№ 19223
гр. София, 25.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110116081 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
25.10.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седми октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 16081/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от Е. Д. Г. срещу ГД „ПБЗН“, като се твърди, че ищецът бил
дългогодишен служител на ответника. Поддържа, че със Заповед № 1983к-1055/13.06.2023 г.,
служебното правоотношение било прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР за
длъжността „младши експерт – командир на екип“ в участък „ПБЗН“ – Нови Искър.
Навежда доводи, че в заповедта изрично било посочено, че на служителят трябвало да се
изплатят дължимите обезщетения по ЗМВР без последните да бъдат конкретизирани. Излага
съображения, че през цялото време е полагал труд на посочената длъжност, съответно е
получавал дължимото му трудово възнаграждение, но не бил получавал надлежно
дължимите суми за работно и униформено облекло за периода 2017 г. до 2021 г. Твърди, че с
оглед чл. 181, ал. 2 ЗМВР на държавните служители се осигурявало работно и униформено
облекло и друго вещево имущество и снаряжение, а на неносещите униформа се изплащала
1
ежегодно парично сума за облекло. Поддържа, че общо неизплатената сума за посочения
период била в размер на 2000,00 лева – по 400,00 лева за всяка година, като същата се
дължала до края на всяка календарна година. Инвокира доводи, че ответника е изпаднал в
забава, поради което за периода 31.12.2017 г. до 20.03.2024 г. дължал сумата от 919,38 лева.
Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми, както и сторените
деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенциите
се оспорват като недоказани и неоснователни. Твърди, че не спори, че ищецът е заемал
длъжността, която твърди, като бил назначен на същата със Заповед № 11305/22.12.1992 г.,
като за същата се предвиждало, че следва да носи униформено облекло. Поддържа, че от
01.01.1993 г. с ищеца се намирало в служебно правоотношение, което изисквало носенето на
униформено облекло. Сочи, че със Заповед № 1983к-1055/13.06.2023 г., служебното
правоотношение било прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР – по искане на
служителя. Навежда доводи, че с оглед правилото на чл. 181, ал. 2 ЗМВР на служителя се
полагало униформено облекло и друго вещево снаряжение, съответно на служители, които
не носели униформа се изплащала парично сума за облекло, като размерът на сумите се
определял ежегодно със заповед на министъра. Излага подробни съображения за това кой са
били действащите заповеди за процесния период, като сочи, че определената сума била в
размер на 400,00 лева. Твърди, че в ЗМВР нямало разпоредба, която да дава възможност на
служителите да получат парично обезщетение в случай, че не получат вещево имущество.
Поддържа, че с Наредба № 8121з-1175/29.09.2015 г. било предвидено, че ако на служителите
не било предоставено униформено облекло за предходната и текущата година, тогава се
изплащали стойностите на униформеното облекло, след приспадане на усвоените суми и
пропорционално за текущата година в размера определен със заповедта по чл. 181, ал. 4
ЗМВР. Навежда доводи, че в закона ясно били регламентира условията за изплащане на
съответните суми, като за процесния период нямало правно основание такива да се заплатят
на ищеца, като поради неоснователност на иска за главницата, то неоснователен се явявал и
иска за мораторна лихва. Развива съображения, че на ищеца е предоставена възможност да
усвоява полагащият му се лимит за процесния период, като по делото не били ангажирани
доказателства, че работодателят е възпрепятствал служителя, за да получи униформено
облекло, като развива доводи, че такива суми били изплатени за 2022 г. и 2023 г. Твърди, че
предоставяното имущество имало спомагателен характер и се предоставяло според
спецификата на работа, съответно при поискване и същото не било част от
възнаграждението на служителя, като сочи, че в случая се касаело за непотърсено в срок от
служителя вещево имущество, за което не се дължало обезщетение при прекратяването на
правоотношението. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 181, ал. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) страните да
са се намирали в служебно отношение; 2) ищецът да е държавен служител, който се
осигуряват работно и униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение, а на
неносещите униформа се изплаща ежегодно парична сума за облекло.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи пълно и главно посочените
материални предпоставки, а ответника следва да установи, че е заплатил прентендираните
вземания.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото е обявено за
2
безспорно, че: 1) страните са се намирали в служебно отношение за длъжността „младши
експерт – командир на екип“ в участък „ПБЗН“ – Нови Искър; 2) със Заповед № 1983к-
1055/13.06.2023 г., служебното правоотношение било прекратено на основание чл. 226, ал. 1,
т. 4 ЗМВР; 3) за процесния период сумите по чл. 181, ал. 2 ЗМВР са определени със заповед
на министъра в размер на 400,00 лева.
Отделените за безспорни обстоятелства се подкрепят и от представените по делото
писмени доказателствени средства, които настоящият съдебен състав кредитира.
В настоящия случай приложение намира Наредба № 8121з-1175 от 29.09.2015г. за
условията и реда за осигуряване на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи на работно и униформено облекло, друго вещево имущество и
снаряжение и ежегодно парична сума за облекло на неносещите униформа държавни
служители, издадена на основание чл. 181, ал. 5 ЗМВР. В нормата на чл. 19, ал. 2 от същата
се предвижда, че при прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител,
изпълняващ служебните си задължения в униформено облекло, в случай, че на служителя
не е предоставено униформено облекло за предходната и текущата календарна година, на
същия се изплащат стойностите на униформеното облекло за предходната и
пропорционално за текущата година след приспадане на усвоените суми от размера,
определен със заповедта за текущата година съобразно правилото на чл. 181, ал. 4 ЗМВР.
При граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на приложимата
нормативна уредба, съдът достига до извода, че не е налице законово уредено задължение на
ответника, в случай че не е осигурил униформено
облекло, да заплати паричната му равностойност в размер на лимита за такова за
съответната година на тези служители, които изпълняват служебните си задължения в
униформа, докато трае служебното им правоотношение.
Настоящият съдебен състав приема, че правото на същите да бъдат компенсирани
парично възниква след прекратяването му и то за
предходната календарна година и пропорционално за текущата такава, а безспорен в
случая е фактът, че служебното правоотношение на ищеца не е прекратено. В този
смисъл липсва предвидено правно основание за изплащане на стойността на вещево
имущество извън посочената хипотеза включително и за предходни периоди.
Отделно от изложеното, може да се направи и изводът, че на служителите, които
изпълняват задълженията си в униформено облекло, се дължи материалното им
осигуряване в натура, като посочените лимити имат за цел единствено да определят
левовата равностойност на имуществото, което следва да им бъде предоставено,
включително и с оглед горецитираната хипотеза при прекратяване на служебните им
правоотношения. В тази връзка в т.1.1. на процесните заповеди за периода 2020г. –
2022г., изрично е посочено за кои ръководни служители по ЗМВР лимитът за
униформено облекло се предоставя като пари за облекло, какъвто извод по аргумент за
противното не може да се изведе автоматично и спрямо останалите служители.
В същото време няма изрична разпоредба нито в настоящата, нито в отменената
редакция на ЗМВР, както и в наредбите по прилагането му – съответно Наредба №
8121з-1010/16.12.2014г. (отм.); и последващата Наредба №8121 з - 10101/24.08.2015г.,
които да регламентират изплащането на сумите съобразно лимита и в случаите, в които
униформеното облекло не е осигурено на униформените служители за съответните
години, както е предвидено за стойността на предпазната храна, осигурена на
служителите на МВР като алтернативна възможност по смисъла на чл. 181, ал. 1
ЗМВР. Следователно, по аргумент за противното, щом не е изрично предвидено
заместването на неполученото от униформения държавен служител вещево доволствие
с левовата му равностойност, то такава парична престация не му се дължи.
Тълкуването в друг смисъл не съответства на логиката на закона, поради което и
3
наведените в исковата молба на ищеца доводи се явяват необосновани.
Аргумент в тази насока е и разпоредбата на § 83а от Преходни и заключителни
разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за министерство на
вътрешните работи – ДВ бр. 58 от 2017г., която гласи, че на държавните служители на
Министерството на вътрешните работи към деня на влизането в сила на този закон,
които са имали право на униформено облекло за процесния период и за които такова не е
осигурено, се изплаща левовата му равностойност в размер на лимита за съответната година,
пропорционално на отработените месеци на длъжност за държавен служител, носещ
униформа през календарната година, като се приспадат усвоените лимити за всяка една от
изброените години. След изплащане на левовата равностойност не се предоставя
униформено облекло за съответната година. Цитираният параграф предвижда метод за
изплащане на паричния еквивалент на дължимото униформено облекло вместо
предоставянето му в натура относим към изрично посочен минал момент, без понастоящем
подобна възможност да е законодателно уредена. От друга страна, следва да се посочи, че по
делото няма ангажирани доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест да
установи указаните в доклада по делото обстоятелства за основателността на предявения
иск, а именно отправено от негова страна искане до ответника за предоставяне на
униформено облекло или друго доволствие за процесния период (което е част от втората
материална предпоставка), нито респективно такива, отразяващи изпълнение, съответно
неизпълнение на вменените на работодателя по закон служебни задължения.
На основание чл.8,ал.2 от Наредба№8121з-1010/24.08.2015г. за униформеното
облекло и работното облекло за служебно ползване в Министерството на външните
работи ежегодно до 30 април на календарната година дирекция „Управление на
собствеността и социални дейности“ (ДУССД) изпраща на структурите по чл. 37
ЗМВР бланки на лични вещеви заявки за заявяване от служителите на вещево
имущество за следващата календарна година, като съгласно чл. 8, ал. 1 униформеното
облекло се получава лично от служителя срещу подпис във вещевата книжка. В тази насока
трябва да се спомене, че по делото ищецът не направил своевременно релевантни
доказателствени искания, а искането за допускане на задачи към заключението на ССчЕ – по
така формулираните задачи – не може да установи пълно и главни релевантните факти.
Съобразно изложеното съдът приема, че ищецът не е упражнил правото си да
заяви, респективно получи полагащото му се униформено облекло за процесния
период, като предвид изрично регламентирания законов ред за неговото предоставяне,
ответникът няма правомощия служебно по собствена инициатива да предприема
действия в този смисъл, поради което и последният не може да бъде ангажиран за
липсата на грижа на ищеца за собствените му работи.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да отхвърля
предявеният иск за главницата в цялост.
Претенцията за мораторните лихви е обусловена от изхода на делото по обуславящият
иск – за главницата, поради което след като обуславящият (главният) иск е неоснователен, то
такъв е и акцесорният (обусловения) иск.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни
разноски, поради което и на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37
ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва да му се присъди сумата от 100,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение за първоинтанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Д. Г., ЕГН: **********, с адрес: с. ****************,
общ. ******* срещу ГД „ПБЗН“ – МВР, с адрес: гр. ***************, искове с правно
основание чл. 181, ал. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за присъждане на сумата от 2000,00 лева,
представляващи сбор от сумата по 400,00 лева за всяка година от вземанията за период 2017
г. до 2021 г. за неосигурено работно и униформено облекло и друго вещево снаряжение,
както и сумата от 919,38 лева, представляващи мораторна лихва върху главниците за
периода 31.12.2017 г. до 20.03.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП Е. Д. Г., ЕГН: ********** да заплати на ГД „ПБЗН“ – МВР, с адрес:
гр. ***************, сумата от 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за
първоинтанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5