№ 93
гр. Варна, 23.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Румяна Панталеева
Членове:Росица Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Соня Н. Дичева
в присъствието на прокурора И. Хр. Н.
като разгледа докладваното от Росица Ант. Тончева Въззивно частно
наказателно дело № 20233000600160 по описа за 2023 година
, при произнасянето взе предвид следното:
Предмет на въззивната проверка е определение от 17.05.2023 година по ЧНД №
547/2023година, постановено от състав на Окръжен съд-Варна в процедура по чл.306, ал.2,
вр.ал.1, т.1 от НПК, с което е извършено групиране по чл.25 от НК на шест присъди по
отношение на осъдения К. Д., приложен е и чл.24 от НК.
Въззивното производство е по лична инициатива на осъденото лице, породена от
несъгласие с увеличаване на определеното общо най-тежко наказание за съвкупността от
престъпления.
По съществото на делото подадената въззивна жалба от осъдения Д. се поддържа
лично от него и от служебния защитник. С пледоарията на адвоката се потвърждава правен
интерес от ревизия на първоинстанционното определение в частта на увеличението на
общото най-тежко наказание за съвкупността – оспорено от адв.Анастасова с разбиране, че
подзащитният й винаги е оказвал пълно съдействие на разследването, неотменно е изразявал
съжаление за деянията си, постигнал е известно поправяне.
Представителят на Апелативна прокуратура-Варна пледира за неоснователност на
въззивната жалба с аргумент, че при шест групирани наказания и при крайно обременената
предходна съдимост на осъдения, не може да се обоснове извод за реално постижимо
поправяне и превъзпитание само с общото най-тежко наказание на съвкупността.
В последната си дума осъденият Д. казва, че винаги е приемал сключване на
1
споразумение с прокуратурата, очаквайки по тази причина да няма завишаване на общото
наказание.
Варненският апелативен съд, като взе предвид доводите в жалбата и провери
правилността на атакуваното определение, приема за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима - подадена в срок и от надлежно легитимирано
лице, но по същество е неоснователна.
Правилно Окръжен съд – Варна е групирал наложените на осъдения Д. наказания по
НОХД №№4140/2022г., 4443/2022г., 5262/2022г., 162/2023г., 335/2023г. и 816/2023г.
Проверката на съществените данни във връзка с тази съдимост, основани на събраните и
приобщени бюлетини в първоинстанционното съдебно заседание, установява наличие на
реална разнородна съвкупност от четири престъпления по чл.196, ал.1, т.1 от НК (едно от
тях в стадия на опита, едно в условията на чл.26, ал.1 от НК и едно при квалификация по
чл.20, ал.2 от НК), едно престъпление по чл.354а, ал.3 от НК и още едно престъпление по
чл.249, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, извършени от осъденото лице преди да има влязъл в сила
съдебен акт, за което и да е от тях. Най-благоприятното съчетаване на присъдите (383, ал.1
от НПК) в случая не е било затруднено от особености вътре в съвкупността, като безспорно
общото най-тежко наказание се определя от осъждането по НОХД №4140/2022 година -
лишаване от свобода за срок от две години.
С въззивната жалба се атакува законосъобразността на определението на Окръжен
съд-Варна във връзка с чл.24 от НК, в която насока въззивният съдебен състав намира
следното:
Наказаната реална съвкупност е съставена от разнородни престъпления от общ
характер, сред които преобладават престъпления против собствеността при условията на
опасен рецидив, налице са усложнения на продължавано престъпление и друго при
съизвършителство, наложените наказания са от един и същи вид – лишаване от свобода.
Обмислени от гледна точка на критериите „последователност“ и „време“ на извършване,
престъпленията в съвкупността се идентифицират с реализиране през няколко месеца в
течение на близо година, като през месец май 2022 година се наблюдава деятелност от две
самостоятелни противоправни прояви по чл.196 от НК. Разискваната престъпна дейност
става факт при предхождащи множество други осъждания на Красимир Д. за престъпления
от общ характер - предимно против собствеността и то в условията на опасен рецидив. От
казаното следват два извода: 1)предметната на контролираното определение реална
съвкупност се характеризира с интензивни извършителски прояви, като с оглед рецидивизма
и разнородовата престъпност, същата има висока степен на обществена опасност,
2)престъпността се е превърнала в начин на живот на осъдения, който нито веднъж за
времето, в което търпи наказателна репресия при различна тежест и предимно в условията
на пенитенциарно третиране не е показал положителна промяна в разбирането си за закон и
законосъобразно поведение. Категорично, престъпният мотив у Д. не е разграден, макар той
да е бил многократно обект на социално-възпитателно въздействие в затворите в страната,
категорично е също така, че у дееца не е начената нова морално-волева скала, която да го
2
предпази от поредния импулс за закононарушение. Констатираното безспорно изисква
приложение на чл.24 от НК, защото наложеното общо най-тежко наказание по чл.25 от НК в
размер на две години лишаване от свобода не отговаря на степента на обществена опасност
на престъпленията в съвкупността, на високата опасност на осъдения, респективно в такъв
размер наказанието не е целесъобразно и от гледна точка на индивидуалната превенция,
предвид дълбоката престъпна заразеност и упоритост на дееца в увреждане на
собствеността на гражданите, както и на други защитени от закона обществени отношения.
С оглед заетата линия на защита в това производство, въззивният състав има повод да
отбележи, че към предпоставките за приложение на чл.24 от НК нямат отношение
процедурите, по които са приключили наказателните дела. Що се касае до обстоятелствата
от значение при индивидуализация на отделните наказания, съдебният състав се натъква на
прекалена снизходителност към дееца, при положение че четири от наказанията, обхванати
от съвкупността, са наложени значително под санкционния минимум (по НОХД №№5262,
162, 4443 и 816), а наказанието по НОХД №4140 – определящо за общото най-тежко
наказание, пък е в специалния минимум по чл.196, ал.1, т.1 от НК, въпреки опасния рецидив
и високата обществена опасност на осъдения. Вследствие на подобен подход общото най-
тежко наказание от две години лишаване от свобода не съответства нито на обществената
опасност на реалната съвкупност, нито на обществената опасност на жалбоподателя.
Нормата на чл.24 от НК въвежда ограничения в увеличаване на общото най-тежко
наказание, като в казуса на осъдения К.ов, окръжният съд е бил пред санкционен лимит от
една година лишаване от свобода. Той (съдът) е увеличил общото наказание с девет месеца,
без да изложи съображения защо при отчетените от него високи опасности и на дееца, и на
съвкупността, не е приложил закона с цялата му строгост, за което на практика е имал пълно
основание. Допуснатото нарушение на материалния закон остава изцяло в сферата на
служебните констатации, т.к. липсата на съответен протест препятства реализиране на
утежняващо правното положение на жалбоподателя въззивно правомощие по чл.337, ал.2,
т.1 от НПК.
Следвайки разбирането за единността на така увеличеното наказание в размер на две
години и девет месеца лишаване от свобода, въззивният състав приема, че определеният
първоначален строг режим за изтърпяване на общото най-тежко наказание на съвкупността,
обхваща и увеличението от девет месеца лишаване от свобода.
С ресурса на служебната проверка, първоинстанционното определение се провери и в
частта по приложение на чл.25, ал.2 от НК, с констатация за законосъобразност.
Водим от горното и на основание чл.338 от НПК, съставът на Апелативен съд-Варна
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 17.05.2023 година, постановено от състав на
Окръжен съд-Варна по ЧНД №547/2023 година.
3
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4