О П
Р Е Д
Е Л Е Н И Е
1136 30.11.2018г. гр.Бургас
Бургаският
окръжен съд
гражданска колегия
в
закрито заседание на тридесети ноември
през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
Председател: Симеон Михов
като разгледа докладваното от
съдия Михов търговско дело № 320 по описа
за
2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото е образувано по повод искова молба от И.Д.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и Д.Г.Д., ЕГН
**********, с адрес: ***, действащи чрез процесуални си представител адв. Р.С. ***,
със съдебен адрес:***, офис 11 против „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000, район „Оборище“,
бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева
Димова – Мазгалева, със съдебен адрес ***, за приемане за установено по
отношение на ответника, че ищците не им дължат следните
вземания по изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н., рег.
№ 805на КЧСИ, а именно: сумата в размер на 39 165.34 лв., ведно със
законната лихва, считано от 11.01.2012 г. – датата на подаване на заявлението и
завеждането на ч.гр.д. № 174/2012 г. по описа на РС – Бургас, като ответното
дружество бъде осъдено да заплати направените по делото разноски. Приложени са
писмени доказателства. Направени са нарочни искания.
За разглеждането на настоящия иск с оглед предмета му
– установяването на факти, изключващи изпълняемо право по търговска сделка, е
въведено нарочно особено исково производство в глава 32 - ра, Част ІІІ на ГПК и
следователно те следва да се разглеждат по правилата на този особен исков
процес на ГПК. Исковата молба, подчинена на общите изисквания на ГПК за
предявяването й, отговаря на условията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Последвала
е по делото редовна размяна на книжа между страните, съобразно разпоредбите на
особеното исково производство по търговски спорове.
При проверка на допустимостта на предявения иск, съдът
констатира следното: Искът на длъжниците, които оспорват изпълнението предмет
на настоящото дело, е подсъден на съдилищата, като е налице правен интерес от предявяването му пред съда,
тъй като се твърди недължимост на претендираната от ответника сума по
съответното изпълнително дело по описа на ЧСИ. Искът с правно основание чл. 439
от ГПК е средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, с чието
предявяване се цели да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради
факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи
правно значение за неговото съществуване. Исковата молба е предявена съобразно
правилата за родова и местна подсъдност на чл. 104, т.4 и чл. 113 от ГПК, а
именно пред Бургаски окръжен съд като първа инстанция, предвид цената на иска -
недължимост на обща сума от 39 165.34 лв., който е и съд по постоянния
адрес на първия ищец. Исковата молба е подадена от активно легитимирани лица,
които са избрали защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск, като
предоставена от законодателя възможност за оспорване на вземане по изпълнителен
лист. Интересът на ищците от предявяване на иск по чл.439 от ГПК е средство за
установяване със сила на пресъдено нещо, отричаното от тях право на ответника
за събиране на вземане по изпълнителния лист, тъй като в хода на изпълнителния
процес, след съдебно установяване на вземанията са възникнали факти и
обстоятелства, които погасяват изпълняемото право, но не могат да бъдат взети
предвид от съдебния изпълнител и да послужат като основание за преустановяване
на изпълнителното производство. Искът е насочен срещу лице, по отношение на
което се твърди, че не съществува вземане по издадено изпълнително основание.
Възражението за местна подсъдност по чл.119, ал.1 от ГПК е направено своевременно от ответника, а именно в срока за отговор по
чл.131 от ГПК, но е неоснователно. Правото на избор на местна подсъдност ищците
са обосновали с качеството на потребители на финансова услуга по смисъла на §
13, т. 1 във вр. с § 12, б. "б" от ДР на ЗЗП и с целта на предявяване
на исковете - защита на права по договор за кредит. Като поръчители по сключен
с кредитна институция договор за кредит, ищците несъмнено имат качеството
"потребители на финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 1 във вр. с
§ 12, б. "б" от ДР на ЗЗО. Искът носи белезите на иск на потребител
по смисъла на чл. 113 от ГПК. Действително общото правило на чл.108 ал.1 от ГПК
разпорежда, че исковете срещу юридически лица се предявяват пред съда, в чийто
район се намира тяхното управление или седалище. В случая обаче, са налице
основания за приложението на алтернативната местна подсъдност по чл.113 от ГПК,
съгласно която иск на потребител може да бъде предявен и по неговия настоящ или
постоянен адрес. Съдът приема за
неоснователни доводите на ответника, че ищците не могат да се позоват на
потребителското си качество спрямо него досежно подсъдността, тъй като същият
не е кредитна институция и няма регистриран предмет на дейност – кредитиране,
което обстоятелство безспорно се установява от партидата на ответното дружество
в ТР. Ответникът е конституиран като такъв по предявените искове с правно
основание чл.439 от ГПК поради това, че същият се легитимира спрямо ищците като
кредитор, придобил това си качество в следствие на сключен договор за цесия, по
силата, на който „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземанията по Споразумение за
обединяване на кредити от 14.01.2011 г. Прехвърлянето обаче на вземането, не
заличава качеството на потребител у ищците, защото не се променя основанието,
от което то е възникнало. Цесионерът встъпва в правоотношението такова, каквото
то е било между първоначалния кредитор и длъжниците и спрямо него длъжниците
могат да правят всички възражения за недължимост, в това число и да защитават
своите потребителски права. Предвид изложените съображения, съдът счита, че
правото на избор е упражнено с предявяването на исковете пред Бургаски окръжен
съд, в чийто район се намира постоянния адрес на първия ищец и в резултат на
направения избор е дерогирана общата местна подсъдност по чл.108 ал.1 от ГПК,
според която спорът би бил местно подсъден на Софийски градски съд, като съд по
седалище на ответника.
Неоснователно е наведеното от ответника възражение по
допустимостта на исковата молба с аргумент, че е налице стабилизирана заповед
за незабавно изпълнение по отношение на ищците и всички възражения на
несъществуване на вземането са преклудирани, като искът не се основава на
обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Съдът счита, че не е налице
недопустимост на исковата претенция, тъй като е сезиран с иск, който съобразно
нормата на ал.2 на чл. 439 ГПК
може да се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Чл. 439 ГПК се
отнася само до случаите, когато изпълнителното производство е образувано въз
основа на изпълнителен лист, издаден по влязло в сила решение, за да не се
заобиколи забраната за пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено
нещо. Следователно, посочената норма касае предявяването на отрицателен
установителен иск за оспорване на вземането, който може да бъде основан само на
новонастъпили факти, след приключване на производството, в което е постановено
решението, от който момент се преклудират със сила на пресъдено нещо всички
наведени и ненаведени факти и обстоятелства. При това, нововъзникналите факти,
които длъжниците твърдят и могат да установяват, следва да изключват
изпълняемото право поради изтекла давност, какъвто е настоящия случай. До
момента не са станали служебно известни на съда други факти или обстоятелства,
които след проверка за възникването им да водят до извода, че са налице
процесуални пречки или не са налице положителни процесуални предпоставки за
разглеждане на исковете. При това положение същите са допустими.
Съдът счита, че в настоящото определение следва да
включи и проекта си за доклад по делото на основание чл.140, вр. чл.146 ГПК.
Проект за доклад:
Ищците твърдят в исковата си молба, че на 14.01.2011 г. между тях и „БАНКА ДСК“ ЕАД бил сключен Договор за
поръчителство, по силата на който са станали поръчители на кредитополучателя
Виолетка Кънева по Споразумение за обединяване на кредити от 14.01.2011 г. с
общ размер на кредитите 31 184.92 лв., срок за издължаване – 120 месеца
считано от датата на подписване на споразумението. На 19.05.2011 г. банката се
позовала на настъпила автоматична предсрочна изискуемост и образувала на 11.01.2012 г. ч.гр.д. № 174/
2012 г. по описа на РС-Бургас, повече от 6 месеца след датата на приетата от
банката предсрочна изискуемост. По силата на договор за покупко-продажба на
вземания от 16.08.2012 г., „БАНКА ДСК“ ЕАД прехвърлила вземането си спрямо
Виолетка Кънева на „ОТП Факторинг България“ ЕООД, като поръчителите не били
уведомени за наличието на нов кредитор, наличието на споразумение и неговия
предмет. Според твърдения на „ОТП Факторинг България“ ЕООД по т.д. № 31/ 2017
г. по описа на ОС-Бургас, дружеството сключило допълнително споразумение с
банката от 10.03.2017 г., с чието съдържание и предмет поръчителите също не
били запознати. Поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя, „ОТП
Факторинг България“ ЕАД завело изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ
Станимира Н., рег. № 805 на КЧСИ, по което дело претендираната сума била в общ
размер на 55 391.87 лв. По повод възражение на кредитополучателя Виолетка
Кънева и поръчителя Кина Иванова, било образувано т.д. № 31/ 2017 г. по описа
на ОС-Бургас, като с решение № 341 от 03.10.2017 г. на ОС-Бургас, потвърдено с влязло
в сила решение № 5 от 30.01.2018 г. на Апелативен съд - Бургас, било прекратено
производството по иска на основание чл. 422 от ГПК и била обезсилена издадената
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, също така бил отхвърлен предявения
иск при условията на евентуалност на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. В мотивите
на решението било прието, че споразумението за обединяване на кредити било
нищожно в частта му, в която изтекли лихви били капитализирани към главницата,
погасителният план касаел неправилно определена по размер главница и не
отразявал действителния размер на обслужваните задължения. Изтъква се, че прогласяването
на нищожност на част или цялото основно задължение предпоставяло пораждането на
правен интерес у поръчителите за обжалване на евентуалната им отговорност за
задължение, основано на несъществуващо или нищожно основание. Сочи се, че с
договор за поръчителство можело да се обезпечава само съществуващо валидно
задължение на трето лице, но не и нищожно или несъществуващо такова. С
цитираните решения било прието, че по отношение на вземанията на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, основаващи се на споразумение от 14.01.2011 г., предсрочна
изискуемост не била настъпила. Позовават се на практика, съгласно която предсрочна
изискуемост не можело да настъпи без кредитора да се позове на нея. Освен това
такава промяна на кредитното правоотношение можело да извърши единствено
банката, не и „ОТП Факторинг България“ ЕАД – кредитор по вземането на основание
договор за цедиране на вземания от 16.08.2012 г. С приетата от съда липса на
настъпила предсрочна изискуемост и съществуващото към настоящия момент
изявление от „ОТП Факторинг България“ ЕАД до поръчителите И.Н. (със стара
фамилия Борисова) и Д.Д. за настъпила автоматична предсрочна изискуемост, въз
основа на което срещу тях е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, изискуемостта по отношение на главния длъжник и единия
поръчител и другите двама поръчители очевидно била с различен начален момент,
като по отношение на първите две лица тя дори не била настъпила. Позовават се
на чл. 142 от ЗЗД, съгласно който изискуемостта на задължението не би могла да
бъде с различен за длъжника и за поръчителя момент. Липсата на настъпила
предсрочна изискуемост по отношение на длъжника, предпоставяла изначалната му
неоснователност и по отношение на поръчителите и претенцията била изначално неоснователна,
поради ненастъпила изискуемост на задължението.
Със споразумението от 14.01.2011 г. за
обединяване на кредити, било договорено
неправомерно и в противоречие със закона, че отговорността на поръчителите се
запазвала и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока
по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, както и ако крайният срок за погасяване на кредита
бъде продължен по съгласие между кредитора и кредитополучателя. На това
основание кредиторът предявил иска си спрямо поръчителите И.Н., Д.Д. и Кина
Иванова след изтичане на срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. Доколкото преклузивните
срокове не подлежали на спиране и прекъсване, недопустим бил отказ от тях след
изтичането им, както и продължаването им, то очевидно било, че хипотезата на
чл. 147 ал. 2 от ЗЗД не можело да се тълкува като допускаща възможността за
предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл. 147 ал. 1 , предл. 1 от ЗЗД. Цитираното споразумение било нищожно и в тази си част и съответно правата
на кредитора, без които той не би могъл да реализира претенцията си, заповедта
за незабавно изпълнение и изпълнителният лист срещу поръчителите, се основават
на нищожно съглашение. Твърди се нищожност поради противоречие със закона на
клаузата на т. 2 от договора за поръчителство, съгласно която отговорността на
поръчителите се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против
кредитополучателя в срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, както и ако крайният срок за
погасяване на кредита бъде продължен по съгласие на кредитора и
кредитополучателя. Съгласно чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, поръчителят не оставал
задължен за изплащане на главния дълг безусловно и безконечно, а само при
условие, че кредиторът е предявил иск против длъжника в срок от шест месеца от
падежа на главното задължение. След като той е пропуснал да стори това, се е
погасило правото му на иск против поръчителя. Нормата била императива и било
недопустимо страните да уговарят различен от визирания в разпоредбата
преклузивен срок. Неоснователно би било позоваването от страна на ответника на
обстоятелството, че ищците са изразили съгласие с това, каквато възможност била
предвидена в чл. 147 ал. 2 от ЗЗД, тъй като посочената разпоредба се прилагала
само в случай, че кредиторът продължи срока за изпълнение от страна на длъжника.
Това не би имало действие спрямо поръчителите, освен при изрично съгласие.
Ищците се позовават на тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС. Изтъква
се, че срокът по ал. 1 е преклузивен и съгласно трайната практика на ВКС, съдът
следи служебно за спазването му. Сочи се, че банката образувала ч.гр.д. № 174/
2012 г. по описа на РС-Бургас едва на 11.01.2012 г., която дата била след
повече от 7 месеца от датата на настъпване на изискуемостта. Изтичането на
преклузивния срок към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, било абсолютно основание
за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 от ГПК съдът имал
служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните
процесуални действия. Твърди се и неравноправност на горецитираната клауза на
т. 2 от договора, тъй като покривала критериите на нормите на глава шеста от
ЗЗП, като задължавала потребителите (поръчители) при неизпълнение на техните задължения да
заплатят необосновано задължение след изтичане на срока, в който може да им се
търси някаква отговорност. Клаузата била с пряка уговорка във вреда на
поръчителите, само формално отговаряла на изискванията на нормите на глава шест
от ЗЗП, тъй като само формалната декларация на поръчителите, че са запознати с
възможността кредитора да им търси отговорност и след срока на чл. 147, ал. 1
от ЗЗД, не била достатъчна. Така кредиторът нарушил изискването за
добросъвестност по чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Посочва се още, че поръчителят отговарял за същия дълг
заедно с длъжника и то при условията на солидарност (освен ако не е уговорено
друго). Неговата отговорност обаче, била акцесорна и имала обезпечителна
функция, била вторична и съществувала дотолкова, доколкото съществувал главният
дълг. Излага се становище относно същността на договора за поръчителство,
неговия акцесорен характер, предмета и обема на отговорността на поръчителя.
Изтъква се еднаквата правна същност с отменителния иск, откъдето произтичала
неприложимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД по отношение действията на поръчителя.
Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 138 ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, за
поръчителя съществувала възможност с договора за поръчителство да се задължи да
отговаря за едно чуждо задължение и когато то е бъдещо или под условия, но в
тази хипотеза следвало да са налице данни относно индивидуализиращите поне в
степен на достатъчна определяемост параметри на главния дълг, които в настоящия
случай по делото не били налице.
Позовават се на разпоредбата на чл. 146 ал. 2 от ЗЗД,
съгласно която поръчителството се погасява и когато поради действията на
кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му. Наличието на права на
кредитора спрямо кредитополучателя, са отхвърлени като основаващи се на нищожно
основание, при липса на обявяване на изискуемост и предявени от ищец, на когото
са цедирани вземанията и който не разполага с правомощия да извършва промени в
кредитното правоотношение. Поради тези действия и бездействия на кредитора,
основният длъжник бил освободен от отговорност и съответно поръчител не би могъл
да встъпи в правата на кредитора и да ги упражни, тъй като такива права не
съществуват или не могат да бъдат упражнени съгласно влязло в сила решение.
Ответното дружество
„ОТП Факторинг България“ ЕАД е депозирало писмен отговор на исковата
молба, като счита иска за недопустим и неоснователен. На първо място, на
основание чл. 119 ал. 3 от ГПК се отправя възражение за местна подсъдност, като
се сочи, че делото следвало да се прехвърли на СГС за разглеждане. Излага се
становище за недопустимост на иска поради обстоятелството, че заповедта за
незабавно изпълнение е влязла в сила и е стабилизирана спрямо двамата ищци,
респективно всички техни възражения, изложени в исковата молба, за
несъществуване на процесното вземане били преклудирани. Ищцата И.Н. подала
възражение против заповедта за незабавно изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 174/
2012 г. по описа на РС-Бургас, но след двуседмичния срок, в който следвало да
го направи. Другият ищец Д.Д. не подал възражение срещу връчената му заповед и
тя влязла в сила по отношение на него. Сочи се, че всички възражения,
включително за изтекъл преклузивен срок по чл. 147 ЗЗД и за липса на надлежно
обявена предсрочна изискуемост, с които ищците разполагали към датата на
изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, понастоящем били преклудирани.
Поради това, предявените искове се основавали на преклудирани възражения и се
явявали недопустими, независимо дали исковете ще бъдат квалифицирани като
такива по чл. 439 ГПК или по чл. 124 ГПК. Изтъква се още, че искане за
установяване на съществуването или несъществуването на едно вземане или
правоотношение към изминал момент, принципно било недопустимо.
На следващо място се излага становище по
основателността на исковите претенции. Сочи се, че съгласно споразумението за
обединяване на кредити изпълнението на задълженията на кредитополучателя се
обезпечавало с договор за поръчителство и на 19.05.2011 г. кредитът станал
автоматично предсрочно изискуем съгласно чл. 19.2 от Общите условия към
договора и банката предприела необходимите действия за събиране на вземането си
по съдебен ред. По силата на договора за покупко - продажба на вземания от
16.08.2012 г., „ОТП Факторинг България“ ЕАД придобило вземането срещу
кредитополучателя и поръчителите ведно с
всичките му привилегии, обезпечения и други принадлежности. Твърди се, че чрез
изрично пълномощно, предоставено от банката, ответникът изпратил от името на
цедента уведомителни писма за прехвърляне на вземането до ищците. Като
доказателство за това се прилагат копия от уведомителни писма до ищците, ведно
с известия за доставяне. Длъжниците били надлежно уведомени за прехвърлянето на
вземането от досегашния си кредитор (цедент), който упълномощил за това
цесионера, за което нямало пречка, доколкото не се касаело за лично и
незаместимо действие. При евентуалност, ако съдът счете, че горното не
представлявало надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането, ответниците
молят да се приеме, че ищците са уведомени с връчване на отговора на исковата
молба. В съответствие с чл. 429 от ГПК, цесионерът като частен правоприемник на
цедента, се ползва от издадените в полза на банката заповед за изпълнение на
парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 174/ 2012 г. по описа на
РС-Бургас. На това основание ответникът образувал изпълнително дело. След
получаване на поканата за доброволно изпълнение, Виолетка Кънева и Кина Иванова
възразили срещу издадената заповед за изпълнение. С постановеното по т.д. № 31/
2017 г. по описа на ОС-Бургас решение, заповедта и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист били обезсилени спрямо горепосочените лица. Всички аргументи,
на които се позовават ищците, станали факт след датата, към която искали да се
установи, че не дължат процесната сума. Ответникът счита за неоснователно
твърдението за нищожност на споразумението за обединяване на кредити от
14.01.2011 г. Със сила на пресъдено нещо се ползвало само решението по
отношение на спортното материално право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото. Изводите на съда за частична недействителността на
клауза от споразумението за обединяване на кредити се съдържали в мотивите,
следователно не се ползвали със сила на присъдено нещо. Още повече, че ищците
по настоящото дело не били страна в производството по т.д. № 31/ 2017 г. по
описа на ОС-Бургас, поради което не можело да се позовават нито на силата на
пресъдено нещо, нито на силата на мотивите на решението по това дело. А както
самите ищци твърдели, поръчителят и главният длъжник били обикновени, а не
задължителни другари в исковото производство, като реализирането на
отговорността на поръчителя е самостоятелно и не е в зависимост от
реализирането на отговорността на главния длъжник. Фактът, че заповедта била
обезсилена спрямо главния длъжник, не било основание за оспорване на вземането
от поръчителя, спрямо когото заповедта за изпълнение била влязла в сила.
Изтъква се, че не било налице „липса на основен договор“, както и че
нищожността на клауза от договора не влече нищожност на договора като цяло при
съобразяване на разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Ответникът сочи за
преклудирано възражението за нищожност на споразумението за обединяване на
кредити с изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и с влизане в сила на
заповедта за изпълнение на процесното вземане. Преклудирано било и възражението
на ищците за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост, като това
възражение се явявало и неоснователно, тъй като дори да се приеме, че цедентът
„Банка ДСК“ ЕАД не е обявила надлежно предсрочната изискуемост, следвало да се има предвид, че Кънева била уведомена
за настъпилата предсрочна изискуемост от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД
с връчване на исковата молба, по която било образувано т.д. № 31/ 2017 г. по
описа на ОС-Бургас. Сочат се за неотносими и неоснователни твърденията на
ищците, че допълнителното споразумение не им било връчено, тъй като същите били
уведомени, като са им връчени уведомителни писма за прехвърляне на процесното
вземане. Изтъква се, че за да бъде постигната целта на разпоредбата на чл. 99
ал. 4 от ЗЗД, не се изисквало на длъжника да бъде връчен самия договор за цесия.
Оспорва се и твърдението за недължимост на вземането поради изтекъл преклузивен
срок по чл. 147 от ЗЗД, тъй като ищците са имали възможност да релевират това
възражение към датата на изтичане на срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, с оглед на
което понастоящем това възражение било преклудирано. Твърди се и
неоснователност на това възражение, тъй като срокът по чл. 147 от ЗЗД започвал
да тече от падежа, респективно от обявяване на пресрочната изискуемост на
вземането, а според твърденията на ищците предсрочната изискуемост не била
надлежно обявена, следователно срок въобще не е започвал да тече. От друга
страна, ако се приеме, че кредитополучателят Виолетка Кънева е била уведомена
за предсрочната изискуемост с връчване на исковата молба по т.д. № 31/ 2017 г.,
то отново срокът по чл. 147 от ЗЗД няма да е изтекъл. Възражението на ищците за
недействителност на клаузата за удължаване на срока по чл. 147 ЗЗД, също се
явявало преклудирано, тъй като не било заявено в срока по чл.414 ГПК. Допълва
се, че това възражение било и неоснователно предвид разпоредбата на чл. 26 ал.
4 от ЗЗД. Релевира и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение. Представя и ангажира доказателства в подкрепа на твърденията
си. Претендира направените по делото съдебно-деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 25 ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
Ищцовата страна, на която съдът е изпратил препис от
отговора и доказателствата към него, в указания от закона срок е депозирала
допълнителна искова молба, с която прави изменение на иска си като заявява, че
поддържа искова претенция с правно основание чл. 439 от ГПК. На първо място
ищците заявяват, че желаят да се установи отпадането на изпълняемото право
поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но
имащи правно значение за неговото съществуване и в тази връзка споменали датата
на подаване на заявлението пред РС-Бургас – 11.02.2012 г., като по този начин
уточняват момента на твърдяната недължимост. Отново излагат тезата си за
акцесорния характер на поръчителството и предвид разпоредбата на чл. 138 ал. 2
от ЗЗД - същото не може да съществува без основен дълг, няма самостоятелност
без основното правоотношение, поради което обявяването с влязлото в сила
решение по т.д. № 31/ 2017 г. на основното кредитно правоотношение за недължимо
към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК поради ненастъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, водело до погасяване на поръчителството
поради липса на предмет. Посочва се, че от представените уведомителни писма не
можело да се направи извод, че ищците били уведомени за цесията, липсвало
известие за доставяне по отношение на ищеца Д.Д., а в известието за И.Н. като
получател била посочена г-жа Кънева, като било отбелязано, че получила писмото
на 10.10.2012 г., без обаче да се посочи в какво качество го получила и какво
било съдържанието на писмото. Известието за доставяне по никакъв начин не можело
да се обвърже с писмото-уведомление. Липсвали реквизити, по които да се направи
връзката между тези два документа. Оттук възниквал въпросът, дали са спазени
изискванията на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, както и дали посоченото вземане е погасено
по давност, с което твърдение ищците допълват исковата си молба. Твърди се, че
въпреки неспазването на закона, ответното дружество се явявало взискател по
изп.дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ
Станимира Н., чийто осъдителен титул е
изпълнителен лист от 26.03.2012 г. по заповед от 23.03.2012 г. по ч.гр.д.
174/2012 г. Банката все още била титуляр на това вземане и ако ответникът не докаже, че е уведомил ищците, то следвало
да се направи извод, че всички вземания са погасени към 27.03.2017 г. и е
изтекла предвидената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност по отношение на
вземането на ответното дружество, т.е. факт, настъпил след приключване на
съдебното дирене в производството, по което било издадено изпълнителното
основание. Сочи се от ищците, че ответното дружество се домогва да ги уведоми с
отговора на исковата молба, което било 6 години, 3 месеца и 27 дни след
издаването на изпълнителния лист. Представеното допълнително споразумение от
10.03.2017 г. потвърждавало становището
на ищците, че отношенията между цедента и цесионера през 2012 г. не били
уредени съгласно законовите норми и предписания по начин, който позволявал
встъпване в правата на кредитора.
Посочва се още, че всички разноски и лихви били
погасени по давност преди образуване на изп.дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира Н.. Молбата за
образуване на делото била от 14.03.2016 г., което било почти четири години след
издаването на изпълнителния лист. Допълва се, че животът на един изпълнителен
лист бил 5 години. За да се поддържал, трябвало да се извършват действия, като
съгласно задължителната практика на ВКС „не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело и т.н.“. Ищците излагат
становище по релевираното в отговора възражение за местна подсъдност. Излагат
доводи по възражението за присъждане на минимален размер на адвокатски хонорар.
Поддържат и останалите си аргументи от исковата молба, които смятат за
релевантни в настоящия съдебен процес.
В отговора на допълнителната
искова молба, ответникът „ОТП Факторинг
България“ ЕАД
поддържа изложеното в първоначалния си писмен отговор възражение за местна
подсъдност, като счита, че не са налице предпоставки за прилагане на специални
правила за подсъдност на иска, в частност правилото на чл. 113 от ГПК. Поддържа
и изразеното становище за недопустимост на исковата претенция, тъй като
заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила и стабилизирана спрямо
ищците, като всички техни възражение за несъществуване на процесното вземане
били преклудирани и като такива се явявали недопустими. Сочи се, че искът по
чл. 439 ГПК не се основава на обстоятелства, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, нито на доказателства, които са могли да им
бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и способи за
защита.
На следващо място, ответното
дружество излага становище по основателността на исковите претенции. Оспорва
твърдението на ищците, че поръчителството не може да съществува без основен
дълг, тъй като отговорността на поръчителите произтичала от самостоятелно
правоотношение между тях и кредитора, и не зависела от реализирането на
отговорността на главния длъжник. Обезсилването на заповедта за изпълнение,
респективно отхвърлянето на осъдителния иск срещу главния длъжник, не било
основание за оспорване на вземането от поръчителя, спрямо когото заповедта за
изпълнение е влязла в сила. Оспорва ищцовото твърдение за „липса на основен
договор“, тъй като споразумението за обединяване на кредити не било прогласено
за нищожно с влязло в сила съдебно решение. Относно уведомяване на ищците за
извършената цесия, прави следното уточнение: баркодовете на уведомителните
писма и обратните разписки се поставяли именно с цел да може да се докаже, че
конкретното уведомително писмо било изпратено и придружавано от съответстващата
му по баркод обратна разписка. Счита за неоснователно твърдението на ищците, че
договорът за цесия не е породил действие, тъй като уведомяването на длъжника не
било част от фактическия състав на самия договор, а било от значение за противопоставимостта
на договора спрямо длъжника, но не и предпоставка за обявяване на договора за
недействителен. Възражение за липса на надлежно уведомяване за прехвърляне на
вземането можел да прави само длъжник, който е изпълнил задължението си, а в случая
нямало изпълнение нито по отношение на новия, нито по отношение на стария
кредитор. Изтъква се, че упълномощаването на новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като пълномощник на стария, не противоречи на целта на
разпоредбата на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Излага се становище по
възражението на ищците за изтекла погасителна давност за вземанията, за които е
образувано изпълнително дело, като ответникът счита същото за недопустимо, тъй
като е въведено едва с допълнителната искова молба. Счита възражението и за
неоснователно, тъй като с предприемането спрямо ищците на действия по
принудително изпълнение бил постигнат ефектът на прекъсване на погасителната
давност по отношение на процесното вземане. След като от ищците се твърдяло, че
не е надлежно обявена предсрочната изискуемост на вземнето, то не би следвало
срокът на погасителната давност въобще да е започнал да тече. От друга страна,
ако се е приемело, че кредитополучателят Виолетка Кънева била уведомена с
връчване на исковата молба, по което било образувано т.д. № 31/ 2017 г. по описа на ОС-Бургас, то отново
срокът на погасителната давност няма да е изтекъл. Ответникът преповтаря изложените в първоначалния писмен отговор доводи по
недопустимост и неоснователност на възражението на ищците за недължимост на
вземането поради изтекъл преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД.
Предявените искове са с правно основание в чл. 439
ал.1 от ГПК.
По делото липсват
въведени неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 154, ал. 2 и
чл. 155 от ГПК.
На доказване подлежат спорните по делото факти и
връзките между тях, като всяка от страните следва да докаже фактите и
обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. При въведените
твърдения и оспорвания, ищците носят тежестта да установят при условията на
пълно и главно доказване, че изпълняемото право, в случая дължимостта от тях на
сумите по издадения изпълнителен лист по частно гражданско дело № 174/2012
година по описа на Бургаския районен съд, е отпаднало, поради факти и
обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за
неговото съществуване, т.е. съществуването на нови факти и обстоятелства,
настъпили след приключване на горното производство, предмет на изпълнението,
съобразно тяхното описание в исковата молба, даващи основание да се оспорва от
ищците изпълнението въз основа на съдебно изпълнително основание. Ответникът по
делото следва да докаже своите твърдения, въведени в процеса с отговора на
исковата молба и допълнителния такъв и по-точно правнорелевантните факти,
установяващи съществуването на оспореното вземане, а именно - че е налице
изискуемо вземане в негова полза спрямо ищците за присъдените с влезлия в сила
съдебен акт суми, постановен по посоченото по-горе гражданско дело. Това същият
следва да стори също при условията на пълно и главно доказване.
Съдът счита направените от страните доказателствени
искания - за приемане на представени при предварителната размяна на книжа
писмени доказателства, за относими към предмета на делото, тъй като посредством
тях те заявяват, че ще установяват наличието на посочените по-горе факти.
Доказателствените искания са допустими и необходими, тъй като закона не поставя
ограничения за събиране на тези доказателства за установяването на тези
обстоятелства, а без събирането им и преценката им, решението ще бъде
постановено при неизяснена фактическа обстановка.
Неотносимо към настоящия спор е направеното от
ответника доказателствено искане за назначаване на съдебно-счетоводна
експертиза, предвид поставената задача относно размера на вземанията изчислен в
различни варианти, тъй като самият размер не се оспорва от ищците. От
последните се оспорва само дължимостта на сумите по издадения изпълнителен
лист, не и техния размер.
По направените от страните искания да бъдат изискани и
приложени по настоящото като доказателства т.д. № 31/2017 година по описа на
Окръжен съд – Бургас и ч.гр.д. № 174/2012 година по описа на Районен съд -
Бургас, съдът счита, че следва да се произнесе в рамките на откритото съдебно
заседание след изслушване на страните с цел даване на пояснения кои от находящи
се измежду тяхните корици книжа и документи биха могли да бъдат допустими и
съответно относими доказателства във връзка и спрямо релевантните за настоящия
конкретен спор обстоятелства. Още повече, че при съобразяване на изложените
факти ч.гр.д. № 174/2012 г. би следвало да се намира измежду кориците на
коментираното търговско дело. Изложеното следва да се отнесе и за искането да
бъде изискано и приложено изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ Станимира
Н., рег. № 805 на КЧСИ с район на действие ОС-Бургас.
Съдът счита, че по направеното от ищците искане да
бъде изискан от „ОТП Факторинг България“
ЕАД договор за покупко-продажба на вземания, не следва да се произнася предвид
представянето му от ответната страна с отговора на исковата молба.
Мотивиран от горното, на основание чл.140, вр. чл.146,
ал.1 ГПК Бургаският окръжен съд
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението на ответника за местна неподсъдност на
делото и искането за изпращането му на Софийски градски съд, като неоснователно.
ПРИЕМА всички представени от страните при предварителната
размяна на книжа писмени доказателства.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на ответника за
назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, като неотносимо към предмета на
спора.
УВЕДОМЯВА страните, че по останалите доказателствени искания ще
се произнесе в насроченото открито съдебно заседание.
УКАЗВА доказателствената тежест на страните съгласно
мотивната част на настоящото определение.
ПРИКАНВА страните
към сключване на спогодба.
НАСРОЧВА делото за 31.01.2019г. от 14.15 ч., за която дата да
се призоват страните.
На страните да се връчат преписи от настоящото
определение, като на ищците се връчи и препис от отговора на допълнителната
искова молба.
Определението подлежи на обжалване в частта, в която
се оставя без уважение възражението на ответната страна за местна неподсъдност
на делото и свързаното с него искане за изпращането му на Софийски градски съд,
с частна жалба, в седмичен срок от връчването му, пред Апелативен съд Бургас.
В останалата част определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: