
„Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК *********** против
С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет. *, ап. * за осъждане
на С. Р. Г. да заплати на „В.К“ АД сумата в размер на 333.92 лева – договорна лихва по
Договор за паричен заем „Standart 14“ № 5876795/30.11.2022 г. за периода от 11.01.2023 г. до
06.12.2023 г., като неоснователен.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ възражението за прихващане, направено от „В.К“ АД,
ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *,
ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК *********** в насрещната искова молба,
като недопустимо.
ОСЪЖДА „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК ***********
да заплати на С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет. *, ап.
*, сумата от 50.00 лева, представляваща направени по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис * да заплати на Еднолично адвокатско дружество
Д.М“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа
на СГС, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А. С.“ № * ет. *, офис *,
представлявано от Д. М. М. - управител сумата от 480.00 лева с ДДС, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие във връзка с предявения от него иск, определено по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, както и
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие съразмерно с отхвърлената част от насрещните искове - 146.10 лева с ДДС.
ОСЪЖДА С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл. *, вх. *, ет. *,
ап. * да заплати на „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК ***********,
разноски в настоящото производство съразмерно с уважената част от насрещните искове в
общ размер на 347.80 лева /69.56 лева – държавна такса, 139.12 лева – разноски за вещо лице
11
и 139.12 лева – юрисконсултско възнаграждение/.
ОТХВЪРЛЯ искането на С. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., обл. В., ж.к. „Б.“ бл.
*, вх. *, ет. *, ап. * за РАЗСРОЧВАНЕ на изпълнението на настоящото решение, с което е
осъдена да заплати на „В.К“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., район „Л.“, бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, офис *, правоприемник на „В.К“ ООД, ЕИК
*********** сумите за главница и разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Видин в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
12