Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
Р. ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Дончева в. гр. дело № 15014 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК
Инициирано е с въззивна жалба,
подадена от пълномощник на ответника Р.Б., представлявана от М.НА Ф., срещу
решение № 140245 от 08.06.2017 г. по гр. дело № 29056/2016 г. на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 77-ми състав, с което предявеният от „Б.**“
ООД на основание чл. 59 от ЗЗД главен иск е отхвърлен като неоснователен и е уважен
обективно съединеният, при условията на евентуалност иск по чл. 45 от ЗЗД. С
решението са присъдени разноски в полза на ищеца.
В жалбата са наведени доводи за
недопустимост на атакувания съдебен акт, а в случай, че въззивният съд приеме
първоинстанционното решение за допустимо са наведени доводи за неговата
неправилност.
В подкрепа на твърдението за
недопустимост на решението се сочи твърдението на ищеца, че е заплатил
недължимо платени държавни такси, с оглед на което той трябвало да поиска
тяхното възстановяване по съответния административен ред. В допълнение се сочи,
че правоотношенията между страните не били равнопоставени, поради което спорът
не бил гражданскоправен. Изразява се становище, че националната правна уредба
не предвижда възможност за ангажиране отговорността за законодателна дейност,
предвид особеностите й, поради което и държавата не следвало да носи
отговорност за актовете на законодателна дейност на Народното събрание, като
последните подлежали единствено на контрол за конституционносъобразност от КС.
Навеждат се доводи във връзка с това как следва да се уредят отношенията,
когато нормативен акт е обявен за противоконституционен както и кой е
компетентен да стори това, като се аргументира, че обявяването на акта за
противоконституционен има действие занапред. Заявява се, че първоинстанционното
решение е неправилно, тъй като е поставено в нарушение на материалния и
процесуалния закон и е необосновано. Поддържа се, че съдът не е съобразил
възраженията на ответника и събраните по делото доказателства, както и че е
направил изводи в противна насока, като е приел, че претендираните суми реално
са били удържани от ищеца и са били внесени в държавния бюджет. Навеждат се
доводи за недоказаност на претенцията, които въззивникът аргументира подробно,
като прави анализ на събраните по делото доказателства. Твърди се, че едва с
решението си съдът е дал правна квалификация на предявените искове, което било
направено без изменение или допълнение на проекто-доклада по делото. Излагат се
подробни съображения за тълкуването и приложението на чл. 7 КРБ. Поддържа се,
че са неправилни и необосновани изводите
на районния съд, че е налице фактическият състав на предявения и уважен иск.
Сочи се, че липсвали противоправни действия, тъй като законодателната дейност
била специфична, като схващането, че противоконституционния закон водел до
деликт не било прието нито в правото на ЕС, нито сравнителноправно в правото на
други страни-членки, като прави обосновка, че обявяването на закона противоконституционен
имало действие занапред, освен това народните представители не били действали
противоправно. Излагат се съображения, че принципът за правна сигурност приет в
практиката на ЕСПЧ водел до извод, че държавата може да се освободи от
изискването за законосъобразност, в случаи, при които ставало въпрос за
продължаване прилагането на закон, който е обявен за противоконституционен за ограничен
или преходен период, докато се приемел нов. Твърди се, че районният съд
неправилно приел, че на гражданския съд било възложено да разгледа възникналите
между страните имуществени отношения, тъй като по настоящия спор не се
осъществявал контрол върху конституционносъобраността на актовете на НС, като в
случая и нямало явно нарушение и целенасочено субективно отношение на народните
представители, за да можело да се ангажира деликтната отговорностна ответника,
като решението било взето въз основа на обективни икономически обстоятелства,
които били обосновани, освен това законодателният подход към различните
производители на електрическа енергия бил продиктуван от вида на енергийния
ресурс и възможността за принос към държавния бюджет, като се акцентира, че
ищецът не оперира на свободен пазар. Изтъква се, че с оглед разпоредбата на чл.
22, ал. 4 ЗКС при не всички хипотези на противоконституционност възниквали
правни последици, като същият текст не намирал приложение към всички хипотези,
поради което и тази правна норма не била абсолютен императив. Поддържа се, че
държавата не следвало да носи отговорност за действията на Народното събрание,
като пасивно легитимиран по иска бил държавния орган – юридическо лице от
действията на който са възникнали съответните последици. Развиват се подробни
аргументи, че в случая липсвало възлагане на работа, както и вина. Излагат се
съображения, че не е настъпила вреда, което да се намира в пряка
причинно-следствена връзка с поведението на ответника. Твърди се, че първоинстанционното
решение е недопустимо и неправилно в частта по отношение присъдената законна
лихва. Направено е искане за обезсилване на първоинстанционното решение,
евентуално за неговата отмяна и за установяване на решение, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е подаден
отговор на въззивната жалба от процесуален представител на ищеца и въззиваем по
делото „Б.**“ ООД, с който доводите на жалбоподателя изцяло се оспорват. В
отговор на наведените от въззивника доводи са изложени изключително подробни
съображения за това, че обжалваното решение е допустимо и правилно, поради
което се иска същото да бъде потвърдено. Претендира се в полза на страната да
бъдат присъдени разноски.
Софийски
градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя, становището на
насрещната страна и събраните по делото доказателства, приема за установено
следното от фактическа страна:
По повод искова молба на „Б.**“ ООД,
срещу Р.Б., представлявана от М.НА Ф. е образувано гр. дело № 29056/2016 г. на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 77-ми състав.
Ищецът твърди, че е производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници и е собственик на фотоволтаична
централа, която е въведена в експлоатация с разрешение за ползване ДК-07-Б-154
от 18.06.2012 г. и ДК-07-Б-155 от 18.06.2012 г., издадени в съответствие с
процедурата по закона за устройство на територията (ЗУТ). Твърди, че е сключил
договор с „ЕВН Б.Е.“ АД за изкупуване на електрическа енергия № 660 от
25.06.2012 г. и продава произведената от възобновяем източник електрическа
енергия на преферециална цена. В края на 2013 г. на парламентарно заседание,
проведено от Комисията по бюджет и финанси, по предложение на политическа
партия „Атака“ била реализирана поправка в Закона за държавния бюджет на Р.Б.
(ЗДБ на РБ) за 2014 г., като била въведена 20 % такса, с която се облагат
приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и от вятърни централи.
Твърди се, че липсвали правни и фактически основания за въвеждане на 20% такса,
както и за създаването посредством § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ на РБ за 2014
г. на чл. 35а, ал. 1, ал. 2 и ал. 3; чл. 35б, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4; чл.
35в, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 73, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 в Закона за
възобновяемите енергийни източници (ЗЕВИ). Считано от 01.01.2014 г. въведената
такса била удържана директно от производителите на електрическа енергия от
слънце и вятър. С решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1 от 2014 г. на
Конституционния съд (КС) е обявил горепосочените законови изменения, с които
била въведена 20 % такса за противоконстотуционни, поради което на основание
чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд (ЗКС), възникналите в резултат
обявяването на противоконстотуционност правни последици се уреждат от органа,
който го е постановил, т. е. законодателят е длъжен да уреди възникналите
правни последици от периода, в който противоконституционният текст е прилаган,
а именно от 01.01.2014 г. до влизане в сила на решение № 13 от 31.07.2014 г. по
к. д. № 1 от 2014 г. на Конституционния съд. В конкретния случай подобно
преуреждане на отношенията между производителите на възобновяеми енергийни
източници и държавата било необходимо и поради това, че в резултат на
действието на противоконституционните разпоредби били нанесени значителни
имуществени вреди на производителите на електрическа енергия от възобновяеми
енергийни източници, изразяващи се в ежемесечно заплащане на 20% такса,
наложена върху приходите от произведена енергия. По аргумент от чл. 88 от
Правилника за дейността на Народното събрание (ПОДНС) се твърди, че
законодателният орган е следвало да уреди възникналите правни последици в
двумесечен срок от влизане в сила решението на КС, но в случая това не е било
сторено. Към датата на исковата молба се твърди, че удържаните от ищцовото
дружество суми под формата на 20% държавна такса в периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г. възлизат в размер на общата сума от 6613.37 лева, която сума не
била възстановена от страна на държавата, каквото възстановяване се следвало
предвид противоконституционността на законовото основание на което е удържана.
В посочения период от седем месеца от страна на ищеца били заплатени следните
суми, съставляващи 20 % такса: по фактура № 19 от 31.01.2014 г. – сумата от
404.27 лева; по фактура № 20 от 28.02.2014 г. – сумата от 547.07 лева; по
фактура № 21 от 31.03.2014 г. – сумата от 834.86 лева; по фактура № 22 от
30.04.2014 г. – сумата от 856.38 лева; по фактура № 23 от 31.05.2014 г. –
сумата от 1063.01 лева; по фактура № 28 от 30.06.2014 г. – сумата от 1163.60
лева; по фактура № 29 от 31.07.2014 г. – сумата от 1377.04 лева; по фактура №
30 от 31.08.2014 г. – сумата от 367.14
лева. Тези суми били удържани директно от ищеца като производител на
електрическа енергия, като за тях не било създадено задължение да включват в
издадените фактури размера на заплащаната 20 % такса. За удържане на 20% такса
не били създадени единни правила, а по силата на чл. 35б от ЗЕВИ за всеки
отделен месец електроразпределителните дружества представяли справки в КЕВР за
удържаните 20% такси от производителите.
В обобщение се твърди, че е налице
разместване на имуществени блага от патримониума на производителите не електрическа
енергия в този на държавата, което разместване било без основание. Изложени са
подробни съображения за това, че обявените за противоконституционно текстове са
били в противоречие с правото на ЕС, с оглед на което горепосочените текстове
от ЗЕВИ изобщо не следвало да бъдат прилагани. Твърди се, че е налице противоправно
поведение, изразяващо се в приемане на т. 2 и т. 3 на § 6 от ЗР на ЗДБ на РБ, в
резултат на което са причинени вреди на ищцовото дружество, намиращи се в пряка
причинно-следствена връзка.
На първо място е направено искане за
осъждане на ответника на основание чл. 59 от ЗЗД да заплати на „Б.**“ ООД
сумата от 6613.37 лева, представляваща общата стойност на удържаните на ищеца в
периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. такси.
При условия на евентуалност – в
случай, че съдът не възприеме квалификацията по чл. 59 от ЗЗД, е направено
искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6613.37 лева,
представляваща общата стойност на удържаните на ищеца в периода от 01.01.2014
г. до 09.08.2014 г. такси на основание чл. 45 от ЗЗД. Претендира се присъждане
в полза на ищеца на направените по делото разноски.
В законоустановения срок е подаден писмен
отговор на исковата молба от пълномощник на ответника по делото Р.Б. чрез М.НА
Ф., с който доводите на ищеца изцяло се оспорват. Изложени са подробни
съображения за това, че в случая не може да се приеме за реализиран, нито
фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД, нито този на чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Освен
това е изразено становище, че представените от ищеца фактури не съставляват
достатъчно доказателство, за да се приеме, че ищецът е платил сумите, които
твърди да са му удържани в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. Поради това е направено искане за отхвърляне
на предявените искове и за присъждане в полза на ответника на направените по
делото разноски.
По делото са приети следните писмени
доказателства, които въззивният съд кредитира: писмо от „ЕВН Б.Е.“ АД до „Б.**“
ООД /л. 20/; разрешение за ползване № ДК-07-Б-154 от 18.06.2012 г. /л. 21/;
разрешение за ползване № ДК-07-Б-155 от 18.06.2012 г. /л. 22/; договор за
изкупуване на електрическа енергия № 660 от 25.06.2012 г. между „Б.**“ ООД и „ЕВН
Б.Е.“ АД /л. 23/; фактура № 19 от 31.01.2014 г. /л. 30-31/; фактура № 20 от
28.02.2014 г. /л. 32-33/; фактура № 21 от 31.03.2014 г. /л. 34-35/; фактура № 22
от 30.04.2014 г. /л. 36/; фактура № 23 от 31.05.2014 г. /л. 37/; фактура № 28
от 30.06.2014 г. /л. 38/; фактура № 20 от 31.07.2014 г. /л. 39/; фактура № 30
от 31.08.2014 г. /л. 40/; протокол от 31.08.2014 г. за електрическа енергия за
месец 08.2014 г. /л. 41/; банкови отчети по сметка на „Б.**“ ООД /л. 42-49/;
фактура № ********** от 31.08.2014 г. /л. 50/; фактура № ********** от
01.07.2014 г. /л. 51/; писмо от „ЕВН Б.Е.“ АД до „Б.**“ ООД /л. 53/; фактура № **********
от 30.06.2014 г. /л. 54/; фактура № ********** от 01.07.2014 г. /л. 55/;
фактура № ********** от 01.08.2014 г. /л. 56/; справка-извлечение от Комисията
за енергийно и водно регулиране /л. 102-103/; справка-извлечение от „ЕВН Б.Е.“
ЕАД /л. 106/.
По делото е приета
съдебно-счетоводна, заключението на която съдът възприема с доверие, тъй като
същото е резултат на професионален и задълбочен анализ на събраните по делото
доказателства, както и въз основа на извършени от вещото лице счетоводни
справки. От това заключение се установява, че през периода януари 2014 г. – август 2014 г. по фактури № 19 от
31.01.2014 г.; № 20 от 28.02.2014 г.; № 21 от 31.03.2014 г.; № 22 от 30.04.2014
г.; № 23 от31.05.2014 г.; № 28 от 30.06.2014 г.; № 29 от 31.07.2014 г. и № 30
от 31.08.2014 г., издадени от „Б.**“ ООД, „ЕВН Б.Е.“ ЕАД е удържало такси в
размер на 20% на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, които възлизат общо в размер
на 6613.37 лева, които такси са преведени от „ЕВН Б.Е.“ ЕАД по сметка на ДКЕВР
при БНБ, съгласно подадена тримесечна справка до 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася, като във всяко от плащанията са включени
всички удържани такси от производителите на енергия от възобновяеми източници
по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ.
Въззивният съд споделя становището
на първата съдебна инстанция по отношение на фактите, за наличието на които не
се спори между страните по делото, посочени в 5 пункта в мотивите на
първоинстанционното решение, поради което и на основание чл. 272 от ГПК съдът
препраща към мотивите на съдебния акт в тази част.
Както от представените писмени
доказателства, така и от приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява
по несъмнен начин, че в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. „ЕВН Б.Е.“ АД
е удържало от „Б.**“ ООД сумата от 6613.37 лева, представляваща обща стойност
на ежемесечни такси в размер на 20 %, удържани на основание чл. 35а, ал. 2 от
ЗЕВИ.
При
така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема за установено
следното от правна страна:
Предявен е иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
и обективно съединен, при условията на евентуалност иск по чл. 49, вр. чл. 45
от ЗЗД.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, а разгледано по същество е правилно.
По главния иск с правна квалификация
чл. 59 от ЗЗД.
Според чл.151, ал. 2 от Конституцията на Р.Б. (КРБ), решенията на КС, с които се обявява
противоконституционност, имат действие занапред, а конституционното решение
влиза в сила три дни след обнародването по чл. 14, ал. 3 от Закона за
Конституционния съд (ЗКС). Правният ефект от решението е, че законите, които са
обявени за противоконституционни не се прилагат от деня на влизането на решението
на КС в сила. Следователно не е налице обратно действие на решението на КС и не
може да се сподели тезата, че събраните такси
са дължими на отпаднало основание, което обуславя неоснователността на
исковата претенция.
Следва
да се отбележи, за пълнота на изложението, че обстоятелството, че НС не е
уредило отношенията, не води до извод за основателност на претенцията, поради
празнота на правната уредба. Съгласно чл. 22, ал.4 ЗКС възникналите от обявения
за противоконституционен закон правни последици се уреждат от Народното
събрание. Според Правилника за организацията и дейността на Народното събрание
тези правни последици трябва да бъдат уредени в срок от два месеца от влизането
на решението на съда в сила. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 Закона за
Конституционния съд има предвид заварените висящи правоотношения, които са
възникнали по силата на обявения за противоконституционен закон. Дали обаче ще бъде приета правна уредба на
съответния въпрос зависи единствено от Народното събрание.
Настоящата инстанция намира, че не са
налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за неоснователно
обогатяване, доколкото се установява по делото, че след влизане в сила на
решението на КС такса не е събирана, респ. за предходния период не е налице
отпаднало основание, поради липсата на обратно действие на решението, с оглед
разпоредбата на чл. 151 от Конституцията на Р.Б.. По
тези съображения въззивният съд намира, че предявеният на основание чл. 59 от ЗЗД иск на „Б.**“ ООД, срещу Р.Б., чрез М.НА Ф. е неоснователен. Този извод на
въззивния съд изцяло съответства с извода на първата съдебна инстанция, поради
което решението на районния съд в частта, с която искът по чл. 59 от ЗЗД е
отхвърлен като неоснователен следва да бъде потвърдено като правилно.
С оглед неоснователността на главния иск
по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд дължи произнасяне по обективно съединеният при
условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.
Предвид
изложените в исковата молба фактически твърдения, въз основа на които съдът определя правната
квалификация на иска, съдът намира, че е сезиран само с един иск - по чл.
49 ЗЗД, а не и с иск по чл. 45 ЗЗД, доколкото в исковата молба липсват
твърдения ответникът чрез своето собствено виновно и противоправно поведение
/действие или бездействие/ да е предизвикал вредоносния резултат /в този смисъл
и т. 1 от ППВС № 7/1959 г., съгласно която отговорност за непозволено увреждане
по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои
виновни действия или бездействия/.
Претенцията
си ищецът основава на твърдения за причинени му имуществени вреди от незаконни
актове и действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни вреди
отговорност носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие /чл. 5, ал.
2 К./. Част от хипотезите за отговорността на държавата за вреди са уредени в
специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл. 1 и чл. 2 разграничава основанията за
отговорност според вида на държавната дейност - за дейността на администрацията
е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия,
а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност само за
описаните в чл. 2 действия. За тези хипотези ЗОДОВ урежда условията и реда, по
които се осъществява отговорността, както и нейният обем, като предвижда, че по тези искове процесуално
легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения /чл. 7/. Когато
тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ /специалният закон, уреждащ отговорността на държавата, при
участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални
субституенти/, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД
/така решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III
ГО/. Извън хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи
може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство /чл. 49 ЗЗД/,
като допустимо е отговорността по чл. 7 от КРБ да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу
държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.
Така
изложените фактически основания на исковата претенция не покриват нито един от
предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически състави, даващи право на обезщетение
за вреди. Доколкото не са налице основанията по специалния закон /ЗОДОВ/ следва
да се прецени дали са налице основания за ангажиране отговорността на държавата
по общите деликтни състави на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията
на Р.Б. (КРБ).
Предвид
изложеното съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, а ответникът е процесуалноправно легитимиран.
За
да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа,
2/ осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк
изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена
и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност
и вина/, 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с него /така – ППВС № 9/1966 г./. Във
всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното
/чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, като в тежест на ответника е при оспорване да обори
презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител
не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а
представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях
от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия
състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата
за разпределение на доказателствената тежест.
Съобразно
константната съдебна практика /ППВС № 7/1959 г. и др./ юридическите лица
отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, но не и на
основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени от техни
работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа по
силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой конкретно
измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е
причинена от кръга на посочените лица /в този смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959
г./.
При
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът намира, че в
случая са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на
Държавата. Отговорността по чл. 7 от КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да
очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен
патримониум настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата
съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни
учреждения, като отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на
държавата в материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават
собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което
осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено
за задълженията на държавните учреждения. Държавата е възложила на народните
представители да упражняват държавни функции /законодателната власт е възложена
на Народното събрание, което е колективен орган, състоящ се от 240 народни представители
- чл. 62 и чл. 63 КРБ /и се явява възложител на тяхната работа, като това възлагане е опосредено чрез възлагане
от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират
в конкретни правоотношения, т.е. както държавата, така и учреждението, към което се
числят съответните длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД
и чл. 7 от
КРБ.
Съгласно
разпоредбите на чл. 35а ал. 1-3 ЗВЕИ, приети с точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на ЗДБ на РБ за 2014 г., на
пленарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013
г., за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са
задължени за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието: че разпоредбата на ал. 1 на чл. 35а ЗВЕИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци
и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество; че разпоредбата
на чл. 35а, ал. 3 ЗВЕИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и 3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички
граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като
предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава
потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани
и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл. 35а и 35б З. сами по себе си не са
противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а,
ал. 1 и 3 ЗВЕИ,
които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също
противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в
противоречие с принципа на правовата държава.
Настоящият
състав на съда не споделя изводите на ответника, че до прогласяване на
противоконституционността на закона извършените действия /по събиране на
таксата/ са законосъобразни. Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2 КРБ действие на решенията на КС следва да се разглежда
във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил.
Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна
разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на
противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с
решението на Конституционния съд. Това е така, както защото се създава опасност
от законова празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на
конституционно установени права и интереси, смущава се съществуващият правов ред
и правната сигурност. Да се приеме, че предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС е само право, но не и задължение на НС не отговаря на
духа и на разпоредбите на КРБ, съгласно която Р.Б. е правова държава и се управлява
според КРБ и законите на страната. Конституционната уредба е
изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова
разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици,
възникнали от прилагането на противоконституционния закон до решението на КС,
вкл. относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на
противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. Поради това съдът
намира, че неизпълнението от НС на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС не лишава увредените вследствие прилагането на
противоконституционната норма лица да търсят обезщетение за вредите по общия
ред. При това не става дума нито за осъществяван от съда контрол върху
законодателната дейност на НС или за произнасяне от съда по отношение
законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове –
противоконституционността на процесните разпоредби вече е обявена с решение на
компетентния орган – КС, още по-малко съдът при преценка за основателност на
иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ осъществява „де факто” нормотворческа дейност. Съдът
извършва единствено преценка относно наличието на предпоставките за ангажиране
деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто
несъмнено е и законодателният орган, за незаконните актове или действия на
който Държавата също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в
чл. 7 КРБ.
Предвид
изложеното съдът намира, че по делото е установено освен да е налице възлагане
от Държавата, но и противоправно поведение на длъжностните лица, съставящи
колективния държавен орган – НС, изразяващо се както в приемане на
противоконституционна разпоредба (арг. чл. 67, ал. 2 КРБ), така и в бездействие – неуреждане на възникналите в
резултат прилагането на противоконституционна разпоредба правни последици по
реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС. Наличието на вреда, настъпила в причинна връзка с
установената с противоконституционната разпоредба такса, също се доказва по
делото. Съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ размерът на
таксата е 20 % от цената на количеството изкупена електрическа енергия от
обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася
от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. В
конкретния случай, за периода
01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. ищецът е пропуснал да получи в цялост дължимата
му се цена на произведена електрическа енергия, тъй като за посочения
период му е била удържана сумата от 6613.37 лева, представляваща удържана такса
по чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ. Ако горепосочените
норми не бяха приети сумата от 6613.37 лева със сигурност би била получена от ищеца.
Следователно, вследствие поведението на законодателя, в имуществената сфера на
ищеца е настъпила вреда – той е пропуснал да реализира приход от цена на ел.
енергия в размер на 6613.37 лева за периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г.
Предвид
изложеното съдът намира, че в полза на ищеца е налице вземане срещу ответника
за обезщетение на причинените му вреди в претендирания размер. Искът следва да
бъде изцяло уважен, като върху сумата следва да бъде присъдена и законната
лихва от предявяване на иска до погасяване на задължението.
За пълнота на изложението следва да се
посочи, че първоинстанционният съд е дал правна квалификация и на двата
обективно съединени иска още с проекто-доклада по делото, обективиран в
определение от 20.02.2017 г., с оглед на което доводът на въззивника за това,
че едва с решението евентуално съединеният иск е квалифициран по чл. 49, вр.
чл. 45 от ЗЗД е неоснователен.
Този извод на въззивния съд съответства
изцяло с възприетото от Софийски районен съд разрешение на спора, поради което
обжалваното понастоящем решение следва да бъде потвърдено като правилно и в
частта, с която предявеният на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД иск
на „Б.**“ ООД, срещу Р.Б., чрез М.НА Ф. е приет за основателен и уважен.
При този изход на спора във въззивното
производство на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има
въззиваемата страна „Б.**“ ООД, от процесуалния представител на която е
направено съответно за присъждането на разноски искане. Същевременно, по делото
са представени доказателства за това, че от страна на въззиваемата страна
действително са направени разноски за въззивното производство, които възлизат в
размер на сумата от 500 лева за адвокатско възнаграждение. Ето защо, Р.Б., чрез
М.НА Ф. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на
„Б.**“ ООД сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща направени във
въззивното производство разноски. Съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК въззивникът
няма право на разноски във въззивното производство, тъй като въззивната жалба е
изцяло неоснователна.
По тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 140245 от
08.06.2017 г. по гр. дело № 29056/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 77-ми състав.
ОСЪЖДА Р.Б., чрез М.НА Ф., с адрес:
гр. София, ул. „Г. С. *******на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Б.**“
ООД, ЕИК: *******, сумата от 500.00 /петстотин/ лева, представляваща направени
във въззивното производство разноски.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.