№ 695
гр. София, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Даниела Т. Славенова
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20221100509921 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 7266 от 28.06.2022 г. по гр.д. № 54390/2021 г. по описа на СРС, 49
с-в, е признато за установено, че по предявените от „Т.С.”ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление:гр.София, ул. „****, против Р. Д. С., ЕГН **********,
със съдебен адрес:гр.София, жк. „******, чрез адв. Х., искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Р. Д. С. дължи
на „Т.С.”ЕАД сумата от 1023.10 лева-главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2018г. до м.04.2020 г., ведно със
законната лихва от 25.03.2021 г.-датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане, и сума в размер на 188.62 лева-лихва за забава за периода от 01.07.2018 г.
до 18.03.2021 г., както и 48.41 лева-сума за разпределение на топлинна енергия за
периода от м.05.2018 г. до м.02.2020 г., ведно със законната лихва от 25.03.2021 г.-
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, и сумата от 8, 89 лева
- лихва за забава за периода от 01.07.2018 г. до 18.03.2021 г.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на
ищеца – Б.Б. ООД.
В срок е подадена въззивна жалба срещу решението от ответника Р. Д. С. – К. с
изложени доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон,
процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че в проведеното производство е
1
оспорил своевременно наличието на облигационни отношения с ищеца във връзка с
доставката и потребяването на ТЕ за битови нужди за обекта. Освен това, чрез
събраните доказателства било установено, че между дружеството „Е.Е.А.П.“ ЕООД –
собственик на обекта и „Т.С.“ ЕАД е налице договор за доставка на топлинна енергия
за стопански нужди сключен на 28.10.2010 г. Фактическите констатации и правните
изводи на СРС, че срокът на договора е бил до 28.10.2015 г. намира за неправилни и
несъответни на събраните доказателства. В производството не е установено, че
договорът е бил с краен срок посочената дата. Освен това в проведеното производство
е установено, че фактурите са били издавани на това дружество и след посочената дата
до 2017 г. Неправилно, според жалбоподателя, е и постановеното решение в частта, с
която е прието, че дължи суми за такса дялово разпределение и законна лихва за забава
върху сумите. За формиране на тези изводи, съдът не е съобразил направените в срок
възражения срещу тези задължения и събраните в производството доказателства.
Отправя искане за отмяна на решението и отхвърлян ена исковете като неоснователни.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не е депозирала в срок отговор на въззивната
жалба. В своя молба от 07.02.2023 г. изразява становище за неоснователност на
жалбата. Претендира разноски.
Подпомагаща страна на ищеца – Б.Б. ООД, не изразява становище по жалбата.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, съдът установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК препраща към подробните мотиви, изложени от
първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
2
жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот,
представляващ апартамент № 13, находящ се в гр. София, общ. „Оборище”, ул.****, с
аб. № 362909 е топлоснабден, че ответникът е носител на вещно право на ползване,
поради което се явява потребител на енергия или природен газ за битови нужди по
договор за продажба на топлинна енергия при ОУ, сключен с ищеца. Приел е за
установено, че за имота са доставяни количества ТЕ за процесния период, които са
установени чрез събраните доказателства. По отношение на тяхната стойност, съдът е
съобразил, че страните не спорят по количествата доставена ТЕ в имота за исковия
период и тяхната стойност. С оглед това е приел, че ответникът дължи заплащане на
сумите за потребена ТЕ възлизащи на 1023.10 лева-главница за периода от м.05.2018г.
до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 25.03.2021 г.-датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане, както и на сума в размер на 188.62 лева-
лихва за забава за периода от 01.07.2018 г. до 18.03.2021 г. Чрез събраните в
производството доказателства, съдът е приел за установено, че потребителя – ответник
дължи и сумата за дялово разпределение в размер на 48.41 лева за периода от м.05.2018
г. до м.02.2020 г., ведно със законната лихва от 25.03.2021 г.-датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане, и сумата от 8, 89 лева - лихва за забава за
периода от 01.07.2018 г. до 18.03.2021 г.
Решението е правилно.
Чрез представеният пред първата инстанция договор за учредяване на право на
ползване и продажба оформен с нотариален акт №70, том I, peг. №1312, дело №68 от
2010 г. на нотариус при СРС с рег.№ 043, се установява, че Х.П.Щ. е учредил в полза
на Р. Д. С. пожизнено вещно право на ползване върху следния недвижим имот,
индивидуална собственост: апартамент №13, находящ се в гр.София, Столична
община, район „Оборище”, на ул. ****, на 6-ти етаж с площ от 140.838 кв.м. С
договора прехвърлителя- учредител Х.П.Щ. е продал имота на дружеството
„Е.Е.А.П.”ЕООД. По тези обстоятелства страните не спорят.
Чрез представения пред СРС, договор за доставка на топлинна енергия за
стопански нужди №4007/362909 от 28.10.2010 г., сключен между „Т.С.”ЕАД и
”Е.Е.А.П.”ЕООД за имот с аб. №362909, находящ се на ул. „**** се установява, че за
имота е доставяна топлинна енергия за стопански нужди.
Според чл.6, ал.1 от ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от
Т.С. АД на потребителите в гр.София, срокът на договора за продажба на ТЕ за
стопански нужди е пет години, считано от датата на сключването му или от друга
посочена в него дата. В ал.2 на същата разпоредба е предвидено, че договорът може да
бъде сключен и за по-кратък срок по взаимно съгласие на купувача и продавача, както
и в случаите на чл.61, ал.2 от ОУ- когато страна в провоотношението е купувача
3
наемател на обекта.
С оглед изложеното, доводите на въззивника, че сключения договор за доставка
на ТЕ за стопански нужди е с продължен срок, съдът намира за неоснователни.
Действително в представения в производството договор, сключен с дружеството
”Е.Е.А.П.”ЕООД не е посочен срок на действието му. Както бе посочено обаче, по
силата на чл.6, ал.1 от ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от Т.С.
АД на потребителите в гр.София, срокът на договора за продажба на ТЕ за стопански
нужди е с максимален срок пет години, считано от датата на сключването му или от
друга посочена в него дата. При липса на ангажирани доказателства за продължаване
на срока на договора, съдът приема, че същият е изтекъл на 29.11.2015 г., т.е. преди
периода, който е предмет на настоящето производство.
Доводите на въззивника, че дружеството – собственик на имота е задължен за
незаплатените и потребени количества ТЕ възлизащи на исковата стойност, съдът
намира за неоснователни.
Съгласно чл.153, ал. 1 и пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ потребител на енергия за
битови нужди е физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на
ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление за домакинството си. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат
да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови
нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с
откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество,
но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – в
този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май
2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в §
1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
4
действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено вещно
право на ползване. Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна
на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява
възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия.
Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно
разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването
на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно
право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само
ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто се твърди да е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът притежава т. нар. "гола собственост" върху имота и докато
съществува правото на ползване за трето лице, той не би могъл да упражнява
правомощието да я ползва. С оглед на това и на основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за
разноските за ползването на имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на
ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото не е установено от ответника, с оглед правилата за разпределение на
доказателствена тежест в процеса – чл.154, ал.1 ГПК, че е прекратено ползването на
5
имота, учредено му с посочения договор за продажба.
В проведеното производство се установява, че титуляр на партидата за аб. №
362909 в рамките на исковия период е ответника.
С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / се възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на
определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е
точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или
доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват
писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат
от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение
на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице,
да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение /виж и чл. 112 г от ЗЕЕЕ (отм.) – действаща нормативна
уредба към момента на сключването на договора между етажните собственици на
процесната сграда и „Б.Б.“ ООД.
В проведеното производство са ангажирани доказателства от страна на ищеца за
дължимите суми за дялово разпределение от страна на ответника и същите възлизат на
сумата 48.41 лева според събраните доказателства, които според заявеното в отговора
на исковата молба не се оспорват от ответника.
За процесния период са действали ОУ/2014 г. и ОУ/2016 г. Съгласно чл. 31, ал. 1
от първите, клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т. 1
на десет равни месечни вноски; т. 2 - на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска и т. 3 - по реална месечна
консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост,
присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение,
заплащат топлинната енергия по реда на ал. 1, т. 2, месечната консумация се определя
от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната топлинна
енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ОУ/2014 г.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача.
6
След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 /т. е. за месечната дължима сума/ и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че
клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма
просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от
дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от
продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил
сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към
продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и
ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ/2014 г., клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т. е.
прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по
чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Анализът на тези разпоредби
налага извод, че падежът на сумите по ежемесечните фактури, обективиращи
прогнозните суми, настъпва с изтичането на 30-дневен срок от датата на издаването и
публикуването им, а не с изтичане на 30-дневния срок от издаване на общата фактура
за реално потребеното количество топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 5 ОУ/2014 г.,
обезщетение за забава в размер на законната лихва се начислява само за задълженията
по чл. 32, ал. 2 /по общата фактура/, ако не са заплатени в срока по ал. 2 на чл. 33 – в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на купувача.
Съответно, според чл. 33 от ОУ/2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за ТЕ по чл. 32, ал. 1 и 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Анализът на тези разпоредби налага извод, че падежът на сумите по
ежемесечните фактури, обективиращи прогнозните суми, настъпва с изтичането на 30-
дневен срок от датата на издаването и публикуването им. Съответно, според чл. 33 от
ОУ/2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ по чл. 32,
ал. 1 и 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
С оглед на горното правилно районният съд е приел, че лихвите за забава върху
стойността на топлинната енергия възлизат в размер на 188.62 лева за периода от
01.07.2018 до 18.03.2021, както и за сумата от 8.89 лева - лихва за забава върху
дяловото разпределение за периода от 01.07.2018 до 18.03.2021.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят 100.00
7
лв. възнаграждение за юрисконсулт за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7266 от 28.06.2022 г. по гр.д. № 54390/2021 г. по
описа на СРС, 49 с-в.
ОСЪЖДА Р. Д. С. - К., ЕГН **********, със съдебен адрес:гр.София, жк.
„******, да заплати на "Т.С. " ЕАД с ЕИК **** на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК,
сумата 100.00 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на
ищеца – Б.Б. ООД.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8