№ 356
гр. П., 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20251230100787 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищцата Т. В. Д., с адрес в гр. П., ул. „Б.“ № 10, ЕГН **********, е предявила
срещу ответника „П. К. Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Б.“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ЕИК ***, искове, както следва:
- главни искове – за обявяване на недействителност по чл. 22 ЗПК на
договор за потребителски кредит, сключен между тях, и
- евентуални искове – за прогласяване на нищожността на клауза от
същия договор, регламентираща допълнителни услуги по кредита.
Ищцата пояснява, че на 12.03.2024 г. между нея (като кредитополучател) и
ответника (като кредитодател) е бил сключен Договор за потребителски кредит с №
40024203441, с главница от 600 лв. Твърди, че договорът е недействителен по чл.22
ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от с.з. Изтъква, че съгласно
раздел VI от договора, наименуван „Параметри“, тя трябва да заплати на
кредитодателя и възнаграждение за допълнителни услуги, наречени „Фаст“ и
„Флекси“, на обща стойност от 600 лв. Смята, че уговорката, уреждаща
допълнителните услуги, влиза в колизия с добрите нрави (заради характеристиките й,
описани в обстоятелствената част на исковата молба), заобикаля императивни
разпоредби на ЗПК и противоречи на повелителни норми на ЗЗП (визирани в исковата
молба). Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е
1
предоставил безплатна правна помощ по настоящото дело, да бъде присъдено
съответно възнаграждение.
Ответникът намира ищцовите претенции за неоснователни, настоява за
отхвърлянето им и за присъждане на съдебно-деловодни разходи. Изтъква, че
договорът е валиден и не страда от пороците релевирани от другата страна, а относно
валидността на уговорката, свързана с допълнителните услуги, на практика не излага
ясна позиция.
Съдът приема следното:
1. По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за
ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на
процесния договор, включително и по отношение на клаузата му, касаеща
предоставянето на допълнителни услуги.
От съдържанието на договора и на погасителния план към него, копия от които
са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и базисните параметри на
кредитното правоотношение, а именно:
- главница – 600 лв.;
- годишен процент на разходите – 46,84 %;
- годишен лихвен процент – 40,90 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
лихва – 729,54 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 129,54 лв.;
- погасяване – чрез 11 месечни вноски;
- предоставяне на пакет от допълнителни услуги, наименувани „Фаст“ и
„Флекси“, с обща цена от 600 лв., без практически да е ясно в какво се изразяват те;
- липса в договора на яснота и по въпроса как се формира годишният
процент на разходите по кредита.
Сключеният между ищцата и ответника договор разкрива признаците на такъв
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в
сила от 12.05.2010 г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването
в кредитното отношение да е действало при упражняването на професионална или
търговска дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно,
при сключването на договора за кредит, ответникът е действал в качеството на
„кредитор", според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът е имал
качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
2
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Касае се за ясна императивна разпоредба,
която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за
действителност на договорите за потребителски кредит. В коментирания аспект
допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по
потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя - настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).
Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в
Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото
(смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят
до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на цифрово
изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо е нужно в
потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, включени
в годишния процент на разходите, както и математическият алгоритъм (методиката),
по който (която) тези компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж.
в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд -
гр. П., Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд - гр.
Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд - гр.
Разград и Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд - гр.
Пазарджик).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за кредит, оспорван от
ищцата, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства
ясно и конкретно визиране как всъщност е бил формиран годишният процент на
разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е била получена
крайната му величина.
Отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат за последица
недействителността на потребителския кредитен договор (чл. 22 ЗПК).
В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че първият главен иск за
недействителността на оспорвания договор, на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, е основателен, поради което не подлежи на разглеждане по същество
другият такъв, който е ориентиран към идентичен процесуален резултат, но на
различно основание – за недействителност на същата кредитна сделка, съгласно чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
3
Аналогично е положението и с евентуалните претенции по чл. 26, ал. 1, предл.
3, предл. 2 и предл. 1 ЗЗД, свързани с нищожността на клаузата за допълнителните
услуги по кредита.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцата (чл. 78,
ал. 1 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които й се полагат, се формират от заплатената
държавна такса – 54,49 лв.
Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв) в
производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я предоставил – Д. В.
М. от Адвокатска колегия- гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П. „О. и К.“ № 3Б,
ет. 2, ап.5, трябва да бъде присъдено съответно възнаграждение (по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.).
То е нужно да се фиксира на 360 лв. (с вкл. ДДС в размер от 60 лв.). Определянето му
е извършено от сегашния съдебен състав на базата на действителната фактическа и
правна сложност на делото и при зачитане на принципните постановки, приети в
Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в
този акт на общностния съд, съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не
са длъжни да прилагат ограничение от националното законодателство за минимален
размер на адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с
действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело. А преценката на
съда в една така ситуация трябва да се концентрира върху характеристиките на
защитата, възложена по съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални
действия в хода на производството, събраните доказателства, броя на проведените
съдебни заседания, като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за
строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което
носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на тези критерии в полето на
разглеждания казус показва, че горепосочените адвокатски възнаграждения
кореспондират напълно с проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и
от правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена подробна искова
молба, която обаче е ориентирана към доводи за недействителност/нищожност на
процесния договор и на оспорваната негова клауза. Проведено е само едно открито
заседание, в което процесуален представител на ищцата не е взел лично участие.
Събрани са единствено писмени доказателства и то в много малък обем. Разгледаната
правна проблематика е с невисок интензитет на сложност, включително по нея има
трайно установена съдебна практика.
Тъй като адвокатът, на когото се присъждат възнагражденията за безплатната
правна помощ, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на
удостоверение за регистрация, издадено от органите на Националната агенция по
4
приходите, в тях е включен и дължимият ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г. по
ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. №
1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II
т. о. на ВКС).
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд - гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 ЗПК, за недействителен Договор за
потребителски кредит с № 40024203441/12.03.2024 г., сключен между Т. В. Д., с
адрес в гр. П., ул. „Б.“ № 10, ЕГН ********** (като кредитополучател) и „П. К. Б.“
ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл.53Е, вх. В, ЕИК
*** (като кредитодател), поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „П. К. Б.“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление в гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл.53Е, вх. В, ЕИК ***, да заплати на Т.
В. Д., с адрес в гр. П., ул. „Б.“ № 10, ЕГН **********, сумата от 54,49 лв. – съдебни
разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „П. К. Б.“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление в гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл.53Е, вх. В, ЕИК ***, да заплати на
адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия- гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П.
„О. и К.““ № 3Б, ет. 2, ап. 5, сумата от 360 лв. – възнаграждение за безплатната правна
помощ, която последният е оказал на ищцовата страна по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд - гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд - гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5