Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./02.11.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ІІІ състав, в публично
съдебно заседание, проведено на шести
октомври две хиляди и двадесета година, в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА
ГАРАБЕДЯН
при участието на
секретаря И.В., след като разгледа г. д. №
1367/2019 г. по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е
сезиран с искова молба, уточнена с молби вх. №
7158/24.11.2019 г. и вх. № 1037/19.02.2020 г., подадена от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, против Н.Х.Р., ЕГН **********, с която са
предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 33 ЗПК, чл. 86 ЗЗД, вр. с
чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба са
изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права:
Твърди се, че на 18.04.2018 г.
било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от дата 27.07.2017 г., на основание чл. 99 от ЗЗД, между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за събиране на
вземания" АД, ЕИК *********, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за потребителски кредит №
PLUS-15151235
от 07.08.2017 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и Н.Х.Р.,
било прехвърлено в полза на „Агенция за събиране вземания" ООД, ЕИК
********* изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително
и всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала
правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Съгласно
договора за цесия от 27.07.2017 г., „Агенция за събиране на вземания" ЕАД
в качеството си на цесионер се е задължила от името на цедента и за своя сметка
да изпраща уведомления за извършената цесия до длъжниците, за което „Агенция за
събиране вземания" ЕАД имала изрично пълномощно от цедента „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България" в качеството му на универсален
правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД за уведомяване на
длъжниците по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
В изпълнение на изискванията
на закона, на ответника било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление
за извършената цесия от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД с изх.
№ УПЦ-П-БНП/РШБ-15151235 от
12.09.2018 г., с известие
за доставяне чрез Български пощи ЕАД, като същото било върнато в цялост като
неполучено. Ищцовото дружество изпратило повторно уведомление за извършената
цесия, ведно с уведомление за предсрочната изискуемост с изх. № УПЦ/УПИ-С-БНП/РШ5-15151235 от
19.04.2019 г., което също било
върнато в цялост като неполучено. Ищцовото дружество е изпратило за трети път
уведомително писмо за извършената цесия, ведно с уведомление за предсрочната
изискуемост с изх. № УПЦ/УПИ-С-БНП/РШ5-15151235
от 18.09.2019 г., като се
твърди, че обратната разписка с резултата от уведомяването не е върната към
момента на подаване на исковата молба. Счита,
че уведомлението за цесията е получено от ответника, като се позовава и на
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 40/17.06.2015 г. на ВКС по т.
д. № 601/2014 г., I т. о., ТК, съгласно което „в случай, че фактическо
връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за
откриване на длъжника”. Позовава се и на решение на Съда по дело С-327/10 от
17.11.17 г., според което при прилагане на нормите на процесуалното право,
националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за
откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и
добросъвестността. Ищецът е представил и към исковата молба копие от
уведомлението за извършената цесия от страна на "БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България" с изх. №
УПЦ/УПИ-С-БНП/РШ5-15151235
от 18.09.2019 г. и моли същото
да се връчи на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Позовава се на постановените от ВКС на основание чл. 290 и 291 от ГПК решение №
3/ 16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 год. на II т. о.,
съгласно които, ако към исковата молба по иск на цесионера, е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното
право.
Излага, че на 07.08.2017 г.
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, като Кредитор и Н.Х.Р. като
Кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит №
PLUS-15151235, при спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Редът и
условията, при които кредиторът е отпуснал кредит на кредитополучателя, се
уреждали от Договора за потребителски кредит. Размерът на предоставения с този
договор кредит бил равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на
кредита", а именно: 6000.00 лв. Посочва, че претендираната главница е
формирана от общия брой неплатени месечни вноски, които са 48. Същите били
дължими за периода от 05.11.2017 г. до 05.08.2021 г. Всяка от вноските за
главница била в размер на 125.00 лева. Така, техният брой (48) умножен по
размера (125.00) формирал претенцията за главница в размер на 6 000.00 лева.
Тъй като кредитът бил обявен за предсрочно изискуем от 05.12.2017 г. (четвърта
погасителна вноска), исковият период бил формиран от датата на първата изцяло
просрочена погасителна вноска до крайния срок
на договора.
В подписания между кредитора и
кредитополучателя договор за потребителски кредит - чл. 3 от същия, страните
уговорили, че за предоставената в заем сума кредитополучателят дължи надбавка,
представляваща печалба на кредитора. От представеното Приложение № 1 към
рамковия договор за цесия било видно, че цедентът е продал на цесионера вземане
за договорна лихва в размер на 3 597.80 лева, като след датата на цесията и
преди подаване на заявлението били погасени 400 лева от договорната лихва, като
по този начин била формирана исковата претенция от 3 127.70 лева.
Страните постигнали съгласие
да бъде сключена застраховка на плащанията, при която застраховката да бъде
платена директно на застрахователния агент „Директ Сървисис" ЕАД, като
застрахователната премия в размер на 1612.80 лв. била разделена на равен брой
вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни
вноски", и била част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „месечна
погасителна вноска" и съгласно погасителния план на договора за заем била
включена в размера на договорната лихва. С подписването на договора за кредит
кредитополучателят се съгласил да заплати на кредитора и такса ангажимент,
която била в размер на 210.00 лв., срещу която кредиторът фиксирал лихвения
процент за срока на договора, при съдържащите се в този документ условия,
размери и срокове. Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на
кредита, като кредиторът удържал сумата посочена в поле „Такса ангажимент"
от общия размер на кредита.
Предоставянето на посочената
по-горе сума съставлявала изпълнение на задължението на кредитора да предостави
заема и създавала задължение за кредитополучателя да
заплати на кредитора погасителни вноски, указани по размер в поле „месечна
погасителна вноска" и брой в поле „брой погасителни вноски".
Погасителните вноски съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на
кредита и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора, като
лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и бил посочен в него, при
което общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на
11469.60 лв. Така, договорната лихва по кредита била уговорена от
страните в размер на 5469.60 лв.
На основание сключения между
страните договор, кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита в
срок до 05.08.2021 г., на 48 броя равни месечни погасителни вноски, всяка от
които по 238.95 лв., при първа погасителна вноска - 05.09.2017 г., съгласно
погасителен план, посочен в Договора за кредит, в който бил посочен падежът на
всяка отделна погасителна вноска.
Крайният срок за издължаване
на всички задължения по кредита бил 05.08.2021 г. /дата на последна погасителна
вноска, съгласно погасителен план, неразделна част от договора за кредит/, но
предвид обстоятелството, че кредитополучателят не е изпълнявал в срок
задължението си за плащане на погасителните вноски, кредиторът е приел, че по
отношение на вземанията е настъпила предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 5 от
Условия към договора за кредит, при просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на
кредитора ставало предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички
определени от този договор надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и
всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на
съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди се, че
в конкретния случай, поради допусната от страна на кредитополучателя забава за плащане в срок на две месечни погасителни вноски, била
настъпила предсрочна изискуемост, считано от 05.12.2017 г., която дата
представлявала падежът на четвърта погасителна вноска.
Въпреки липсата на
законово или договорно задължение за това по отношение на кредитора,
кредитополучателят бил уведомен за обявената предсрочна и изискуемост с
уведомителното писмо, изпратено с известие за доставяне. В подкрепа на
гореизложеното, молят да бъде взето предвид следното: видно от представените по делото доказателства, към
момента на сключване на процесния договор за кредит „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД е било небанкова финансова институция и като такава попадала в обхвата на чл. 3 от ЗКИ, съгласно
който небанкова финансова институция е лице, различно от кредитна институция
/банка/ и инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да
бъде отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Отпускането на кредити е
банкова дейност, съставлява основния предмет на дейност на Банките по силата на
чл. 2, ал. 1 от ЗКИ и за да упражнява тази дейност финансовата институция следва да е получила лиценз за извършване на
банкова дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва
банкова дейност в областта на потребителското кредитиране обаче не я прави
банка, поради което сключеният между финансовата институция и ответника договор
за кредит нямал характера на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а
съставлявал договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. В този смисъл била налице
задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а именно рeшение № 99/01.02.2013 г. по т.д.
№ 610/2011 г., I т.о., ТК.
Според ищеца, освен липсата на
законово или договорно задължение за кредитора по процесния договор за кредит
да уведоми длъжника за обявената предсрочна изискуемост на задължението,
даденото задължително тълкуване в т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
също не намирало приложение в настоящия
случай. Аргументите на ищеца в тази насока са следните: ВКС е приел, че договорената предсрочна изискуемост на
вземания на финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за
кредитните институции настъпва по право с изтичане на определения от
съконтрахентите в договора срок за заплащане на вноска и не е необходимо
никакво допълнително волеизявление или уведомление от кредитора до длъжника за
това; разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е специална и не се прилага в общите облигационни отношения, за които е приложима
договорната свобода при определяне настъпване на предсрочна изискуемост на едно
вземане /чл. 20а ЗЗД/. Съдът е счел, че след като самият Закон за кредитните
институции разграничава финансовите институции /като кредитодателя на ответника/
от кредитните /банките/ и след като разпоредбата на чл. 60 от ЗКИ се намира в
глава относно банките, наименувана „Отношения между банките и между банките и
обслужваните от тях лица", правоприлагането по аналогия е необосновано.
Недопустимо е прилагане на специална разпоредба, свързана с конкретни правни
субекти /като банките/, към други правни субекти. По същите съображения е
неприложимо към небанковите финансови институции приетото от ВКС изрично за
банките в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г.
на ОСГТК. В смисъла на гореизложеното се посочва
практиката и на други съдилища по отношение на небанкови финансови институции. Излага, че клаузата за предсрочна изискуемост, включена в договор за заем
за потребление, при настъпването на определени условия и свързана с
неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на
свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД и последицата от това е, че длъжникът
изгубва преимуществото на срока. Изискуемостта на задължението в резултат на
изгубването на преимуществото на срока предоставя възможност на кредитора да
иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало, ако
срокът не бе изтекъл. Освобождаването на длъжника от отговорност за лихвите за
периода от настъпването на предсрочната изискуемост поради неизпълнение на
разсроченото задължение на падежа би представлявало предоставяне на
преимущество, с което той разполага само при предсрочно погасяване на
задължението. Упражняване на предоставеното от договора право на предсрочна
изискуемост не погасява уговорените задължения, както и не следва да се тълкува
като отпадане на правото на кредитора да иска изпълнение на задължението във
вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на длъжника. В смисъла
на гореизложеното сочи решение № 99 от 01.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 610/2011, I т.о.
Заявява, че, предвид
изложените по-горе аргументи, както и поради извършеното разграничение между
кредитните институции и небанковите финансови институции и неприложимостта на
т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2014 на ОСГТК на ВКС по отношение на
последните, със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с настоящата
искова молба дружеството претендира за пълния размер на възнаградителната
лихва, независимо от автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на
процесното вземане.
Твърди, че съгласно условия
към договора за потребителски кредит, при забава в плащането на една или повече
месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва върху всяка забавена вноска. На длъжника
била начислена лихва за забава за периода от 06.12.2017 г. /денят следващ датата
на настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на подаване на заявлението
в съда, която била в общ размер на 1106.89 лева. Поради това, че
кредитополучателят е забавил изплащането на дължимата на 05.12.2017 г.
погасителна вноска, от следващия ден била начислена лихва за забава –
06.12.2017 г., като крайната дата била 10.05.2019 г. - датата на постъпване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Лихвата за забава била
начислена върху непогасените суми от вноска № 4 до вноска № 20, включително. Датата, от
която ищецът претендира законна лихва върху главницата е от 10.05.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане.
Длъжникът не бил заплатил
изцяло дължимия паричен заем към дружеството. Сумата,
която била погасена до момента, била в размер на 997.90 лева - договорна лихва.
Ищецът твърди, че за него е възникнал правен интерес
да предяви вземането си по съдебен ред, с оглед на което е входирано заявление
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 410 от ГПК срещу Н.Х.Р. ***. Съдът е уважил претенцията му и по образуваното ч.г.д. №
663/2019 г. била издадена заповед за изпълнение. Длъжникът не е намерен на
установените в заповедното производство адреси, заповедта за изпълнение е
връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което от своя страна обуславяло
правния му интерес от подаването на настоящата искова молба.
Моли съда да признае за установено, че Н.Х.Р. дължи на „Агенция за събиране на вземания'' ЕАД следните суми,
присъдени в издадената срещу длъжника заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.г.д. № 663/2019 г. на РС – Провадия, а именно:
- 6 000.00 лв. - неизплатената главница от неплатените месечни погасителни вноски с падежни
дати от 05.11.2017 г. до 05.08.2021 г., по отношение на които на основание чл.
5 от договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, считано от 05.12.2017
г.;
- 3 127.70 лв. - договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 05.03.2018 г. до 05.08.2021 г., по отношение на която на
основание чл. 5 от договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, считано
от 05.12.2017 г.
- 1 106.89 лв. - лихва /обезщетение/ за
забава, дължима за
периода от 06.12.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда –
10.05.2019 г.;
- законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.05.2019 г. до
окончателното погасяване на дълга.
В
условията на евентуалност, ако съдът не уважи изцяло или отчасти кумулативно предявените обективно
съединени положителни установителни искове срещу Н.Х.Р., ищецът моли съда да постанови решение, с което да
бъде осъдена Н.Х.Р. да заплати на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД
следните неизплатени по процесния договор суми, а именно:
- 6 000.00 лв. - неизплатената
главница от неплатените месечни погасителни вноски с падежни
дати от 05.11.2017 г. до 05.08.2021 г.;
- 3 127.70 лв. - договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 05.03.2018 г. до 05.08.2021 г.;
- 1 312.41 лв. - лихва /обезщетение/ за
забава, дължима за
периода от 06.12.2017 г. до датата на подаване на исковата молба в съда –
27.09.2019 г.;
- законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 27.09.2019 г. до окончателно погасяване на дълга.
Ищецът заявява, че в
съответствие с трайната практика на съдилищата, с настоящата искова молба,
относно предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, уведомява
ответника за предсрочната изискуемост.
Претендира разноските в
заповедното производство и в настоящото производство. При условията на
евентуалност прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на
претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Излага, че трайна, последователна
и непротиворечива била съдебната практика на съдилищата, включително и на
Върховния касационен съд, че е допустимо да се предявят в условията на
евентуалност положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК и осъдителен иск,
при условие, че положителният установителен иск е главният иск. Двата иска - главен и евентуален, били заявени при
наличие на ясен правен интерес за ищцовата страна, а именно - установяване със
сила на пресъдено нещо на съществуването на заявеното в заповедното
производство парично вземане - главно и акцесорни. Главният специален
положителен установителен иск бил допустим, тъй като бил заведен в рамките на
преклузивния срок по чл. 415 от ГПК, съдържал надлежен петитум по смисъла на
чл. 127 ал. 1, т. 5 от ГПК и с избраната форма на искова защита ищцовата страна
целяла да влезе в сила издадената в нейна полза заповед за изпълнение на
парично задължение. Вторият предявен в условията на евентуалност иск, който е
осъдителен, бил също е допустим, тъй като следвало да бъде разгледан едва тогава, когато исковият съд
отхвърли главния иск, основан на
твърдения за съществуване на парично вземане въз основа на процесния договор за
кредит, т.е. при сбъдването на вътрешно процесуално условие за разглеждане на
евентуалната осъдителна претенция. Позовава се и на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е подал
отговор на исковата молба, препис от която с приложенията и уточнителните молби
е получил лично на 02.03.2020 г. /л. 71/. Същият е бил редовно призован
за съдебното заседание, проведено на 06.10.2020 г. /л. 83/, като в приложеното
към нея определение по чл. 140 от ГПК № 684/05.08.2020 г. изрично е вписано, че при
неподаване в срок на писмен отговор и неявяване в съдебно заседание, без да е
направено изрично искане делото да се гледа в негово отсъствие, насрещната
страна може да поиска постановяване на неприсъствено решение или прекратяване
на делото, както и присъждане на разноски.
В проведеното съдебно
заседание на 06.10.2020 г. ответникът не се е явил, не е изпратил представител,
няма и направено искане делото да се гледа в негово отсъствие. Същевременно
ищецът в писмена молба с вх. № 260316/14.09.2020 г., чрез пълномощника си,
изрично е поискал на основание чл. 238, ал. 1 от ГПК, да бъде постановено
неприсъствено решение срещу него.
Съдът
намира, че всички предпоставки за постановяване на неприсъствено решение са
налице. Ответникът не е депозирал писмен отговор на исковата молба в срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, не изпраща представител в първото по делото заседание,
редовно призован е и не е направил искане делото да се разглежда в негово
отсъствие. От писмените доказателства по делото може да се направи извод за
вероятна основателност на исковите претенциии. Съгласно чл. 239, ал. 2 от ГПК,
не следва неприсъственото решение да се мотивира по същество. Ето защо следва
да се постанови решение по реда на чл. 239 от ГПК, с което предявените
установителни искове да се уважат изцяло.
По отговорността за
разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Направено е искане за присъждане
на разноски за държавна такса в размер на 441.96 лева, но са представени са
доказателства за сторени такива в размер на 232.55 лева – платена държавна
такса /л. 62/, поради което същите са дължими именно в този размер. Претендира
се и юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде присъдено в минимален
размер от 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 ЗПрП, вр. с
чл. 25, ал. 1 от НЗПрП.
Дължат
се и разноските в заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС/, които възлизат на 204.69 лева – държавна такса и 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение. В заповедта за изпълнение са
обективирани разноски за държавна такса в размер на 204.69 лева, към
заявлението е приложен платежен документ за внесена държавна такса в размер на 204.69
лева /л. 2/ и същата е дължима именно в този размер.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н.Х.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: *************, следните суми: 6
000.00 лв. /шест хиляди лева/, представляваща неизплатената главница от неплатените месечни погасителни вноски с падежни
дати от 05.11.2017 г. до 05.08.2021 г. по договор за потребителски кредит № PLUS 15151235 от 07.08.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и
Н.Х.Р., вземанията по който са
прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД по силата на Приложение № 1 от 18.04.2018 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 27.07.2017 г. в полза на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, по отношение на които неплатени месечни
погасителни вноски, на основание чл. 5 от договора за кредит, е обявена
предсрочна изискуемост, считано от 05.12.2017 г.; 3 127.70 лв. /три хиляди сто
двадесет и седем лева и седемдесет стотинки/ - договорна (възнаградителна) лихва за периода от 05.03.2018 г. до 05.08.2021 г., по
отношение на която, на основание чл. 5 от договора за кредит, е обявена предсрочна
изискуемост, считано от 05.12.2017 г.;
1 106.89 лв. /хиляда сто и шест лева и осемдесет и девет стотинки/ - лихва /обезщетение/ за забава, дължима за периода от 06.12.2017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда – 10.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.05.2019 г. до
окончателното погасяване на дълга, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 446/14.05.2019 г. по ч.г.д. № 663/2019
г. по описа на РС – Провадия.
ОСЪЖДА Н.Х.Р., ЕГН **********, с адрес: *** да
плати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: *************, следните суми: общо 254.69 лева /двеста петдесет
и четири лева и шестдесет и девет стотинки/ - разноски в заповедното
производство по ч.г.д. № 663/2019 г. на РС - Провадия и общо 332.55 лева /триста
тридесет и два лева и петдесет и пет стотинки/ - разноски за настоящото
производство.
Решението
не подлежи на обжалване, като ответникът има право на защита по реда на чл. 240
от ГПК пред ОС - Варна в едномесечен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: