Присъда по дело №223/2024 на Районен съд - Дулово

М О Т И В И
Към Присъда № 5/25.03.2025 г.
по НОХД 223/2024 г. по описа на РС - Дулово,

Подсъдимият Т.Т.В., ЕГН **********, от ********************, е признат за
НЕВИНОВЕН в това, че
1. на **** г. в *** противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство - лек
автомобил марка „***”, модел „***”, рег. № ** на стойност 1 210.00 лева от владението на
собственика Т.В.А. от ***, без негово съгласие и с намерение да го ползва, като деянието е
извършено в пияно състояние, поради което го ОПРАВДАВА по обвинението за
престъпление по чл.346, ал. 2, т. 2, предл. „първо“, вр. ал.1 от НК.
2. На **** г. от ***, **** управлявал МПС - лек автомобил марка „***”, модел ***,
рег. № ** без съответно свидетелство за управление в едногодишния срок от наказването му
по административен ред за управление на моторно превозно средство без съответно
свидетелство за управление с Наказателно постановление № *** г., издадено от ВПД
Началник РУ в ОДМВР - Шумен, РУ-**, влязло в сила на *** г.,
като на основание чл.304 от НПК е оправдан по така повдигнатото обвинение.

Пострадалият Т.В.А. не е предявил граждански иск. Не се е конституирал като частен
обвинител.

Прокурорът намира, че в хода на разследване и в хода на съдебното следствие
безспорно бяха доказани извършените от страна на подсъдимия престъпления за които е
предаден на съд.

Подс. Т.Т.В. се явява в съдебно заседание, представлява се от упълномощен защитник,
който пледира съдът да постанови оправдателна присъда, с която да го признае за невиновен
и да го оправдае по повдигнатото обвинение.

Въз основа на събраните доказателства съдът приема за установено следното:
На **** г. в ***, *****, подс. Т.Т.В. предприема действия, довели до настоящото
обвинение. Около *** ч. неговият баща – св. Т.В.А. (на ***) – паркирал личния си лек
автомобил „*** ***, с рег. № ****, пред дома им на ул. „*** Св. Т.А. прибрал основния
контактен ключ в джоба си и заедно със св. Д.С.К. влезли в двора, за да извършат
измервания на задна врата на имота. Автомобилът останал отключен пред къщата. В същото
време в близост до имота пристигнал подсъдимият Т. заедно със свой познат – св. Г.К.Р.
Двамата току-що били напуснали търговски обект (заведение) в селото, собственост на св.
С.Р. където в продължение на около три часа консумирали бира. Подс. Т. бил с личен
автомобилен транспорт и поел ангажимент да откара св. Г.Р. до дома му в ***, като
предварително възнамерявал да минат през ***, за да вземат личния багаж на св. Р..
Според обвинителната теза, за да изпълни това намерение, подс. Т. решил да използва
чуждото моторно превозно средство – споменатия лек автомобил „*** ***, собственост на
баща му, без знанието и съгласието на последния. В обвинителния акт се твърди, че
подсъдимият се възползвал от факта, че автомобилът е отключен, по неустановен начин
1

запалил двигателя и потеглил към ***, като в автомобила пътувал и св. Г.Р.. Няколко минути
по-късно св. Т.А. и св. Д.К. приключили с измерванията и излезли от имота – тогава
установили, че колата липсва от мястото, където е била паркирана. Св. Т.А. първоначално
изпаднал в паника, тъй като ключът на автомобила бил у него и предположил, че колата е
открадната, поради което веднага сигнализирал органите на МВР на тел. 112 около ** ч.,
съобщавайки за противозаконно отнемане на МПС. В рамките на организираните незабавно
издирвателни мероприятия служители на РУ-Дулово – св. И.Г.Г. и св. С.Т. – се
позиционирали на входно-изходната пътна артерия на *** по посока ***. Около *** ч.
полицейският екип забелязал издирвания автомобил „***“, движещ се в ***. Служителите
подали светлинен и звуков сигнал за спиране, на който водачът на автомобила се подчинил,
отбивайки и спирайки пред дом ** на ул. *** в ***. При последвалата проверка се
установило, че водач на автомобила е подс. Т.Т.В., а на мястото до него се намирал св. Г.Р..
Полицейските служители забелязали, че подсъдимият е във видимо нетрезво
състояние – състояние, потвърдено и от колебливото му поведение при проверката. Подс. Т.
не представил свидетелство за управление на МПС, като заявил, че не притежава такова. На
място служителите на реда направили опит да изпробват водача за употреба на алкохол с
техническо средство (дрегер), но подсъдимият отказал проверката. Поради това и съобразно
разпоредбите на Закона за движението по пътищата, той бил задържан и отведен в Районно
управление – Дулово. В приемната на полицейското управление на подс. Т. била извършена
проба за употреба на наркотични вещества, която се оказала отрицателна. По отношение на
алкохолната интоксикация обаче подсъдимият отказал и даването на кръвна проба за
химически анализ.
В хода на досъдебното производство са събрани доказателства относно правния
статус и предходните провинения на подсъдимия. От справката за съдимост е видно, че
Т.Т.В. никога не е придобивал правоспособност като водач на моторно превозно средство
(няма издавано свидетелство за управление). Въпреки това през годините той има
многобройни нарушения и няколко осъждания, всички за транспортни престъпления –
включително за управление на МПС в нетрезво състояние (чл.343б НК) и за управление без
книжка след наказание (чл.343в НК). Последното му осъждане към инкриминираната дата е
по присъда №*** г. по НОХД №*** г. на РС – Нови Пазар (влязла в сила на *** г.) за
престъпление по чл.343б, ал.1 НК – наложено е наказание „лишаване от свобода“ за 1 година
и 4 месеца, отложено с изпитателен срок от 3 години на осн. чл.66, ал.1 НК, както и глоба в
размер на 500 лв. Подсъдимият е бил в изпитателен срок към датата на процесния инцидент.
Видно от доказателствата, бащата (св. Т.А.) е бил запознат с предишните нарушения на сина
си и с категоричност не е разрешавал на подсъдимия да управлява личния му автомобил –
опасявал се е от безразсъдното му поведение на пътя.
Конкретно по обвинението по чл.343в, ал.2 НК, срещу подс. Т. е представено
Наказателно постановление № *** г., издадено от Началника на РУ – ** при ОДМВР –
Шумен, с което той е бил санкциониран по административен ред за управление на МПС без
свидетелство за управление. Посоченото наказателно постановление е било връчено на ***
г. и е влязло в законна сила на *** г., т. е. по-малко от година преди инкриминираната дата.
Тези обстоятелства формално изпълняват изискванията на чл.343в, ал.2 НК (за управление
без книжка в едногодишен срок от наказване по административен ред за същото).
В хода на делото обаче възникна съмнение относно редовността на връчване на
въпросното наказателно постановление на подсъдимия, което е от значение за субективната
страна на деянието (вж. по-долу, т.4.2 и т.5). По искане на защитата бе назначена съдебно-
графологична експертиза, която да изследва подписа и отбелязаната дата на получаване
върху екземпляра на НП. Заключението на тази експертиза категорично установи, че
положените в графата “Подпис” подпис и текст “*** г.” не са изпълнени от лицето Т.Т.В.. С
други думи, подсъдимият лично не е подписал и датирал получаването на наказателното
2

постановление. Разпитан в съдебно заседание, полицейският служител св. М.РТ. – който
формално е вписан като връчител на НП – потвърди, че почеркът на датата прилича на
неговия, а подписът за получател не е изпълнен от него (т. е. нито от подсъдимия, нито от
връчителя). Св. Т. заяви, че практиката му при връчване на НП по ЗДвП изисква отбелязване
кога и на кого е връчен актът; в случая той не е отбелязал връчване на друго лице (роднина),
което го навежда на мисълта, че е връчил лично на нарушителя. Същевременно свидетелят
допусна, че ако подсъдимият не е бил в страната към онзи момент, НП не би следвало да се
счита връчено, а би било върнато като неспазена процедура. Подсъдимият от своя страна
твърди, че не е получавал лично въпросното наказателно постановление, тъй като през
месец ***. се е намирал извън страната (работел е в ***). Той подкрепя това свое твърдение
с доказателства за пътуването си в чужбина през съответния период и заявява, че най-
вероятно негов баща или друг близък е приел вместо него писмото с НП. Тези факти
пораждат съмнение дали подсъдимият е бил надлежно уведомен за административното си
наказание от ** г., което на свой ред влияе върху намерението (умисъла) при осъществяване
на последващото деяние по чл.343в НК (виж анализа в т.4.2 и т.5 по-долу).
След като автомобилът на св. Т.А. бил открит и случаят изяснен, пострадалият баща
се отказал от претенции. В досъдебното производство св. А. първоначално имал
процесуален статут на пострадал (частен тъжител), но още на подготвителното съдебно
заседание заявил, че няма да предявява граждански иск и няма да се конституира като частен
обвинител. По този начин делото продължава само по реда на публичното наказателно
обвинение от страна на прокуратурата.
В обобщение, обвинението срещу Т.Т.В. (формулирано с постановление за
привличане и с обвинителен акт) е за това, че: (1) на **** г. в *** противозаконно отнел
чуждо моторно превозно средство – лек автомобил „*** *** с рег. № *** на стойност 1210
лв., от владението на собственика му св. Т.А., без негово съгласие и с намерение да го
ползва, като деянието е извършено в пияно състояние – престъпление по чл.346, ал.2, т.2,
предл. първо, вр. ал.1 от НК; и (2) на същата дата, при придвижването от *** до ***,
управлявал МПС без съответно свидетелство за управление в едногодишния срок от
наказването му по административен ред за управление без книжка (с горепосоченото НП
влязло в сила на *** г.) – престъпление по чл.343в, ал.2 от НК.
След проведено съдебно следствие съдът не намери обвинението за доказано по
несъмнен начин, с оглед на което постанови оправдателна присъда. Подробните
съображения за този извод са изложени по-долу.
Показанията на свидетелите и експертите, събрани по делото, са анализирани в
следващите раздели. Описаната по-горе фактическа обстановка отразява хронологията на
събитията, така както се установява от доказателствата, които съдът кредитира.

Съдът оцени критично и поотделно показанията на всеки разпитан свидетел, като ги
съпостави помежду им и с писмените доказателства по делото, в съответствие с
изискванията на чл. 303 от НПК. В процеса на оценка съдът взе предвид близката родствена
връзка или заинтересованост на някои свидетели, както и тяхната вътрешна
последователност или противоречивост. Тежестта на всяко свидетелско показание бе
преценена с оглед обективната му подкрепеност от други доказателства.
• Св. Т.В.А. (пострадал, баща на подсъдимия) – Неговите показания са сред най-
съществените за делото, тъй като той е пряк очевидец на изходната ситуация (оставянето на
автомобила, изчезването му и подаването на сигнала) и едновременно с това е лице, от
чието съгласие зависело законното ползване на МПС. В досъдебната фаза св. А. дава
подробни показания, от които следва, че не е предоставял своето съгласие на сина си да
вземе автомобила на инкриминираната дата – напротив, бил е убеден, че колата е
противозаконно отнета (от непознат извършител), поради което и реагирал, като уведомил
3

своевременно полицията. Тези първоначални обяснения на свидетеля напълно
кореспондират с обективната обстановка: автомобилът е бил намерен далеч от дома,
управляван от подсъдимия, който няма книжка, като бащата не е знаел къде е автомобилът и
се е притеснил. На съдебното заседание обаче (след повече от година от инцидента) св. Т.А.
коренно променя своята версия. В открито съдебно заседание той заявява, че сам е позволил
на сина си да вземе колата, дори твърди, че чул как Т. му извикал от двора или от мястото
при овцете с думите „Татко, ще взема колата“ – и че той отговорил „Вземи я“. Свидетелят
изтъква пред съда, че подсъдимият му е син, че “няма кой друг да се грижи за мен” и че
никога не би искал да го обвинява в нещо лошо. Заявява, че “ако каже, че колата му трябва,
трябва да му я дам”, както и че впоследствие бил забравил, че уж е разрешил на сина да
вземе колата – затова подал сигнал по погрешка, но след време “се сетил” за даденото
разрешение. Св. А. допълва още, че пазел резервен ключ от автомобила вкъщи, откъдето Т.
го бил взел, тъй като той самият бил зает в обора с овцете. Тези твърдения явно целят да
внесат съмнение дали деянието на подсъдимия изобщо е било “противозаконно”, т. е. без
съгласие на собственика. Съдът подложи на особено внимателен анализ свидетелските
показания на св. А., поради тяхната явна противоречивост във времето. В крайна сметка
съдът не кредитира със доверие показанията на св. Т.А., дадени в съдебно заседание. Налице
са признаци, че възрастният свидетел е тенденциозно неверен в опита си да защити сина си:
това личи от декларативните му изявления (“никога не мога да говоря против него”), които
поставят лоялността му към подсъдимия над обективната истина. Същевременно,
обясненията му в съдебно заседание противоречат на други доказателства – напр.
твърдението му, че подсъдимият имал шофьорска книжка, е опровергано от официалната
справка (подсъдимият е неправоспособен) и от признанието на самия подсъдим, че няма
такава; твърдението, че доброволно разрешил на Т. да вземе автомобила, се опровергава от
непосредствените реакции на свидетеля веднага след събитията (тревогата и обаждането в
полицията) и от свидетелството на неутралния очевидец Д.К., че по време на изчезването на
колата никой от двамата (баща и син) не е разговарял или договарял ползването на
автомобила. Съдът счита, че първоначалните показания на св. А. (дадени пред разследващ
полицай в деня на инцидента) отразяват много по-достоверно действителната обстановка –
те са спонтанни, непосредствени и потвърдени от обективните находки. Обратното –
ревизираният разказ на свидетеля пред съда – е повлиян от семейната привързаност и
целенасочено снижава вината на подсъдимия. Този свидетел очевидно е заинтересован от
изхода на делото в полза на сина си; предвид преклонната му възраст и явните здравословни
оплаквания (за отслабена памет, слух и зрение), съдът приема, че способността му да
възпроизведе надеждно фактите е била допълнително затруднена. Ето защо показанията на
св. Т.А., доколкото оневиняват подсъдимия (твърдейки наличие на съгласие), не се
възприемат от съда като достоверни. В останалата им част – относно несъществените
обстоятелства (напр. че автомобилът е негов и че обикновено държи резервен ключ вкъщи)
– думите на свидетеля не се отричат, но тези факти сами по себе си не променят правната
оценка.
• Св. Д.С.К. – Той е жител на селото, без родство с подсъдимия, поради което се
явява неутрален свидетел очевидец на част от събитията. Св. К. убедително потвърждава
ключови моменти от първоначалната фактическа обстановка. Той свидетелства, че на **** г.
е бил заедно със св. Т.А. през цялото време до изчезването на автомобила. Двамата (К. и А.)
пристигнали с автомобила в ***, паркирали пред дома на А. и взели ключовете със себе си.
Отишли да измерят врата на двора (“на чаира”), като в този период подсъдимият Т. не е
идвал при нас да каже, че ще взема колата, подчертава свидетелят. Когато се върнали към
улицата и видели, че колата я няма, св. А. се обадил на полицията за открадната кола, тъй
като нито той, нито св. К. знаели кой я е взел – ключовете били у А., затова кражбата им се
сторила единственото обяснение. Св. К. заявява, че и двамата с А. не предполагаха, че Т. е
взел колата, докато по-късно в полицията не им казали, че извършителят е синът. Съдът
4

кредитира изцяло показанията на св. Д.К. като достоверни. Те са логични, подробни и
безпристрастни – идват от лице, което няма мотив да облагодетелства или натопи когото и
да било. Свидетелят описва последователно своите преки възприятия и не демонстрира
колебание или противоречие. Неговият разказ съвпада с обективните данни: времето,
мястото, поведението на св. А. след изчезването на колата, направения сигнал до 112,
последвалото пристигане в полицията – всички тези факти се потвърждават и от други
доказателства (телефонни разпечатки, дневник на дежурния, рапорт на полицейски патрул).
Особено важно е, че показанията на св. К. опровергават версията на св. А., дадена в съдебно
заседание: независимо че св. К. е бил редом до пострадалия през цялото време, той не е
видял или чул никакво разрешение Т. да вземе колата, нито пък е разбрал по друг начин за
подобна уговорка. Това укрепва извода на съда, че твърдението за дадено съгласие е
постфактум и недостоверно. Поради горните съображения съдът възприема фактическата
обстановка именно така, както е потвърдена от св. К. (а не от изменените твърдения на св.
А.).
• Св. И.Г.Г. – ****, един от двамата полицаи, извършили спирането и проверката
на подсъдимия на **** г. Св. Г. потвърждава, че дежурният им е предал сигнал за
противозаконно отнемане на автомобил „***“ в ***, като е било получено и сведение за
посоката на движение – към ***. Св. Г. описва детайлно процедурата по задържане:
позициониране на екипа в ***, забелязване на процесния автомобил, преследване със
светлинен и звуков сигнал, спиране пред дом на ул. ***, идентифициране на водача като Т.
В. и констатиране на липса на свидетелство за управление у него. По думите на св. Г.
подсъдимият бил във видимо нетрезво състояние – свидетелят забелязал това от
поведението и вида му веднага щом го извадили от автомобила. Подсъдимият отказал
проверка с дрегер, поради което патрулът го отвел в районното управление за последващи
действия. Св. Г. не си спомня подсъдимият да е дал някакво правдоподобно обяснение на
място за това, че кара колата (не е твърдял наличие на разрешение от баща си). Този
свидетел дава професионални показания, които се потвърждават изцяло от писмените
документи – рапорти и протоколи, съставени непосредствено след случая. Съдът оценява
свидетелските му показания като обективни и достоверни. Няма основание да се съмнява в
неговата безпристрастност, тъй като той няма личен интерес, а излага стандартни факти от
служебната си дейност. Свидетелят признава там, където паметта му не е категорична (напр.
дали точно подсъдимият е подал някакви устни обяснения на място), което показва, че не
желае да надскача действително помненото. Като цяло св. Г. правдиво установява ядрото на
деянието – че Т. В. е бил заловен да управлява процесния автомобил без да има книжка и
при явно алкохолно повлияно състояние, както и че не е представил основание (разрешение)
за използването на чуждия автомобил.
• Св. С.Т. – Другият полицай от патрулния екип, действал съвместно с И. Г..
Съдът не намери за необходимо да разпитва и него в съдебно заседание, тъй като се
очакваше показанията му да дублират изцяло тези на св. Г.. Вместо това бе приобщен
писменият доклад/рапорт на св. Т., изготвен на **** г., който потвърждава описаните по-
горе обстоятелства (спиране на автомобила, отказ за тест, задържане). Няма индиция за
различие или допълнителни факти, които биха изисквали устен разпит – поради което съдът
ползва показанията на св. Т. от досъдебното производство на основание чл. 281, ал.5, вр.
ал.1, т.2 НПК. Нямаше спор между страните относно достоверността на тези доказания, тъй
като те са в пълно съответствие с приетото за установено и от другите източници.
• Св. М.РТ. – Служител в РУ-Дулово, разпитан основно във връзка с връчването
на наказателното постановление №***** г. (административното наказание на подсъдимия
по ЗДвП). Свидетелят обясни, че през октомври ** г. е бил командирован в РУ-**, където е
подписал цитираното НП от името на началника на РУ (вероятно в качеството на връчител).
Той няма ясен спомен от самия момент на връчване, тъй като е минало време, но
разглеждайки екземпляра на НП, разпознал като свой почерка на изписаната дата “***” в
5

графата “дата на получаване”. Същевременно св. Т. потвърди, че подписът, положен в
графата за получателя (нарушителя), не е негов. Той изрично заяви, че ако е връчвал НП на
друго лице (роднина) вместо на нарушителя, неговата практика е да отбележи това,
вписвайки името и връзката на лицето. В случая обаче такова отбелязване няма, което
навежда на извод, че според документа НП е връчено лично на подс. Т. В.. От друга страна,
св. Т. призна, че по правилата адресатът на НП следва саморъчно да подпише при
получаване, като ако същият отсъства, би следвало връчителят да отбележи това и да върне
документа невръчен. Конфузното разминаване – подписът не е на подсъдимия, нито на
връчителя – свидетелят не успя да обясни и заяви, че не знае как се е получило. Тези
показания на св. Т., съчетани с категоричното експертно заключение по графологическата
експертиза, водят съда до извода, че подсъдимият реално не е подписвал и вероятно дори не
е виждал наказателното постановление от ***.** г.. Най-вероятната хипотеза, която се
извежда, е, че документът е бил получен и подписан от друго лице, вероятно от името на Т.
В., без обаче това да е било отразено коректно от връчителя. Кой точно е подписал от името
на подсъдимия не бе установено със сигурност в рамките на настоящото дело – по искане на
прокуратурата беше допуснато допълнително да се провери дали подписът не принадлежи
на св. Т.А., но липсата на сравнителен материал (образец от подпис на св. А.) попречи на
еднозначна идентификация. При всички случаи, съдът кредитира показанията на св. Т. в
частта им, която подкрепя изводите на графологичната експертиза, а именно: че
подсъдимият лично не е положил спорния подпис и дата. Доколкото св. Т. е служител на
МВР и няма личен мотив да твърди противното (напротив, за него би било по-удобно да
потвърди редовността на връчването), съдът цени високо неговата откровеност. Показанията
му, макар и неспособни да осветлят напълно ситуацията, поставят под съмнение
информираността на подсъдимия за наложеното му административно наказание към
инкриминираната дата.
• Св. С.Р. – Собственик на магазин/заведение в ***, където подсъдимият и св.
Г.Р. са били непосредствено преди инцидента. Св. Р. е посочен като барман-продавач, който е
пряк свидетел на употребата на алкохол от страна на подсъдимия и спътника му. В
досъдебното производство той дава сведения, че двамата посетители консумирали бира в
продължение на около три часа, приблизително по 6-7 големи бири всеки. Тези негови
показания са използвани като информационна база от вещото лице при изготвяне на
съдебно-медицинската експертиза за “пияно състояние” (вж. т.4.3 по-долу). В съдебно
заседание св. Р., редовно призован, не се явява (предвид вероятно отдалечеността на
местоработата му). По съгласие на страните, съдът приобщи писмените му показания, тъй
като същите не се оспорват и дори се подкрепят от косвени доказателства – напр. от
признанията на самия подсъдим, че същия следобед е употребил бира (макар по-малко от
твърдяното). Съдът възприема сведенията на св. Р. като достоверни – липсват основания той
да преувеличава или изопачава броя изпити бири, напротив, като продавач той е имал преки
впечатления и не е заинтересован от делото. Съгласно практиката на ВКС, показанията на
свидетел, които не са спорни и са подкрепени от други материали по делото, могат да бъдат
прочетени и зачетени от съда (чл. 281, ал.1, т.2 НПК) и в конкретния случай съдът направи
точно това.
• Св. Г.К.Р.– Присъствал в автомобила по време на процесното управление, пряк
очевидец и участник. Като близък познат на подсъдимия, неговият евентуален разпит крие
риск от пристрастност или от ефект на непълноценност (с оглед здравословното му
състояние, намекнато по делото). По данни от досъдебното производство св. Г.Р. в деня на
инцидента е бил силно пиян и превъзбуден, държал се е неадекватно и агресивно. Дори
според самия подсъдим, причината да вземе колата е била да отдалечи Г. от дома си, тъй
като последният бил неконтролируем – отправял заплахи, дори извадил нож. Предвид това
обстоятелство, както и с оглед факта, че св. Р. не е заявил в разумен срок готовност да се яви
и да даде показания, съдът прецени, че неговите сведения биха били с ниска доказателствена
6

стойност. Затова и такъв разпит не бе проведен. Обстоятелствата около състоянието на св. Р.
бяха изяснени непряко – чрез показанията на подсъдимия и на св. С.Ф. (виж по-долу), както
и от приобщени писмени данни (медицински удостоверения за психическото заболяване на
св. Р.). Тези доказателства са достатъчни, за да се изясни картината, че именно поведението
на св. Р. е провокирало спешните решения на подсъдимия – факт, който не се оспорва от
обвинението.
• Св. С.Р.Ф. – Жител на ***, познат на подсъдимия. Св. Ф. е привлечен в
ситуацията непосредствено преди инцидента: от показанията му се установява, че подс. Т. го
е повикал за съдействие, когато е имало напрежение с пияния Г.Р.. Св. Ф. пристигнал с
автомобила си при магазина на св. Р., където заварил Т. и Г. – вторият бил видимо
неадекватен и агресивен. По молба на Т., св. С.Ф. ги откарал с автомобила си до дома на Т.
(при баща му), с цел Т. да поиска семейния автомобил, за да откара Г. до тях и да приключи
ситуацията. Св. Ф. свидетелства, че е оставил Т. и Г. пред къщата на Т. (в ***) и си е тръгнал
по своя работа, без да влиза в контакт със св. Т.А.. Преди да потегли, Т. му споменал, че ще
вземе колата от баща си, за да закара Г. вкъщи. Св. Ф. не е ставал свидетел на това как Т.
взема автомобила – той само потвърждава, че намерението за вземане на колата бе заявено
от Т. предварително. Отделно свидетелят потвърждава лошото състояние на Г. и
относителната адекватност на Т. в този момент – по думите му: “Т. видимо беше добре. Т. не
употребяваше алкохол”. Съдът кредитира показанията на св. С.Ф. като правдиви. Те са
логично допълнение към картината: макар и приятел на подсъдимия, св. Ф. не се опитва да
го изкара невинен – напротив, честно разкрива, че Т. е възнамерявал да вземе бащината кола,
за да закара Г.. Този свидетел не заявява нищо за получено разрешение от бащата, тъй като
не е бил свидетел на такова – фактически и неговите думи не подкрепят версията за изрично
поискано и дадено съгласие. В същото време св. Ф. потвърждава част от защитната теза на
подсъдимия относно мотивацията му: именно състоянието на Г. е било причина Т. да реагира
бързо. Това обяснение звучи достоверно и е взето предвид от съда при преценката на
субективната страна (дали подсъдимият е действал с противозаконна цел, или под
въздействие на извънредни обстоятелства – вж. т.5). Като цяло св. С.Ф. е непротиворечив и
няма личен интерес да заблуждава съда – неговото свидетелство се ползва от съда като
надежден източник относно предшестващите инцидента действия на подсъдимия.
• Подсъдимият Т.Т.В. – Въпреки че не е “свидетел”, следва да се отбележат и
обясненията на подсъдимия, дадени в хода на съдебното следствие (чл. 115 НПК).
Подсъдимият признава частично фактите, но оспорва тяхната противоправност. Той не
отрича, че на **** г. е управлявал процесния автомобил от *** до *** без да има шофьорска
книжка. Също така не оспорва, че непосредствено преди това е консумирал алкохол (бира) –
твърди обаче, че изпил само около две бири и не бил пиян, докато спътникът му Г. прекалил
с пиенето. Основната линия на защитата на подсъдимия е, че той не е имал престъпен
умисъл, защото считал, че действа с позволението на собственика и с добра цел (да
предотврати по-големи неприятности). В своите обяснения Т. изтъква, че баща му редовно
държал резервен ключ за колата на достъпно място вкъщи и “ми е давал колата, с това
нямаше проблем, той ми разреши”. Подсъдимият твърди, че на инкриминираната дата
фактически е взел колата, без лично да говори с баща си, но с имплицитното уверение, че
“баща ми като ми е син, ще се върна след малко” – накратко, Т. разчитал, че бащата няма да
възрази срещу използването, особено предвид извънредната ситуация с Г.. Той казва, че все
пак извикал на един познат (С.), който бил наблизо, с молба да предаде на баща му, че взема
колата и ще се върне скоро. По думите на подсъдимия, впоследствие баща му се ядосал не
заради самия автомобил, а “заради Г. Р.”, тъй като Г. бил създал проблеми у тях, и затова
първоначално подал сигнал за колата (смятайки, че Г. е направил беля). В обясненията си
подсъдимият се опитва да минимизира собствената си отговорност, прехвърляйки
отрицателния фокус върху постъпките на Г.. Съдът подхожда резервирано към
самопризнанията на подсъдимия – те се ценят само в частта, подкрепена от останалите
7

доказателства. Така например, съдът приема признанието му, че е употребил алкохол и е
шофирал без книжка, защото това е обективно установено от други източници (свидетели,
експертизи). Съдът обаче не възприема безкритично твърдението на подсъдимия, че е имал
позволението на баща си – това твърдение се опровергава от редицата анализирани по-горе
доказателства. В крайна сметка подсъдимият не представя убедителни аргументи или
доказателства, които да оборят събраните срещу него обвинителни факти. Неговата версия
за “мълчаливо съгласие” или “наложително обстоятелство” ще бъде разгледана подробно по-
долу в правния анализ.

По делото са събрани както преки, така и косвени доказателства, отнасящи се до
различните елементи на обвинението. Съдът ги оцени както самостоятелно, така и в тяхната
съвкупност (чл. 303, ал.1 НПК), придавайки приоритет на преките доказателствени
източници за установяване на спорните факти.
Преки доказателства в настоящия процес са тези, които непосредствено установяват
релевантните обстоятелства, без да се налага посредствен извод. Към тях спадат преди
всичко свидетелските показания на очевидците за основните действия на подсъдимия.
Такива са напр. показанията на св. И. Г. (полицай), който лично е видял подсъдимия да
управлява автомобила и е констатирал отказа му да представи книжка. Непосредствено
доказателство за авторството и механизма на деянието е и фактът на залавянето на
подсъдимия зад волана на процесния автомобил – обстоятелство, което не е оспорено. Също
пряко доказателство е признанието на самия подсъдим, че е управлявал колата – то
установява основния факт на управление от неправоспособно лице. По отношение на
въпроса за съгласието на собственика, преки доказателства са думите на самия собственик –
св. Т.А.. В своите първоначални показания пред разследващите органи той пряко заявява, че
не е давал разрешение, докато в съдебно заседание (както вече отбелязахме) твърди
обратното – че е дал съгласие. И двата варианта са преки твърдения по спорния факт, но
само единият от тях може да отговаря на истината. Затова съдът трябваше да прецени кой от
тези противоречиви преки доказателствени източници е достоверен (виж по-горе т.2 и по-
долу т.5). Преки доказателства са налице и за състоянието на подсъдимия: св. Г. като пряк
наблюдател удостоверява, че подсъдимият е изглеждал пиян (миришел е на алкохол, залитал
е и пр.). Това директно говори за наличие на алкохолно повлияване. Пряко е и писменото
доказателство за стойността на автомобила – заключението на автотехническата експертиза,
която определя пазарната цена (1210 лв.), без да има съмнение, че превозното средство е
„чуждо“ и има стойност над незначителната. В допълнение, фактът на съществуване на
предходно наказателно постановление срещу подсъдимия също е пряко удостоверен чрез
прилагане на самото НП и справка за влизането му в сила. Няма спор, че такова НП №*****
действително е било издадено и е добило изпълнителна сила на *** г. – тези факти са пряко
доказани с официални документи.
Косвени доказателства са тези, от които чрез логически изводи се установяват
елементи от състава. Например, не е констатиран пряко момента на запалване на лекия
автомобил, но косвено се заключава, че двигателят е бил приведен в действие без основния
ключ (тъй като основният ключ е иззет от св. А.) – това насочва косвено към тезата, че
подсъдимият сам е запалил колата (чрез резервен ключ или друга техника). Телефонните
разпечатки и справката от тел.112 също са косвени доказателства: те не “виждат”
престъплението, но потвърждават реакцията на свидетеля А. – обаждането му на полицията
веднага след инцидента. От този косвен факт (паническото обаждане) логически следва, че
бащата не е бил предварително съгласен синът да вземе автомобила – защото ако беше, не
би звънял на 112. В този смисъл телефонният запис инициира косвен извод против версията
за съгласие. Отказът на подсъдимия да даде проба – сам по себе си той не доказва пряко
наличието на алкохол над нормата, но косвено индикира съзнание за вина (логиката е, че
8

отказват обикновено тези, които знаят, че резултатът би бил положителен). Този отказ,
съчетан със свидетелските наблюдения за нетрезво поведение, води до косвен, но много
силен извод, че подсъдимият е бил в “пияно състояние” по смисъла на закона.
Графологическата експертиза от своя страна установи един факт (подписът върху НП не е на
подсъдимия) – който факт косвено подкрепя извода, че подсъдимият може да не е знаел за
наказателното постановление (т. е. не го е получавал лично). Това, макар и косвен, е важен
аргумент при анализа на умисъла по чл.343в НК. Справката за съдимост на подсъдимия, от
която се вижда предходната му условна присъда за шофиране в нетрезво състояние, също е
косвено доказателство за повторяемостта на поведението му – тя не доказва самото деяние
на **** г., но свидетелства за укоримия му навик да извършва такива нарушения. Съдът взе
предвид този косвен фон, доколкото той обяснява и мотивацията на бащата (строгостта му
към сина), и липсата на изненада от страна на подсъдимия при поредното залавяне (което се
вписва в криминалния му опит).
При разглеждане на всички доказателства, съдът съблюдава правилото, че преките
доказателства имат по-голяма тежест, когато са надеждни, тъй като не изискват сложни
умозаключения. Косвените доказателства придобиват значение само ако образуват
непротиворечива система от факти, водещи към един и същи извод (т.нар. верига от косвени
доказателства). В настоящия случай косвените доказателства до голяма степен подкрепят
преките: например, косвените индикации (разпечатката от 112 и показанията на св. К.)
подкрепят прякото твърдение на св. А. в досъдебното производство, че колата е отнета без
съгласие. Нито едно сериозно косвено доказателство не се намира в конфликт с останалите –
с изключение на противоречието между директните думи на св. А., което вече обсъдихме.
Съдът следва да изгради фактическите си изводи върху най-достоверната съвкупност от
доказателства. В конкретния случай това означава да се отдаде вяра на цялостната картина,
съставена от: непосредствените полицейски свидетелства, безпристрастните очевидци,
експертните заключения и писмените документи – всички те сочат към виновно деяние,
докато единствено ревизираните показания на бащата сочат в обратна посока. Както ще се
аргументира по-нататък, съдът счита, че тези последни противоречиви думи на св. А. не
успяват да разколебаят установената чрез останалия доказателствен материал фактическа
обстановка.

След като анализира всички доказателства и правни аспекти, съдът достигна до
извода, че обвинителната теза не бе доказана по категоричен, несъмнен начин. В
българското наказателно право е основополагащ принципът, че обвинението трябва да бъде
установено "вън от разумно съмнение". В случая, на база на събраните доказателства,
остават няколко съществени противоречия и непълноти, които пораждат именно такова
разумно съмнение относно виновността на подсъдимия по повдигнатите обвинения.
Първо, най-сериозният проблем на обвинението се явява противоречието в
свидетелските показания на ключовия очевидец – св. Т.А.. Както бе разгледано подробно,
този свидетел даде две диаметрално различни версии относно наличието на съгласие за
вземане на автомобила. Обвинението се гради върху твърдението, че не е имало съгласие
(което е заявено от св. А. първоначално и подкрепено от други факти). В съдебната фаза
обаче самият св. А. се отметна и заяви, че е дал съгласие. Тази рязка промяна подкопава
убедителността на доказателствата относно елемента “без съгласие”. Прокуратурата
правилно посочи, че налице са съществени противоречия в показанията на свидетеля и
поиска прочитането на досъдебните му такива, но законът (чл.281, ал.4 НПК) не позволи
това, тъй като предварителните показания не бяха дадени при условията на чл.223 НПК
(пред съдия). Така в съдебното следствие остана неотстранимо несъответствие: думите на
св. А. в зала директно отричат липсата на съгласие. Съдът, разбира се, извърши анализ и
9

изложи аргументи защо смята тези думи за неверни и повлияни от субективни мотиви
(бащината загриженост). Но въпреки това, формално погледнато, защитата на подсъдимия
получава опора – единственият пряк свидетел (собственикът) пред съда казва, че “разреших
му да вземе колата”. Колкото и невероятно да звучи предвид поведението му след това
(сигнала на 112), тази реплика е факт по делото. Следователно, съставът на чл.346 НК остава
съмнителен: възможно ли е все пак – макар и под силата на страха или объркването – св. А.
да е изрекъл “вземи я” към сина си? Ако има дори малка вероятност за това, подсъдимият не
би следвало да бъде осъден. Съдът счита, че обвинението не разсея напълно тази вероятност.
Беше нужно или безспорно доказателство, че подсъдимият е взел колата тайно, или пък
убедително обяснение защо бащата би излъгал. По първото: имаме само косвени
доказателства (паниката на бащата, която е индикатор), но не и очевидец на самото вземане.
По второто: обясненията, че бащата иска да спаси сина си, са логични, но почиват на
предположение за мотив. Не може със сигурност да се установи дали бащата лъже за
позволението или се е самозаблудил поради възраст и емоции. Тук идва принципът – в
случай на съмнение, то е в полза на обвиняемия. Именно това съмнение убеди съда, че не
може да се постанови осъдителна присъда за чл.346 НК. Ако съдът все пак бе приел
обвинителната теза, би нарушил чл.303, ал.2 НПК, защото вътрешното убеждение би
останало разколебано от алтернативната възможност (колкото и хипотетична) за дадено
съгласие. В крайна сметка, невъзможността на прокуратурата да използва първоначалните
показания на св. А. като доказателство в съдебната фаза отслаби доказателствената сила на
обвинението до степен, че то не преодоля версията на защитата. Затова съдът е длъжен да
приеме тази неяснота за достатъчна, за да оправдае подсъдимия по първото обвинение.
Казано простичко, не бе доказано по несъмнен начин, че Т. В. е отнел автомобила без
съгласието на баща си. Съмнението (макар и породено от тенденциозни думи на свидетеля)
продължава да витае, а правосъдието не може да стъпи на колеблива основа.
Второ, по отношение на обвинението по чл.343в, ал.2 НК, също се очерта принципен
проблем, макар и от различно естество. Обективно, подсъдимият бе хванат да шофира без
книжка – това само по себе си е нарушение и във всеки случай е доказано. Но за да е
престъпление по ал.2, трябва да е в рамките на година от наказване. Това също се доказва
документално – да, наказателно постановление има, в сила, в срок. Спорът тук обаче се
пренесе в субективната плоскост: знаел ли е подсъдимият за онова наказание, т.е. налице ли
е у него умисъл да извърши същото “въпреки че е наказан”. Както се изясни, подписът на
НП не е негов. Следователно, много е вероятно той да не е получил лично това наказание.
Защото ако го беше получил, би трябвало да подпише. Прокурорът изтъкна, че подсъдимият
така или иначе е разбрал – щом наказанието е отразено в справката му за съдимост (в
присъдата от ** г. е споменато). Но това е косвен извод: във въпросната присъда от Нови
Пазар е отбелязано, че Т. е лишен условно от свобода и глобен за шофиране пиян, като е бил
и неправоспособен, поради което е санкциониран допълнително по административен ред.
Подсъдимият обаче е могъл да не обърне внимание на тази подробност. Нито съдът от Нови
Пазар го е осъдил за безкнижие (те са препратили към административната санкция), нито
подсъдимият явно се е появявал, за да получи глобата. Така че реално, той може да е
подценил значимостта на първата санкция. Съдът констатира един провал на превенцията:
целта на първото наказание е била да го вразуми, но системата не е гарантирала, че той
въобще е уведомен. Не може да се очаква поправяне, когато липсва адекватно довеждане на
санкцията до знанието на нарушителя. Така че, когато той извършва повторно управление
през *** г., можем да питаме: дали го прави с дързък рецидивен умисъл, или защото мисли,
че отново ще се размине с глоба? Ако е второто, то субективната му нагласа не е била на
престъпник (макар обективно да става престъпление). Тук отново, при тази дилема, съдът е
длъжен да реши в полза на подсъдимия. Няма как със сигурност да вникнем в главата му и
да узнаем дали е знаел или не. Но всички косвени признаци (липса на подпис, пътуване в
чужбина, признанието му в съдебна зала “не съм получавал, бях в ***”) клонят към това, че
10

той не е бил изцяло наясно за критичността на положението. При това положение,
обвинението за чл.343в, ал.2 НК също не се доказва без остатъчно съмнение. Безспорно е
доказан фактът на управление без книжка (и за него подсъдимият би понесъл поне
административна отговорност), но за да е престъпление, трябва да сме убедени, че е в
изпитателния срок след наказване. Докато има съмнение дали наказването е било ефективно
комуникирано, наказателната репресия би била прекалена. Съдът не твърди, че законът
изисква уведомяване за да има вина, но в духа на правото вината предполага и съзнание за
противоправност. Подсъдимият е съзнавал общата противоправност (че няма книжка), но
съмнително е доколко е съзнавал конкретната си престъпна повторност. Поради това, както
и поради общия принцип за тълкуване при съмнение, съдът намира, че не може да се основе
осъдителна присъда и по този текст.
Трето, съдът отчете и някои смекчаващи или алтернативно обясняващи обстоятелства,
които допълнително наклониха везните към оправдаване. На първо място, мотивът на
подсъдимия за извършване на деянието не изглежда откровено престъпен – той не е
откраднал колата, за да я продава или за да се забавлява, а за да откара един разярен и пиян
човек далеч от дома си, с цел предпазване от беля. Това, разбира се, не оправдава действието
му напълно (можел е да повика полиция вместо да кара сам), но все пак смекчава
укоримостта. Подсъдимият не е действал от корист или хулигански подбуди, а в ситуация,
възприета от него като полу-спешна. Този контекст поставя деянието по чл.346 НК на
границата с малозначителността: извършено е при минимална увреда (никаква щета), при
върнат веднага автомобил и при относително почтена цел. Вярно е, че законът третира това
като престъпление независимо от щетата, но степента на обществена опасност е ниска. В
такива случаи съдът следва да бъде предпазлив да не неглижира правата на обвиняемия –
ако има опция за оправдаване (поради съмнение), по-добре да се използва, отколкото да се
наказва строго нещо, което реално не е нанесло вреда. На второ място, поведението на
пострадалия (бащата) също е двусмислено – от една страна той се е противопоставял винаги
да дава колата на сина си, от друга – оставял е резервен ключ на достъпно място, бил е
възрастно разсеян… Не може да се игнорира известна culpa in vigilando на св. А.: знаейки
склонността на сина си, той можел е да вземе мерки (да заключи колата, да прибере
резервния ключ на сигурно). Това по никакъв начин не узаконява действията на подсъдимия,
но когато оценяваме обвинението, неясната позиция на потърпевшия (първо строгост, после
прошка) отслабва наказателния заряд на казуса. На трето място, показанията на
независимите свидетели (Д.К., С.Ф.) показват, че подсъдимият не е бил крайно опасен
субект в тази ситуация – той е бил относително трезвен, контролиращ се, търсещ помощ
(повикал С. за съдействие). Това не е типичният безразсъден рецидивист, който сяда
мъртвопиян зад волана с престъпно нахалство; напротив, Т. дори е повикал друг да кара (С.)
за част от пътя, но после обстоятелствата са го накарали сам да седне. Без да оправдава
подсъдимия, съдът преценява, че степента на виновност е в ниските граници. Това, наред с
горните доводи за съмнения, създава цялостно впечатление, че наказателната репресия би
била непропорционална в случая. По закон, когато не е убеден на 100% в обвинението,
съдът няма право да търси “средно решение” (наказание по-малко или за по-леко) – длъжен е
да оправдае. Тук е налице точно такъв сценарий: съвестта на съда не позволява да се
прогласи човек за престъпник, когато немалко фактори сочат към житейска драма, семейни
отношения и административни пропуски, довели до едно нежелано развитие.
В заключение, обвинителната теза не можа да преодолее няколко ключови съмнения:
относно съгласието на собственика, относно субективната информираност на подсъдимия за
предишната си санкция, относно действителната обществена опасност на извършеното в
контекста. Сумарният ефект от тези съмнения е, че не е изпълнен стандартът на доказване –
останаха “бели петна” и несигурност. Съдът не може да гради осъждане върху догадки или
предположения кой кога лъже и дали знае. В нашия наказателен процес важи презумпцията
за невиновност (чл.16 НПК и чл.31, ал.3 от Конституцията): подсъдимият се счита за
11

невинен до доказване на противното. В случая противното не бе доказано надлежно. Поради
това презумпцията не е оборена и подсъдимият следва да бъде третиран като невинен.
Разбира се, това решение не означава, че съдът поощрява поведението на подсъдимия
или го смята за похвално. Напротив – неправомерното шофиране е обществен проблем, а
използването на чужда вещ без позволение е укоримо. В конкретния спор обаче балансът на
доказателствата е такъв, че рискуваме да накажем може би неправилния човек за
неправилното провинение. В подобни гранични ситуации, правилото повелява да се сгреши
на страната на невиновността, вместо да се постанови несправедлива присъда.
По изложените причини, съдът не възприе тезата на обвинението и намери, че
подсъдимият Т.Т.В. не може да бъде признат за виновен по повдигнатите му обвинения.
Последицата, диктувана от закона, е постановяване на оправдателна присъда по всички
пунктове на обвинението.

РАЙОНЕН СЪДИЯ:
12

Номер на акта:	5
Дата:	25 март 2025 г.
Съдия:	Емил Василев Николаев

Дело:	20243410200223
Тип на делото:	Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	28 октомври 2024 г.

Присъда по дело №223/2024 на Районен съд - Дулово

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите