№ 343
гр. Габрово, 21.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на седемнадесети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Х. Т. Х.в
при участието на секретаря Даниела Ат. Марчева
като разгледа докладваното от Х. Т. Х.в Гражданско дело № 20244210101368
по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа на обективно съединени искове,
подаден от З. Ж. Ж., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **********, ет. 7, ап.
37 срещу „СИТИ КЕШ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5.
І. Искания и възражения на страните, сочени обстоятелства от значение
за претендираните права и възражения:
1. От страна на ищеца:
Твърди, че на 14.02.2022г. сключил договор за потребителски кредит №
634111 със „Сити Кеш" ООД. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в
размер на 1600 лева, видът на вноската - двуседмична, размерът на месечния лихвен
процент не е посочен.
В чл. 5 от Договорът било посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия.
В чл. 11 ал.1 страните се договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 500 лв.
Още със сключване на договора на ищеца била начислена неустойка в размер
на 500лв., тъй като не представил в срок надлежни поръчители или друг вид
обезпечение, посочени в процесния договор.
1
Ищецът погасил изцяло отпуснатия кредит.
Процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.
Нарушено било изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за страните по
договора.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен но основание чл. 11, ал. 1, т.
10 вp. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от съдържанието, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на
императивните правила в потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като
процент, но без описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Липсата на ясно разписана методика относно формиране на кредита, а
именно кои компоненти точно са включени в него и как е формиран посоченият в
договора ГПР било в пряко противоречие с изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2
и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема,
без обаче тази стойност да се съотнася към ГПР по договора. Описаните в договора
такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и
неустойка) водели до различен размер на ГПР от посочения.
В договора за потребителски кредит грешно бил посочен размер на ГПР, а
действителният такъв бил в пъти по-висок, което било над максимално установения
праг на ГПР, предвиден в разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В договора не било посочено каква е договорната лихва.
Клаузата, с която в процесния договор за потребителски кредит било
уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави обезпечение —
двама поръчители /солидарни длъжници/, които отговарят на определени условия,
съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат
кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение. Въпреки
това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Отделно от горното, неустойка за неизпълнение на задължение, което не било
свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да са настъпили вреди
от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която
накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване.
2
Налице било заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител
кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по
чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва
било недопустимо.
В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо
да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане
разсрочвал заедно с периодичните вноски. Дори да се приемело, че страните
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не
се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като за последиците от
неизпълнението на „задължението" да се предоставяло обезпечение, не били
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а
напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Тази клауза била
изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/, тъй като същият задължавал потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не
била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК „Сити Кеш" ООД не включило в ГПР разходите за заплащане
„неустойка", която по своята същност представлявал печалба за кредитора, надбавка
върху главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Налице било нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът
заблудил потребителя за действителният размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
лева или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от взетата сума. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор,
3
надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни.
Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно
целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в
отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща" търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по
смисъла на правото на ЕС.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.
9 BP. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се
включвала и начислената „неустойка") бил изключително висок и противоречащ на
добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.
В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до
нищожност и на целия договор.
В договора, както и в погасителния план, липсвало отбелязване какъв е
общият размер на дължимата за срока на договора възнаградигелна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от кредитодателя.
Визираната неяснота съществено ограничавала правата на потребителя и била
основание за недействителност на договора за кредит.
Ищецът посочва, че сезира съда с възражение за нищожност на целия договор
за потребителски кредит. В случай, че целият договор не бил нищожен, то се
претендирала нищожност на клаузата за неустойка.
ИСКА СЕ:
- Съдът да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата
за неустойка в сключеният между страните договор за потребителски кредит № 634111
от 14.02.2022г. е нищожна.
- Да осъди ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 20.00лева, като
частичен иск от 500лв., представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит № 634111 от 14.02.2022г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба окончателното изплащане
на вземането.
Претендира да му бъдат присъдени направените разноски по производството.
2. От страна на ответника:
4
Оспорва твърденията за неравноправност на клаузи от договора.
Клаузите на договора отговаряли на изискването за добросъвестност и не
водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, като
едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите
били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за
всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца
била налице, както преди сключване на договора, така и при подписването му.
Предвид това било изключено ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е
налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП.
Всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора
били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 от ЗЗП.
Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за
кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП.
ІІ. Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, от фактическа и правна страна намира следното:
1. Правна квалификация, доказателстена тежест:
Правната квалификация на предявените обективно кумулативно съединени
искове е по чл. 26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК и по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Относно иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи
наличието на въведените основания за прогласяване на нищожността и
недействителността.
Относно иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта
на плащането, а на ответника да установи, че е налице основание за получаване на
сумата, респективно за нейното задържане.
2. От фактическа и правна страна:
В съответствие с направеното от ищеца доказателствено искане, с протоколно
определение от 12.06.2025 г. съдът е задължил ответника „Сити Кеш“ООД да
представи до приключване на последното открито съдебно заседание по делото
договор за потребителски кредит № 634111/14.02.2022 г., сключен между него и ищеца
З. Ж. Ж., с ЕГН **********, както и справка относно извършените плащания по
договора и по кои пера те са отнесени.
На основание чл. 190 ал. 2, във вр. с чл. 161 от ГПК е предупредил ответника,
5
че с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите,
относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. В
конкретният случай, че са налице обстоятелствата, посочени в исковата молба относно
съдържанието на договора и относно недействителността му.
От страна на ответника не е изпълнено определението на съда и съдът следва
да приоложи разяснените на отвеника последици, като приема, че между ищеца и
отвеника е сключен на 14.02.2022г. договор за потребителски кредит № 634111, по
силата на който на ищеца отпуснат от отвтника кредит в размер на 1600 лева, който
той се е задължил да върне на двуседмични вноски заедно с договорена лихва. В чл. 5
от Договора е било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения: Безусловна банкова гаранция или поръчителство на
едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия.
В чл. 11 ал.1 страните е била налице договорка, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 500 лв.
Ищецът не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
поради което от ответника е начислена неустойка в размер на 500лв., която е заплатена
от ищеца. Договорената и начислена неустойка не е била включена като разход по
кредита при изчисляване на годишният процент на разходите /ГПР/ и с нея размерът
на ГПРп е по-висок от установения праг на ГПР, предвиден в разпоредба на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК (над пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
евро и във валута).
Съгласно § 13 от ДР на ЗЗП "Потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Ищецът в отношения си по договора за паричен заем има качеството на
потребител по смисъла на посочената разпоредба, с оглед на което се ползва от
потребителска защита предвидена в общия закон – Закона за защита на потребителите
(ЗЗП), както и от специалната такава, предвидена в Закона за потребителския кредит
(ЗПК). С оглед горното, по сключения договор за паричен заем са приложими
разпоредбите на ЗПК, като договорът следва да отговаря на императивните
изискванията на закона, за да бъде действителен.
Допълнителното плащане по договора за предоставяне на гаранция,
представлява разход, който оскъпява кредита, съответно следва да бъде включено в
ГПР, тъй като представлява услуга в полза на заемателя, която е задължително условие
за отпускане на заема и е договорена в чл. 5 от договора за паричен заем.
Включването му води до надхвърляне на законовото ограничение за размер на ГПР на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и е в многократно по-висок размер. Посочването на по-нисък
6
размер от действителния на ГПР представлява невярна информация, съответно
нелоялна, заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 г, ал. 4, във връзка с
чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, което подвежда потребителя и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключване на договора.
Като не е включил сумата на разхода по договора за предоставяне на гаранция
в ГПР, оскъпяването на кредита не е надлежно обявено на потребителя – заемател по
договора за паричен заем, съответно кредиторът е нарушил разпоредбите на ЗЗП и
ЗПК, даващи специална потребителска защита. С оглед горното, на основание чл. 22,
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сключеният договор за паричен заем е
недействителен.
Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК нищожна е и клаузата за неустойка и с оглед на
правеното искане в исковата молба нищожността й следва да бъде прогласена.
Заплатената сума в размер на 500 лева по нищожната клауза от договора
подлежи на връщане на ищеца, като платена без правно основание.
Тъй като от заплатената сума се претендира заплащане на частта от 20 лева,
то посочената сума следва да бъде присъдена на ищеца, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба окончателното изплащане на вземането, в
съответствие с направеното искане.
Относно възражението на ответника, че не са налице основанията за
задължаването му да представи договора за кредит и СЕФ, тъй като екземпляр от
същия би следвало да притежава и ищеца, който и следва да го представи, съдът
намира следното:
Ищецът, по чието искане съдът се е произнесъл с посоченото определение, по
кредитната сделка с ответника е действал в качеството на потребител – единствено и
само за да задоволи нуждите си от парични средства. За него няма необходимост и
задължение да съхранява подписания с ответника договор за кредит и съпътстващите
документи, и е напълно житейски възможно той да не ги съхранява. В пълна
противоположност са задълженията на ответника. В отношенията си с по договора за
кредит той действа в качеството на търговец /за реализация на печалба от
предоставянето на парични средства/. При осъществяване на дейността си той има
законодателно закрепени задължения съгласно Закона за счетоводството да води
счетоводна отчетност и в рамките на същата да съхранява подписаните с ищеца
документи по кредитната сделка и документите относно получените плащания.
Компетентността на търговеца по сключената сделка е на несравнимо по-високо ниво
от това на потребителя. Поради това нормативната уредба (Законът за потребителския
кредит и Законът за защита на потребителите) и изведената въз основа на тях съдебна
практика, предоставя на потребителя повишена защита. В реализация на същата съдът
следи служебно за неравноправни и недействителни клаузи в подписаните договори за
7
кредит. Поради изложеното, основателно е искането на ищеца да бъде задължен
ответникът да представи договора за кредит, СЕФ към него и справка относно
извършените плащания от ищеца и по кои пера те са отнесени.
Цитираната от ответника съдебна практика, противоречаща на изложените по-
горе мотиви, не е задължителна за приложение от настоящия състав на съда и не се
споделя от него.
Поради изложеното заявените искове следва да бъдат уважени.
ІІІ. Относно дължимостта на разноски и държавни такси:
Тъй като ищецът е освободен от заплащането на държавни такси и разноски
по производството и исковете са уважени, ответникът следва да бъде осъден на осн.
чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт дължимите
държавни такси в размер на 100 лева.
Молбата на представлявалия ищцата адв. Д. М. за присъждане на
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал.1,
т.2 от ЗА е частично основателна.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. (в този см. са
Определение №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. на Іт.о., Определение
№959/05.03.2024г. по ч.гр.д.№5106/2023г. Шг.о., Определение №50016/26.02.2024г. по
т.д. №1964/2022г. на Іт.о. и др.)
По изложените съображения нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за
съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП,
подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид изложеното, съдът приема, че в настоящия случай в полза на
процесуалния представител на ищеца - адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на 300 лв.
При определяне на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, съдът
съобразява заявената цена на иска, неголямата фактическата и правна сложност на
делото, обстоятелството, че адв.М. е изготвял молби и становище по делото, но не се е
явил на нито едно от проведените съдебни заседания, както и факта, че адв. М. е
участвал в същото процесуално качество по гр. д. № 1908/2024 г. по описа на PC
8
Габрово, по което искът е основан на същите обстоятелства и на идентични правни
основания, поради което е бил добре запознат с фактите по делото и анализът им,
както и че в СРС между същите страни е разглеждан идентичен иск относно друг
потребителски договор по който е образувано гр.д. 68282/2023 г. Настоящите искове и
тези по гр.д. 68282/2023 г. на СРС са могли да бъдат заявени с една искова молба.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
І. ПРИЗНАВА за установено между страните З. Ж. Ж., с ЕГН ********** и
„СИТИ КЕШ" ООД, с ЕИК *********, че клаузата за дължима неустойка в размер на
500 лева в сключеният между тях договор за потребителски кредит № 634111 от
14.02.2022г. е нищожна, на осн. чл. 19, ал.5 вр. ал. 4 от ЗПК.
ІІ. ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да ЗАПЛАТИ на З.
Ж. Ж., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **********, ет. 7, ап. 37 сумата 20
лева, частичен иск от сумата 500лв., представляваща недължимо платена сума за
неустойка по договор за потребителски кредит № 634111 от 14.02.2022г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от 27.05.2025 г. (датата на депозиране на
исковата молба) до окончателното изплащане на вземането, на осн чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД.
Присъдената сума да бъде заплатена по банкова сметка
BG21INTF40012050647658.
ІІІ. ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 ДА ЗАПЛАТИ в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметката за държавни такси на РС-
Габрово, държавни такси върху уважените искове в размер на 100,00 лева
/сто лева и 00 ст./, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ІV. ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да ЗАПЛАТИ на адв. Д.
М. от САК, с адрес: гр. София, бул. „Александър Стамболийски” № 125-2, ет. 5, оф. 5.3
сумата 300 лева - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца З.
Ж. Ж., на основание чл.38, ал.2 вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване от страните пред ОС – Габрово, в
9
двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
10