О П Р
Е Д Е Л Е Н И Е № 260793
17.12.2020г., гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, в закрито
заседание на седемнадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
К.Иванов
Като
разгледа докладваното от с.Ф.Рабчева в.ч.гр.д.№ 2872/ 2020г. по описа на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по ччл.413, ал.2 с
вр.чл. 278, ал.1 и сл. ГПК.
Постъпила е частна жалба от “Агенция
за контрол за просрочени задължения“ ЕООД- гр.София, представлявано от И. К. и
Я. Я., чрез проц.си представител юриск. И.К.Т. против Разпореждане от
07.10.2020г. по ч.гр.д.№ 12715/ 2020г. по описа на Пловдивски районе съд – ХIХ
гр.с. , с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя в частта, с която се
претендира присъждане на сума за главницата над уважения размер от 1810 лева до
претендирания такъв от 1 951,93 лева , ведно със законната лихва върху нея
за периода 02.10.2020г. до окончателното изплащане; 297,16 лв – договорна
лихва, дължима за периода 17.08.2018г – 07.06.2019г.; 269,58 лв – законна лихва
от 08.06.2019-25.09.2020г; 1470,21 лева – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение; разноските над уважените
размери от 36,20 лв за държавна такса и над 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение до пълните претендирани размери. По изложени доводи в частната
жалба се иска отмяна на обжалваното разпореждане като се постанови издаване на
заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК за претендираните суми.
Пловдивски окръжен съд
като взе предвид представените по делото доказателства, намери следното:
Частната жалба изхожда
от надлежна страна и е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, като процесуално допустима
подлежи на разглеждане по същество.
Искането за издаване на
ЗИ по чл.410 ГПК от заявителя “Агенция за контрол за просрочени задължения“
ЕООД- гр.София против М. И. П. за процесните суми се основава на сключен между
посоченото физическо лице договор за паричен заем с „………………….“ …. № 3289830 от
02.08.2018г., вземанията по който първоначалният кредитор като цедент прехвърлил
на основание чл.99 ЗЗД по Рамков договор
от 01.10.2019г. на заявителя – цесионер изцяло с всички привилегии, обезпечения
и принадлежности, за което длъжникът бил уведомен по реда на чл.99 ЗЗД за
извършената продажба; Към
заявлението е представен цититирания
Договор за паричен заем № 3289830 от
02.08.2018г, видно от който на заемателката е предоставена в заем паричната
сума от 2000 лева, с размер на двуседмична погасителна вноска от 105,64 лева,
срок на заема в седмици: 44, брой на вноски :22, определени датите на плащане
на всяка от погасителните вноски, определени през двуседмичен срок за периода
17.08.2018г. – 07.06.2019г., фиксиран Годищен лихвен процент по заема – 35 %,
обща сума, дължима от Заемателя като се вземат предвид допусканията, посочени в
т.8 – 2 324,08 лева, Годишен лихвен процент на заема : 41,39 %.
С обжалваното разпореждане заявлението за
посочените претендираните вземания са
отхвърлени от заповедния съд на основание чл.411, ал.2, т.3 ГПК / Нова, ДВ,
бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г./ клаузите на договора, уговарящи
договорна лихва, процент ГПР, неустойта за неизпълнение на задължението в
посочения размер предоставената сума от 2000 лева, са неравноправни клаузи.
Договорната лихва, ведно с неустойката за неизпълнение заобикалят забраната на
чл.19, ал.4 и 5 ЗПК, като се явяват неравноправни на основание чл.143, ал.2 ,
т.5 вр. с ал.1 ЗЗП.
С частната жалба
обжалваното разпореждане се оспорва като постановено при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради неправилно тълкуване
на разпоредбата на чл.411 ГПК. Доводът е неоснователен , а обжалваното
разпореждане е в съответствие с предвиденото законово задължение и в
правомощието, изрично регламентирано с редакцията на разпоредбата чл.411, ал.2,
т.3 ГПК / Нова, ДВ, бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г./ за отказ за
издаване на ЗИ в случай на констатация неравноправност на клаузи по договора,
които в случая са установени относно
договорната лихва, уговорения процент ГПР и неустойката за неизпълнение
на задължението.
На
първо място неоснователно се счита с
оглед текста на разпоредбата на чл.411 ГПК от жалбоподателя, че съдът е
следвало да откаже издаването на ЗИ по конкретните искания, за които е
достигнал до заключението, че се основават на неравноправни клаузи, а същият
постановил отказ за издаване на ЗИ
за всички претендирани суми. В конкретния случай е налице издадена ЗИ по
чл.410 ГПК по част от исканията на жалбоподателя в заявлението, а именно за главницата
от 1 810 лева, законната лихва върху главницата , считано от
02.10.2020г., както и направените по делото разноски в размер на 36,20 лева -
внесената държавна такса и 50 лв – юриск.възнаграждение.
С частната жалба се оспорва изводът за
неравноправен характер на процесните клаузи, което оспорване се основава на
разпоредбата на чл.143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от
05.04.1993г. относно даденото определение за неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, които положителни материални предпоставки следва да са
проявени кумулативно.
В тази насока възивният
съд застъпва становището, че с разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и
пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява 1/ всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2/ не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/ води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са
индивидуално определени когато те са предварително изготвени от търговеца,
респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /
арг.чл.146, алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно
накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови
законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово
определение на понятието “добросъвестност”, но от общите правила на
гражданското право, уреждаща изискванията за добросъвестност в преддоговорните
отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на действителната обща воля на страните
при породено договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на
действително възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да
се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието
изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление. Те трябва
да са съответни на установената и наложила се в в съвременното общество
нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и
търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като
чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска
практика – съвкупност от правила , определящи пазарнато поведение, които
произтичат от законите и обичаните търговски отношения и не нарушават добрите
нрави, не създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния
потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики/
които са забранени от Закона / чл.68вЗПК//.; уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази
несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност,
както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита
по договора. В този смисъл за да се обезпечат субективните права и законни
интереси на икономически по-слабата страна “ цената” на услугата, вкл. по
договора за кредит относно възнаградителната лихва и другите разходи, трябва
последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния потребител, съгласно
чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в договора. Действително разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя
съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Действително на следващо място с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
В случая към момента на сключване на договора е действащо Постановление № 426
на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
задължения / ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно
което би могло да се приеме, че така
определеният с договора годишен процент на разходите / 41,39 %/ формално не
надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент
в размер на 35.00 %. Действително не са налице императивни разпоредби в Закона
по отношение размера на на възнаградителната лихва. В случая обаче не е спорно
от страна на жалбоподателя, че е налице потребителски договор по своята
характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се
приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва/, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003
ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО,
Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение
№ 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ Тази съдебна
практика се споделя от въззивния съд, която не се намира да не е актуална с
оглед изложените по-горе съображения относно преценката за добросъвестност,
която макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със
засилена защита по ЗПП като вид потребителски договор. С оглед на това и се
споделят направените от заповедния съд правни изводи за неравноправност на
процесните клаузи, предмет на обжалваното разпореждане, предвиждащи значително
оскъпяване на предоставения паричен заем по процесния договор от 02.08.2018г. Предпоставка
за значително оскъпяване на цената на финансовата услуга извън размера на
възнаградителната лихва е и неустоечната клауза по чл.4, ал.1 от договора,
предвиждаща включване на размера на неустойката разсрочено към месечните
погасителни вноски, без наличие на яснота в т.8 от договора относно включените
компоненти в годишния процент на разходите, което създава обоснована вероятност
на неравноправност и на тази клауза. Вън от гореизложените мотиви следва да се
отбележи, че в заповедно производство,
по повод на което се развива и настоящото въззинто производство, е достатъчна
констатацията за наличие на обоснована вероятност относно неравноправност на
клаузи по договора за паричния заем, поради което доводите, свързани с
приложението на ТР № от 15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. ОСТК на ВКС относно
неустойката подлежат на разглеждане по общия ред в исковото производство.
По така изложените
съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане
ще се потвърди като правилно.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1,
пр.I във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, въззивният съд
О
П Р Е
Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 07.10.2020г. по ч.гр.д.№ 12715/ 2020г. по
описа на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлено заявлението на “Агенция за
контрол за просрочени задължения“ ЕООД- гр.София, представлявано от И. Ц. К. и
Я. Б. Я., чрез проц.си представител юриск. И.К.Т. вх.№ 268413/ 02.10.2020г. в
частта, с която се претендира присъждане на сума за главницата над уважения
размер от 1810 лева до претендирания такъв от 1 951,93 лева , ведно със
законната лихва върху нея за периода 02.10.2020г. до окончателното изплащане;
297,16 лв – договорна лихва, дължима за периода 17.08.2018г – 07.06.2019г.;
269,58 лв – законна лихва от 08.06.2019-25.09.2020г; 1470,21 лева – неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение;
разноските над уважените размери от 36,20 лв за държавна такса и над 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение до пълните претендирани размери.
Определението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
Председател:
Членове: