Р Е Ш Е Н И Е
№ 260025
гр. Габрово,03.11. 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Габровският окръжен съд колегия в открито
заседание на седемнадесети
септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: В. Генжова
ЧЛЕНОВЕ
: П.Пенкова
Г.Косева
при секретаря М.Шаханова, като разгледа докладваното
от съдията Генжова в. гр.д.
№ 261
по описа за 2020 год.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 104/22.06.2020г., постановено по гр.д. № 1085/2019г., Севлиевският
районен съд е разпределил ползването, на осн. чл. 32, ал.2 ЗС, на съсобствен
недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 65927.501.1402 по КК и КР на
гр. Севлиево, находящ се на административен адрес: гр. С., ул.“БА“ № ** при
подробно посочени в решението граници, като е определил на Н.М. и Й.Т. за общо
ползване дял с площ от 26.00 кв.м., разположен в западната част на имота,
разделен на две части, обозначени с И2 и защриховани в зелено, по приложена
скица – прил. № 3 към заключението на вещото лице от СТЕ; а на И.Т. е определил
за ползване дял, с площ 26.00 кв.м., разположен в две части- едната в средата
на западната част на имота, северно от алеята за общо ползване, а останалата
част е разположена в югоизточната част на двора и площта под постройката от
допълващото застрояване, обозначени с Д2 и защриховани в синьо, по приложената
скица- прил. 3, съм заключението на САТЕ.
В
законния срок против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ответника И.Т.. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е необосновано. Съдът не бил съобразил, че
въпреки сключеният между страните договор за доброволна делба от 1996г., при
който си били поделили процесния недвижим имот и ищцата Т. получила ½
ид.ч. от дворното място, то същото било придобито от ответника /сега
жалбоподател / по давност, тъй като бил ползувал имота повече от 60 години
лично и страните никога не са имали спорове относно това.В дворното място той
бил построил редица допълнителни постройки и направил подобрения. Било му
отстъпено и право на строеж на гараж. След извършените застройки дворното място
останало и обслужвало само и единствено етажа и другите постройки собственост
на ответника. Че само той се е грижил за дворното място и единствен е ползувал
същото се установявало и от разпитаните по делото свидетели. При тези
доказателства, неправилно първоинстанционният съд приел, че ответникът не е
придобил по давност идеалната част от дворното място, която ищцата получила при
извършване на доброволната делба.
Претендира се отмяна на
решението и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен
изцяло.
Ответниците по жалба я оспорват.
Твърдят, че не са налице основания за придобиване на имота по давност от
жалбоподателя. Считат извършеното
разпределение на ползването за правилно и законосъобразно и молят
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Въззивният съд, като взе предвид доводите
на страните и събраните по делото доказателства,приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния
срок,от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,предвид на което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След извършената служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По направените оплаквания с
въззивната жалба, въззивният съд намери следното:
Пред
първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл. 32, ал.2 ЗС, с
твърдения, че страните са с равни части
- по ½ от процесния недвижим имот – дворно място с построена в
същото жилищна сграда, при режим на етажна собственост, и не могат доброволно
да разпределят ползването на дворното
място.
Между
страните не е било спорно, а и от
доказателствата по делото се установява, че по силата на извършена доброволна делба през 1996г., са си поделили наследствен
недвижим имот, представляващ двуетажна жилищна сграда и дворното място върху
което е построена, като ищцата е получила вторият етаж от къщата и ½
ид.ч. от дворното място, а ответникът е получил първият етаж и ½ ид.ч.
от дворното място. При така извършената делба е създадена етажна собственост,
при която дворното място, върху което е построена сградата, се явява обща част
по предназначение, от която всеки от съсобствениците притежава идеална част,
съответстваща на полученият от него самостоятелен обект от етажната собственост
– чл. 38 от ЗС. Ответникът е твърдял и поддържа, че е придобил идеалната
част от дворното място
собственост на ищцата по давност.Тъй
като при създадената в следствие доброволната делба етажна собственост, земята,
върху която е построена сградата в режим
на етажна собственост няма самостоятелно значение, а обслужващо такова, то тя не може да бъде предмет на самостоятелна
сделка или придобита по давност само от един от етажните собственици. По
изложените съображения, съдът намира възражението на жалбоподателя, за липса на
съсобственост и от там за неоснователност на иска по чл. 32, ал.2 ЗС за
неоснователно.
Само за пълнота на
изложението следва да се посочи, че при спор за придобиване по давност на
съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса
дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. За да придобие по
давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът,
който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането
им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен
и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици. От събраните по
делото доказателства не се установява ответникът Т. да е установил фактическата власт върху
цялото дворно място с намерение за своене, като е отблъснал владението на
съсобственичката, както и това владение да е продължило в срока по чл. 79 ЗС.
Установено е от свидетеля Т., че ответникът е извършвал подобрения в имота, но
съобразно показанията на същия свидетел, те са били осъществени преди
придобиване на имота от страните по наследство. В показанията на останалите
двама свидетели се твърди, че само ответникът е поддържал дворното място, като
го е ползувал, но този факт сам по себе си не установява намерението за своене
на идеалната част собственост на ищците, както не се установява и кога е
започнало това ползуване, пред вид установяване срока по чл. 79 ЗС. Твърдението във въззивната
жалба, че ответникът е ползувал имота
като свой в период от 60 години, се опровергава от събраните по делото
писмени доказателства – договора за
доброволна делба от 1996г.
С оглед на тези установявания, предавеният иск по чл.
32, ал.2 ЗС се явява допустим и основателен. Тъй като във въззивната жалба няма
оплаквания досежно варианта на разпределение на ползването извършено от
първоинстанционния съд, то не следва настоящата инстанция да се произнася по
този въпрос.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78 ГПК, на
ответниците по жалба следва да им бъдат присъдени направените във въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., съобразно
представените по делото доказателства и списък по чл. 80 ГПК.
Съгласно чл. 280, ал. 3, т.
2 ГПК решенията по искове с правно основание чл.
32, ал. 2 ЗС не подлежат на касационно обжалване.
На основание изложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение №
104/22.06.2020г., постановено по гр.д. № 1085/2019г. на Севлиевския районен съд.
ОСЪЖДА И.Н.Т., ЕГН ********** ***
да заплати на Н.П.М., ЕГН ********** и Й.Н.Т., ЕГН ********** ***, разноски в
размер на 300 лв. /триста лв./ ,на осн. чл. 78 ГПК.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ