№ 13
гр. Русе, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Десислава Н. Великова
като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело №
20244520104554 по описа за 2024 година
Ищцата Ц. П. П. твърди, че на 19.07.2022 г. сключила Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 858185 с ответното
дружество „Стик – Кредит“ АД със следните параметри: Размер на кредита –
1200 лева; лихвен процент – 36 %; ГПР – 42,58 %, със срок на погасяване 18
месеца. Общата дължима сума била в размер на 1657,91 лева.
Съгласно чл. 10 от Договора за потребителски кредит било посочено, че
в случай, че потребителят забави заплащането на погасителна вноска, същия
дължал на кредитора такса в размер на 10 лева.
По чл. 17, ал. 1 от Договора за потребителски кредит било записано, че
в случай, че страните били договорили обезпечение, потребителя следвало в
срок до 3 дни от сключването на Договора за предоставяне на кредит от
разстояние, да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в
полза на кредитора, с което третото лице за задължавало да отговаря за
неизпълнението на всички задължения на потребителя по процесния договор,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и др. обезщетения,
такси и други, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения
на потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от
1
датата, на която банката била получила писмено искане от страна на
кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на
банковата гаранция, трябвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на
последната вноска. Според ал. 2- третото лице - поръчител, както и банковата
гаранция, трябвало да отговаря на изискванията, посочени в ОУ и се
одобрявало от кредитора. Одобрението се извършвало единствено по
преценка на кредитора.
В чл. 27 от Договора било посочено, че ако потребителя не изпълнел
задължението си по чл. 17 от договора, той дължал на кредитора неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не било предоставено договореното обезпечение. Страните се
съгласявали, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката,
потребителят следвало да заплаща периодично начислената неустойка заедно
с всяка погасителна вноски.
Според чл. 28 от договора, при неизпълнение, на което и да било свое
договорно задължение, включително и при неизпълнение на плащане на
дължима сума в срок, освен другите договорени неустойки, потребителят
дължал и неустойка в размер на 1 % от размера на просрочената сума на ден.
Според ОУ на Договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, уреждащи отношенията между страните по чл. 17 било посочено,
че страните посочвали наличието на задължение за предоставянето на
обезпечение от страна на потребителя.
Ищецът счита, че процесния договор нарушавал императивните
разпоредби на ЗПК, поради което бил нищожен, тъй като не бил посочен
правилно размера на ГПР и надвишавал максимално определения в закона. В
ГПР не са били посочени компонентите, включени в него. Неустойката, която
следвало да се заплаща при непредставяне на обезщетение била в размер на
3888 лева годишно и щяла да бъде в размер на 324 %. Тя не съответствала на
възложената функция да служи за обезпечение, а водела до скрито
оскъпяване, тъй като увеличавала стойността на договора и водела до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя.
Смята, че чл. 17, чл. 27, чл. 28 от Договора за потребителски кредит №
858185/19.07.2022 г. били нищожни като противоречащи на закона.
Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде прогласена
2
нищожността на Договор за потребителски кредит № 858185/19.07.2022 г.,
сключен между страните по делото, като противоречащи на закона,
евентуално, ако искът бъдел отхвърлен да се прогласи нищожността на чл. 17,
ал. 1, чл. 27, чл. 28 от договора също като противоречащи на закона.
Ответникът „Стик – Кредит“ АД счита предявените искове за
неоснователени.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства,
прие за установено от фактическа страна следното:
С Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
858185 от 19.07.2022 г., бил предоставен от ищеца ответника на кредит в
размер на 1200 лв. Предоставеният кредит следвало да се изплати на 18
вноски годишен процент на разходите бил 42.58%, годишен лихвен процент-
36 %. с размер от по 79,27 лв. Общата дължима сума била в размер на 1657,91
лева. В чл. 27, вр. чл.17 от договора било предвидено и заплащането на
неустойка в размер на 0.9% от усвоената по кредита сума за всеки ден за който
не било представено обезпечение, като тя трябвало да се заплаща на равни
части към всяка погасителна вноска, като и общото задължение по договора
така ставало 3322.62 лв.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Изхождайки от предмета на процесния Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № 858185 от 19.07.2022 и страните по него
– физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от
ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
3
дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е бил предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на
ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна-
ответника- кредитор клаузи на договора/.
4
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен
да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е
недействителен, като неотговарящ на изискванията на ЗПК.
На първо място съдът прима, че уговорената в чл. 27, вр.чл.17 от
договора неустойка, според която същата се дължи при неосигуряване в
тридневен срок от сключване на договора на обезпечение чрез
поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на
посочените в чл. 19 от ОУ условия или да предостави банкова гаранция в
еднодневен срок, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както е изрично посочено в
чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит. В
конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за
кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния
консултант.
По посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
5
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка
за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.
Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съдът счита, че посочената неустойка следва да бъдат включена в
годишния процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по самия
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПП, но в
случая това не е сторено.
Така некоректно е посочен размерът на ГПР в договора за кредит,
което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл.
22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на
1200 лева, платим на 18 месечни вноски. Договорната лихва е 36.00 %.
Посоченият ГПР в договора е 42.58 %. В него обаче не е включено
възнаграждението за неустойка, което, съгласно Погасителния план към
Договора е в размер на 1664.71 лв., платимо на 18 ежемесечни вноски за
периода на действие на договора за кредит или над 120 % от главницата.
Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на реалния,
който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
6
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен. В договора и в общите
условия не е уредено от какви компоненти е съставен ГПР.
В този случай, размерът на ГПР при включване на процесната
неустойка ще бъде многократно над 50 %. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
като според ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него
не са включени клаузите за ГПР, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по
него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение
№ 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на РОС).
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя
недействителността на целия договор.
По изложените съображения и предвид недействителността на
договора на посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 11 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С оглед изложеното предявения иск е основателен и следва да се
уважи.
С оглед изхода на спора ответникът дължи на ищеца сумата от 566.32
лв.- разноски за производството.
Мотивиран така, съдът
7
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 858185 от 19.07.2022 сключен между Ц. П. П.,
ЕГН ********** от ******** и ”Стик Кредит” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.”Оборище“ № 13 Б, на
основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД с чл.22 във вр. с чл.11 от ЗПК, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА ”Стик Кредит” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.Шумен, пл.”Оборище“ № 13 Б да заплати на Ц. П. П., ЕГН
********** от ******** сумата от 566.32 лв.- разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от решението до
страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
8