№ 10064
гр. София, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело №
20221110124332 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от е, ЕИК: ,, със седалище и адрес на
управление: **, срещу Д. М. Т., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, с която е предявен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.
430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на
2476,07 лева, представляваща главница от вноски с настъпил падеж за периода от 10.07.2017
г. до 10.04.2018 г. по Договор за потребителски кредит № РК 15-063792 от 21.05.2015 г.,
сключен между ответника и с, вземанията по който са прехвърлени на е, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.10.2021г. до окончателното плащане, сумата в размер на
518,24 лева, представляваща възнаградителна лихва от вноски с настъпил падеж за периода
от 10.11.2018 г. до 10.02.2019 г., както и сумата в размер на 641,72 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 10.11.2018 г. до 05.10.2021 г. върху претендираната главница
от 2476,07 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
58920/2021 г., по описа на СРС, 74 състав.
Ищецът твърди, че между с (впоследствие преобразувана чрез вливане в о) и
ответника бил сключен Договор за потребителски кредит № РК 15-063792 от 21.05.2015г.,
по силата на който ищецът предоставил на ответника кредит в размер на 35 000 лева,
платим на 120 анюитетни месечни вноски, всяка платима на 10-то число на месеца и с краен
срок на погасяване на кредита – 21.05.2025 г. Сочи, че с Договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 25.06.2019 г., сключен между о и ищеца, вземанията по процесния
договор за потребителски кредит били прехвърлени на е, за което ответникът бил уведомен.
В условията на евентуалност поддържа, че уведомяването е осъществено с връчването на
ответника на препис от исковата молба и приложенията, съдържащи уведомление за
цесията. По така изложените доводи предявява разглежданите искове за падежирала
главница и падежирала възнаградителна лихва за посочените периоди, както и за мораторна
лихва и моли да бъдат уважени. Претендира направените в настоящото и в заповедното
производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявените искове. Оспорва кредитът да е надлежно обявен за предсрочно
изискуем. Оспорва да е уведомен за извършената цесия. По така изложените доводи счита
1
предявените искове за неоснователни и моли да бъдат отхвърлени.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
От събраните в хода на производството писмени доказателства е видно, че на
21.05.2015г. между с и Д. М. Т. е сключен Договор за потребителски кредит № РК15-063792,
по силата на който на ответника е отпусната заемна сума в размер на 35 000 лв., платимa на
120 месечни анюитетни погасителни вноски, при приложим променлив ГЛП от 7,95%, ГПР
от 8,41% и размер на лихвения процент на ден – 0,022%. За обезпечаване изпълнението на
задълженията по сделката е учреден залог върху всички настоящи и бъдещи вземания на
кредитополучателя, произтичащи от трудово правоотношение, както и върху вземанията по
всички сметки, открити на негово име в с.
Установява се, че на 25.06.2019г. о в качеството си на цедент е прехвърлил в полза на
е като цесионер притезанията към своите длъжници, произхождащи от договори за кредити,
сключени от цедента с физически лица, и описани в Приложение № 1А и Приложение № 1Б
към договора за цесия. Под № 1314 в първото приложение е посочен договор за кредит №
РК15-063792 от 21.05.2015г. с кредитополучател Д. М. Т. /л. 68/. По делото е приобщено и
потвърждение с рег. № Ид-23039 от 10.07.2019 г., с което о е потвърдила прехвърлянето на
всички вземания в полза на ищеца, съгласно сключения договор за цесия от 25.06.2019г.,
така както са индивидуализирани в Приложение № 1А и Приложение № 1Б.
С пълномощно от 26.06.2019г. на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът чрез
изпълнителните си директори е упълномощил а, е и др. да уведомят всички длъжници,
чиито вземания са предмет на договора от 25.06.2019г. и са описани в Приложения № 1А и
1Б за извършената цесия. Като писмено доказателство по делото е представено съобщение с
изх. № 7961/16.10.2020г. от о чрез адв. Жельо Денев, до ответника, в което се съдържа
уведомяване осъщественото прехвърляне в полза на „ЕОС Матрикс” ЕООД. Представена е и
разписка с ИД PS 6000 01L4BT H, от която се установява, че пратката до кредитополучателя
е върната като непотърсена на 06.11.2020г.
За послужване по настоящото дело е приобщено ч.гр. д. № 58920/2021г. по описа на
СРС, 74-ти състав, от чиито материали се установява, че по заявление на е е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. М. Т. за сумите от: 2476,07 лева,
представляваща главница от вноски с настъпил падеж за периода от 10.07.2017 г. до
10.04.2018 г. по Договор за потребителски кредит № РК 15-063792 от 21.05.2015 г., сключен
между ответника и с, вземанията по който са прехвърлени на е, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.10.2021г. до окончателното плащане, сумата в размер на
518,24 лева, представляваща възнаградителна лихва от вноски с настъпил падеж за периода
от 10.11.2018 г. до 10.02.2019 г., както и сумата в размер на 641,72 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 10.11.2018 г. до 05.10.2021 г. върху претендираната главница
от 2476,07 лева. С определение № 50232 от 10.12.2024г. е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в заповедта за изпълнение в частта, касаеща началната дата на законната
лихва за забава, като вместо 14.10.2021г. е определена дата 06.10.2021г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен
наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от
длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок
от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по заповедта
за изпълнение и претендираното в исковото производство. Същите в случая са налице,
2
поради което правният спор следва да бъде разгледан по същество.
Предявеният установителен иск намира правната си квалификация в чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Основателността на исковата
претенция се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните
юридически факти: наличие на валиден договор за потребителски кредит, сключен между с
и ответника с уговорени възнаградителни лихви, усвояване на претендираната главница,
договорения размер на възнаградителната лихва за исковия период, настъпване на
изискуемостта на вземанията, както и наличие на валидно правоотношение по договор за
цесия, по силата на което вземанията срещу кредитополучателя, произтичащи от процесния
договор за кредит са прехвърлени на ищеца, за което ответникът е надлежно уведомен. По
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да установи в
условията на пълно и главно доказване посочените материални предпоставки за възникване
на притезанието, което е предмет на настоящото производство, а ответникът носи
доказателствената тежест да установи, че е погасил паричните си задължения.
От анализа на събрания доказателствен материал в неговата съвкупност се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит с описаното в
исковата молба съдържание. При преценката за валидния характер на облигационното
правоотношение обаче следва да се държи сметка, че кредитополучателят е физическо лице,
по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка
между страните попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на нея са
приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за
потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана
в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при
извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е
обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи
нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието
на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС,
обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-
244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA –
C-618/1. При това положение, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на
основания за недействителност на процесната сделка. Съобразно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от
същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.
При анализа на представения договор се установява, че последният съдържа
посочените в чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити. Съдът не констатира нарушения от кръга на
посочените, които да водят до недействителност на цялата сделка, а такива не се твърдят и
от ответника. Договорът за банков кредит е сключен в писмена форма, съдържанието му е
ясно и разбираемо, каквото е и изискването на закона. Посочени са изискуемите от закона
параметри на отпуснатия кредит - размер на кредита, падеж и размер на месечните
погасителни вноски, срок на издължаването му, като към договора е приложен погасителен
план с посочени падежни дати на отделните вноски - размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Посочен е променлив
ГЛП в размер на 7.95 %, и доколкото размерът на лихвата не надвишава двукратният размер
на законната лихва, при условие, че договорът за кредит е обезпечен, то съдът приема
клаузата за възнаградителна лихва за действителна. Нещо повече, от изготвеното по делото
експертно заключение се установява, че първоначалният лихвен процент е претърпял
корекции в посока намаляване на неговата стойност до 6.15%. Посочен е и годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Годишният процент на разходите не е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. При
изчисление с помощта на кредитен калкулатор (при съобразяване и на дължимите такси по
3
раздел I, т. 7 от договора, както и че кредитът се погасява на анюитетни вноски) съдът
приема, че посоченият в процесния договор ГПР – 8.41 % е коректен. Налице е и яснота
относно начина на формиране на ГПР, а клаузите, уреждащи размера на ГЛП и на ГПР са
ясни, не са подвеждащи, нито заблуждаващи потребителя. За длъжника е налице достатъчна
яснота относно начина на погасяване на задължението, предмет на договора за кредит, по
отношение на всички негови компоненти. В общите условия се съдържа и информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания (раздел II, т. 16.2.2) – чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК и за правото на отказ на потребителя
от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване. Поради гореизложените съображения съдът намира, че първият
елемент от фактическия състав на исковата претенция – наличието на валидно
облигационно правоотношение се е проявил в обективната действителност.
Основателността на исковата претенция е обусловена обаче не само от сключването
на договор за кредит, но и от предаването и усвояването на заемната сума. Според
представеното експертно заключение с банкова трансакция № 00106976, извършена на
21.05.2015г. обслужващата сметка на кредита е заверена еднократно със сумата от 35 000 лв.
с посочена забележка „РК-15-063792 усвояване на кредит“, а със седем на брой банкови
преводи на обща стойност 32 741,08 лв. и еднократно теглене на каса на сума от 2000 лв.,
сумата по кредита е усвоена от ответника в периода от 22.05.2015г. до 27.06.2015г. с остатък
салдо от кредита към 27.05.2015г. – 26,42 лв., поради което следва да се приеме, че и тази
предпоставка е налице.
От съвкупната преценка на доказателствения материал може да се направи обоснован
извод, че вземането, произтичащо от процесния договор за кредит, е валидно прехвърлено
на е, доколкото на съда е служебно известно обстоятелството, че о е универсален
правоприемник на с по силата на вливане, вписано в Търговския регистър на 05.02.2018г.,
поради което и материалноправно легитимирано. От своя страна, съобщаването на длъжника
за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на сделката и правата преминават
към цесионера от момента на нейното сключване. Значението на уведомяването по чл. 99,
ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не
би могло да бъде изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС
възприема, че правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на
длъжника, освен ако старият кредитор не овласти новия. В разглежданата хипотеза о е
упълномощила едновременно както цесионера, така и свои представители да съобщят
цесията на длъжника. При това положение, уведомлението, изходящо от цедента /л. 70/, но
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до ответника със същата,
представлява надлежно съобщаване на цесията съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие и за длъжника. /в този смисъл Решение №
123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т.
д. № 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на
ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на * т.о./. На основание
чл. 235, ал. 3 ГПК това следва да съобразява като фактическо обстоятелство от значение за
спорното право, настъпило след предявяване иска. В тази връзка, неоснователно се явява
възражението на ответника, че не е бил уведомен за извършеното прехвърляне, доколкото
такова оспорване би имало значение единствено, ако са въведени твърдения, че длъжникът
вече е изпълнил на стария си кредитор или на лице, овластено от него да получи
изпълнението, каквато не се явява настоящата хипотеза. Поради изложените съображения
съдът намира, че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо ответната страна,
което обосновава извод за доказаност на активната и пасивната материална легитимация по
предявения установителен иск.
За установяване размера на непогасените задължения по договора за кредит по
делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещо лице И.
4
Д.. Според експертното заключение в изпълнение на договора кредитополучателят е
заплатил в полза на с суми в общ размер на 10 233,57 лв., които са отнесени за погасяването
на кредита, както следва: за главница – 5 499,80 лв. с последно плащане от 04.07.2017г. в
размер на 237,76 лв. за падежиралата на 10.06.2017г. вноска и при остатък на дълга –
29 500,20 лв. към 27.06.2019г.; за договорни лихви са заплатени 4 671 лв. с последно
плащане от 10.07.2017г. в размер 2 лв., като размерът на договорните лихви за периода от
10.07.2017г. до 20.09.2018г. възлиза на 2 183,92 лв., за наказателни лихви са заплатени –
62,77 лв. с последно погашение от 10.07.2017г. със сума в размер на 2,52 лв., при размер на
дълга на наказателните лихви – 315,96 лв. за периода от 10.07.2017г. до 20.09.2018г. 1 284,90
лв. за периода от 21.09.2018г. до 26.06.2019г. Не са налице данни за извършени плащания в
полза на е.
Според вещото лице за периода от 10.07.2017г. до 10.04.2018г. размерът на
главницата за периода от 10.07.2017г. до 10.04.2018г. е на стойност от 2 476,07 лв.
Установява се, че падежът на вноските е 10-то число на съответния месец, като последното
плащане по главницата е осъществено на 04.07.2017г. и касае 25-та погасителна вноска за
месец юни 2017г. Същевременно съгласно погасителния план за посочения период са
падежирали и вноските от номер 26 до номер 35. Не са налице твърдения, нито са
ангажирани доказателства за тяхното плащане, поради което и с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 1*, ал. 1 ГПК.
Дължимостта на възнаградителната лихва следва както от чл. 430, ал. 2 ТЗ, така и
уговорката в т. 15.1. от процесния договор, според която усвоената част от кредита се
олихвява с годишна лихва в размер, равен на посочения в т.6.1.1, и начисляването започва от
датата на първо усвояване на суми по кредита. След като е настъпила изискуемостта на
анюитетните вноски от номер 26 до номер 35, които включват както главница, така и
договорна лихва, и от страна на ответника не са представени доказателства за тяхното
погасяване, то и искът за това акцесорно вземане се явява основателен. Според данните от
съдебно-счетоводната експертиза стойността на възнаградителната лихва за периода от
10.11.2019г. до 10.02.2019г. възлиза на 518,24 лв. По отношение на претендираната
мораторна лихва следва да се държи сметка, че съобразно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК при
изпадане в забава длъжникът дължи и законната лихва за забава. За извършени погасявания
не са представени доказателства. Предвид уговорения по договора падеж на задълженията
на кредитополучателя, съдът счита, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на
задължението си за заплащане на редовно падежирали вноски по кредита, дължими за
периода от 10.11.2018 г. до 05.10.2021г.
По отношение на сумата, която следва да бъде присъдена на ищеца за мораторни
лихви обаче, настоящият състав намира за необходимо да се отклони от съдебно-
счетоводната експертиза поради следните съображения: На първо място, при изчисляването
на размера вещото лице не е съобразило извършената поправка в издадената на 28.10.2021г.
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, в която грешно е посочена датата на депозиране на
заявлението, а оттам и началният момент на законната лихва за забава. С определение №
50232 от 10.12.2024г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като датата на
депозиране на заявлението е коригирана от 14.10.2021г. на 06.10.2021г., до който момент
следва и да се определи размера на мораторната лихва. На второ място, следва да се държи
сметка, че ищецът е претендирал присъждане на мораторна лихва на стойност от 641,72 лв.,
а при изчисляването на размера до 06.10.2021г. чрез използване на публично достъпния
калкулатор за законна лихва, находящ се в интернет страницата на НАП, стойността възлиза
на 730,50 лв. Предвид принципа на диспозитивното начало съдът не може да излиза извън
пределите, в които е сезиран за защита, и в полза на ищеца следва да бъде присъдена
претендираната лихва – 641,72 лв.
С оглед задължението на съда по чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди
всички възражения и доводи на страните, настоящият състав намира за необходимо да
изложи мотиви и по отношение на релевираното с отговора на исковата възражение, че не е
5
настъпила предсрочна изискуемост на претендираните суми. Действително от приобщените
писмени доказателства не се установява настъпването и обявяването на предсрочна
изискуемост на вземанията по кредита, но в разглежданата хипотеза не се и изисква
настъпването на такава. Предметът на исковата претенция не е заплащането на цялата
главница по договора за кредит, а притезанията с настъпил падеж преди датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК. В тази връзка несъстоятелни се
явяват доводите на ответника.
С оглед гореизложеното, съдът приема, че ответната страна по спора не е изпълнила
произтичащите от облигационното правоотношение задължения, поради което предявеният
иск за установяване дължимостта на претендираните суми следва да бъде уважен в цялост.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. С
оглед изхода на спора – цялостна основателност на предявения иск, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят извършените разноски. В законоустановения
срок е представен списък по чл. 80 ГПК, с който се претендират 72,72 лв. за платена
държавна такса в заповедното производство, 126,32 лв. за заплатена държавна такса в
исковото производство и 400 лв. за изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза.
Сторените разноски следва да се присъдят в полза на ищеца. Установява се, че ответникът
не е изпълнил указанията, предоставени с протоколно определение по чл. 140 ГПК да
заплати депозит в размер на 200 лв. за вещо лице, както и че с молба с вх. № 159688 от
08.05.2025г. вещото лице е представило справка-декларация по чл. 23, ал. 3 и чл. 24, ал. 2 от
Наредба № Н-1/14.02.2023г. за вписването, квалификацията и възнаграждението на вещите
лица за положените часове труд с калкулация в размер на 837,97 лв. С РКО №
20251110009282 и РКО № 20251110009423, и двете от 14.05.2025г. е изплатена общата сума
от 437,97 лв. от бюджета на съда, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, че Д. М. Т., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, дължи на
е, ЕИК: ,, със седалище и адрес на управление: **, сумата от 2 476,07 лева, представляваща
сбора от вноски с настъпил падеж за периода от 10.07.2017г. до 10.04.2018г. по Договор за
потребителски кредит № РК 15-063792 от 21.05.2015г., сключен между Д. М. Т. и с,
вземанията по който са прехвърлени на е с договора за прехвърляне на вземания от
25.06.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.10.2021г. до окончателното плащане,
сумата от 518,24 лева, представляваща възнаградителна лихва от вноски с настъпил падеж
за периода от 10.11.2018г. до 10.02.2019г., както и сумата от 641,72 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 10.11.2018г. до 05.10.2021г. върху претендираната главница
от 2476,07 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 58920/2021 г., по описа на СРС, 74 състав.
ОСЪЖДА Д. М. Т., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК да заплати на е, ЕИК: ,, със седалище и адрес на управление: **, сумата от 72,72 лева,
представляваща разноски по ч.гр. д. № 58920/2021г. по описа на СРС, 74-ти състав, както и
сумата от 526,32 лева, представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА Д. М. Т., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, на основание чл. 78, ал.
6 ГПК да заплати на Софийски районен съд, с адрес: гр. София, бул. „** *” * сумата от
437,97 лв., представляваща сума заплатена от бюджета на съда за изготвяне на съдебно-
6
счетоводна експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7