Решение по дело №2505/2018 на Районен съд - Дупница

Р Е Ш Е Н И Е

			06.06.2019
					Дупница

 

Номер                                                  Година                                     Град

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

	ГО, V-ти

 

Районен съд – Дупница                                                                                                        състав

	14.05.		2019

 

на                                                                                                           Година

Мирослав Саневски

В публично съдебно заседание в следния състав:

Председател

Членове

Съдебни заседатели:

        1.

Деа Маркова

         2.

Секретар:

Председателя на състава

Прокурор:

Сложи за разглеждане докладваното от

	Гражданско		2505		2018

 

                                      дело №                                     по описа за                               година.

„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, е предявило срещу Х.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК, вр. чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сума в размер на 1744.80 лв., представляващи главница по сключения между тях Договор за потребителски кредит № **********/29.11.2017г. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че на 29.11.2017г. между него, като кредитор и Х.П.С., като длъжник е сключен договор за потребителски кредит № **********, при следните параметри: сума на кредита: 650.00 лв.; срок на кредита: 24 месеца; размер на вноската: 40.18 лв.; падеж на вноската: трети ден от месеца; годишен процент на разходите (ГПР): 49.89%; годишен лихвен процент: 41.17%; лихвен процент на ден: 0.11%; дължима сума по кредита: 964.32 лв., възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 780.48 лв.; размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 32.52 лв. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги било в размер на 1744.80 лв., а общия размер на дължимата месечна вноска бил 72.70 лв.

Твърди, че „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е изпълнило точно и в срок задължението си по договора, като превело парична сума в размер на 650.00 лв. по посочената от ответника банкова сметка. *** Х.П.С. поел задължение да върне кредита в срок от 24 месеца, при размер на месечната вноска: 72.70 лв., с дата на погасяване: 3-то число на месеца. В резултат неизпълнението на длъжника и обстоятелството, че не е платил нито една погасителна вноска, след изпадането му в забава, съгласно уговореното в чл. 12.3 от Общите условия към Договор за потребителски кредит, на 06.03.2018г. договорът за кредит е прекратен автоматично от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД и е обявена неговата предсрочна изискуемост, като до ответника е изпратено уведомително писмо, с което е уведомен, че договорът е прекратен и че е обявена неговата предсрочна изискуемост. Поради неизпълнението на горепосочените задължения от ответника, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което заявлението е образувано ч.гр.д. 1767/2018г. по описа на РС-Дупница, по което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца, връчена на ответника при условията на чл.47, ал. 5 от ГПК.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му от съда особен представител адв. И.А., с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че договорът за кредит не е станал предсрочно изискуем, тъй като длъжника не е бил надлежно уведомен за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Особеният представител прави възражение за нищожност на договора за потребителски кредит, поради противоречието му с императивни норми на ЗПК. Твърди нищожност на договора за заем и поради противоречието му с добрите нрави, с оглед прекомерно високия размер на договорените с него възнаградителна лихва и годишен процент на разходите. Счита, че е нищожно поради противоречие с добрите нрави и сключеното между страните споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.

Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, а и от представените по делото писмени доказателства: набор от двустранно подписани от страните документи, съдържащ искане за отпускане на потребителски кредит, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити и допълнителна преддоговорна информация към него, договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“, споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, общи условия /ОУ/ на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за потребителски кредит и погасителен план към договора за потребителски кредит, се установява, че на 29.11.2017г. между „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, като заемодател и Х.П.С., като земател е сключен договор потребителски кредит № **********, при следните параметри: сума на кредита: 650.00 лв.; срок на кредита: 24 месеца; размер на вноската: 40.18 лв.; падеж на вноската: трети ден от месеца; годишен процент на разходите (ГПР): 49.88%; годишен лихвен процент: 41.17%; лихвен процент на ден: 0.11%; дължима сума по кредита: 964.32 лв., възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 780.48 лв.; размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 32.52 лв. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги било в размер на 1744.80 лв., а общия размер на дължимата месечна вноска бил 72.70 лв. „ПОРФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е изпълнило задължението си по договора, като превело сума в размер на 650.00 лв. по посочената от ответника банкова сметка, *** прието като доказателство по делото платежно нареждане от 29.11.2017г. От своя страна ответникът поел задължение да върне кредита в срок от 24 месеца, при размер на месечната вноска: 72.70 лв., с дата на погасяване: 3-то число на месеца.

Приложено е към исковата молба уведомително писмо от „Профи Кредит България“ ЕООД до Х.С., с което последната бива уведомяван, че считано от 06.03.2018г. договорът му за кредит с № ********** е едностранно прекратен и задължението по него е обявено за предсрочно изискуемо. Описани са като дължими сумите, предмет на установителния иск, плюс лихва за забава от 3.87 лв., която е предмет на заповедното производство, но не и на исковото такова и такси по тарифа 430.00 лв. Към писмото няма приложено известие за доставяне или друг документ, от който да е видно, че уведомителното писмо в действителност е било изпратено, поради което този факт остава недоказан, доколкото писмото е едностранно съставено от кредитора, без данни за изпращане и достигане до адреса на длъжника.

Анализът на така установените факти и обстоятелства по делото, налага следните правни изводи:

            Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите, за които по ч.гр.д. 17672018г. по описа на Районен съд-Дупница е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на вземането в негова полза-сключването на договора за кредит и предаването на сумата по него съгласно уговореното, поемането на задължение от ответника да върне заетата сума.

Няма спор по делото за това, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. По кредита не са извършвани плащания от страна на ответника Х.П.С..

С отговора на исковата молба, от особения представител на ответника, са наведени възражения за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, за нищожност на договора, на основание чл. 26 ЗЗД, поради нарушение на добрите нрави при определяне на годишния лихвен процент – 41. 17 %, за наличие на неравноправни клаузи, касаещи определянето на договорното възнаграждение, лихвения процент и ГПР, които не са индивидуално уговорени, за нищожност на допълнителния пакет услуги, на основание чл. 26 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави и липса на съгласие. Установената съдебна практика по чл. 290 ГПК /решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др. / приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 22 ЗПК, освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.

В случая, получаването на преддоговорна информация от ответника за параметрите на кредита е установено с представения по делото стандартен европейски формуляр. Установено е и изготвянето на погасителния план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, връчен на ответницата, ведно с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11 ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП.

По процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в заем сума от 650.00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 41, 17 % и ГПР в размер на 49,89 %. Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към момента на сключване на процесния договор – 29.11.2017г., е била приета разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова-ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.), съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит-чл. 19, ал. 1 ЗПК. С приемането на посочените разпоредби се постави "рамка" по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите. При нарушение на законовата разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компенентите на ГПР са нищожни. Договореният между страните ГПР от 49, 88 % не надхвърля петкратно размерa на законната такава за времето на сключване на договора от 10, 00 %, при определения от БНБ основен лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка.

    В процесния договор, обаче, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР на заема. В договора и общите условия липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49. 88 %/. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо /в материално-правен смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по споразумение за допълнителни услуги. От така изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Още повече, че в последствие годишния процент на разходите се намалява, като не става ясно по какъв начин това се отразява на дължимите по договора суми с оглед липсата на методика, по която същият е изчислен при сключване на договора. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.

Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС.

    Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,00 %. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,17 % годишно е повече от четирикратно по-висок от размера на законната лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. Посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.

    Налице е нарушение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Нито законът, нито договорът и общите условия дават легално определение на понятието "управление на кредита", но изхождайки от общоприетия му смисъл, както и от целта на самия закон, както и това какво е основното право на заемодателя по договора за кредит, съдът намира, че то следва да се схваща като дейност, извършвана от заемодателя по фактическото реализиране на задължението по договора за кредит, дейност за събиране и осчетоводяване на вземането и събиране на информация за движението на сумите по сметката на заемополучателя, проследяване на постъпленията и други подобни дейности, свързани с обслужването на задължението и събирането на вземането. Като се има предвид това, следва да се приеме, че и таксата за допълнителни услуги е такава по управление на кредита, без значение е, че е наименувана по този начин. От представеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не се установява конкретното съдържание на вида, размера и действието, за което е начислено допълнителното възнаграждение. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, по смисъла на този закон "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл посоченото допълнително възнаграждение се явява нищожно поради противоречие с императивна правна норма, поради което се явява недължимо.

    Следва да се отбележи и че т. нар. "споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги" всъщност е част от договора за кредит, но е обособено отделно от договора, и по този начин е заобиколено ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. Допълнителната услуга реално не представлява услуга, тъй като кредиторът не поема никакво конкретно задължение. За клиента е предвидена някаква неясна възможност да получи улеснена процедура, като обаче отпускането на следващ кредит и условията по него става "по съгласие на страните"- т. е. кредиторът може да откаже да предостави кредит без да търпи негативни последици и без някакви права на клиента в тази хипотеза. Реално срещу тази "услуга" клиентът не получава нищо. За това тази клауза е нищожна поради липса на основание и поради липса на достатъчно определено съгласие на страните. Останалите допълнителни услуги са свързани пряко с договора за кредит- приоритетно отпускане на кредита, възможност за отлагане/намаляване на вноски, възможност за смяна на падежа. За това възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора за кредит, които съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включат в ГПР. Тези разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР, като по този начин е нарушен ЗПК, а освен това, тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите, които предвиждат възнаграждения за допълнителни услуги, надвишаващи регламентираните в ал. 4 от същата разпоредба, са нищожни. По тези съображения вземането по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не съществува.

Предвид изложените съображения и на основание чл. 23 от Закона за потребителския кредит, съдът намира, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая е в размер на 650.00 лв. Относно релевираните от особения представител на ответника доводи, че предсрочната изискуемост не е обявена на кредитополучателя, съдът намира следното. Действително, приложеното към исковата молба уведомително писмо до Х.С. не се установява да е изпратено и да е достигнало до своя адресат.

Независимо, че кредитът не е надлежно обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът следва да съобрази, както дължимите вноски с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и вноските за които е настъпил падежа от подаване на заявлението до приключване на съдебното дирене, съгласно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.  В конкретния случай, видно от представения с исковата молба погасителен план, до приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция (14.05.2019г.) е настъпил падежът на седемнадесет погасителни вноски, общият размер на главницата по които е 403.54 лв., до която сума според съда искът се явява основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 1 744. 80 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.

С оглед изхода на делото и предвид направеното искане, на ищеца следва да се присъдят разноски. Предвид разясненията по т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. Уважената част от иска възлиза на сумата от 403.54 лв. Направените в заповедното производство разноски възлизат на сумата от 85.57 лв. /от които 35.57 лв. ДТ и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение/, а в исковото производство – на сумата от 487.22 лв. /от които 34.22 лв. довнесена ДТ, 353.00 лв. внесено възнаграждение за особен представител и 100.00 лв. определено от съда възнаграждение за юрисконсулт по исковото производство/. При тези данни в тежест на ответницата следва да се възложат разноски в размер на 19.79 лв. по заповедното производство и 112.68 лв. по исковото производство.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, против Х.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 403.54 лв. (четиристотин и три лева и петдесет и четири стотинки) главница, произтичаща от договор за потребителски кредит № **********/29.11.2017г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.08.2018г. по ч.гр.д. № 1767 по описа на ДРС за 2018г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата до пълния претендиран размер от 1744.80 лв.

ОСЪЖДА Х.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 19.79 лв. (деветнадесет лева и седемдесет и девет стотинки) направени разноски по ч.гр.д. № 1767/2018 по описа на ДРС и 112.68 лв. (сто и дванадесет лева и шестдесет и осем стотинки) направени разноски по настоящето производство, съразмерно с уважената част от иска.

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Кюстендил.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: