РЕШЕНИЕ№
262143
гр. Пловдив, 02.08.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и девети юни две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 17479 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по
предявени от Х.Н.Х. против
„Кредит Тайм“ ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 53, 92 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, получена от ответника при начална липса
на правно основание по договор за паричен заем *****/29.11.2017 г. и сумата от
147, 89 лв., представляваща неустойка, получена от ответника при начална липса
на правно основание по договор за паричен заем *****/29.11.2017 г., ведно със
законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 25.10.2019 г.,
до окончателното й изплащане.
Цената
на предявените искове е определена след прието с определение от 26.02.2021 г.
изменение на исковете на основание чл. 214, ал. 1 ГПК и намаляване на техния
размер чрез оттеглянето им за разликата над посочения размер до първоначално
предявение размер, в което част производството е прекратено на основание чл.
232 ГПК.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Кредит Тайм“ ЕООД е сключен договор
за заем *****/29.11.2017 г. По силата
на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на
сумата от 3 000 лв., за срок от 9 месеца, при фиксиран годишен процент на заема
от 40 % и годишен процент на разходите от 49, 02 %. Сочи, че клаузата за
възнаградителна лихва е установена в т. 3 от Договора. Поддържа, че процесният
договор е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че
клаузата в договора, установяваща задължение за заплащане на възнаградителна
лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Изтъква
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора не са
посочени условията за прилагане на годишния лихвен процент. Счита, че при
сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
липса на посочване на общата сума, дължима от потребителя, като не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите. Нарушен бил и чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в погасителния план не било посочено разпределението
на вноските измежду дължимите по договора суми. Счита, че не е спазено и
изискването установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК за подписване на
всяка страница от общите условия от страна на потребителя. Счита, че клаузата
за неустойка, установена в т. 4 от Договора е недействителна, тъй като е
уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Твърди, че клаузата за
неустойка противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи
преимуществата на срока, като в случая било установено непредставянето на
обезпечение да е свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя –
длъжник. Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл.
33 ЗПК, което води до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Предвид изложените обстоятелства за недействителност на договора за кредит,
както и на клаузите, установяващи задължение за заплащане на възнаградителна
лихва и неустойка, предявява осъдителен иск за връщане на недължимо заплатените
от длъжника суми. По така изложените съображения се моли за уважаване на
предявените искове.
Ответникът „Кредит
Тайм“ ЕООД е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131 ГПК, отговор на исковата молба, в
който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Счита, че не
са налице основанията за нищожност на процесния договор, тъй като клаузите на
договора са индивидуално уговорени между страните. Счита, че клаузата,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка за действителна, тъй като
последната е установена за неизпълнение на договорно задължение на ищцата да
осигури обезпечение на предоставената заемна сума. За това задължение
заемополучателят бил уведомен още с получаване на стандартния европейски
формуляр. В случая не са изложени твърдения, нито са представени доказателства
за изпълнение на задължението на ищцата да обезпечи задължението по договора за
заем. Счита, че неустойката не е прекомерна, тъй като нейният размер не
противоречи на общоприетите принципи за справедливост, като последната не
излиза извън пределите на обезпечителната, обезщетителната и санкционната й
функции. Оспорва твърдението на ищцата, че последната не е подписала стандартен
европейски формуляр и общите условия към договора за заем. Счита клаузата за
възнаградителна лихва за действителна, тъй като нейните размери са установени в
съответствие с размера на лихвите по кредити към датата на сключване на
договора, поради което намира, че последната не е установена в противоречие с
нормите на морала и добрите нрави. По така изложените съображения се моли за
отхвърляне на предявените искове, като прави предложение за сключване на споразумение
по делото.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От
събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е
безспорно между страните е сключен договор
за паричен заем *****/29.11.2017 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 3 600
лв. срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне
сумата на 35 седмични вноски, всяка в размер от 117, 50 лв., с падеж на първата
вноска на 06.12.2017 г. Към договора за кредит е не е представен погасителен
план, както и Общите условия към договора, в който е обективирано препращане
към тях.
Установен
е годишен лихвен процент от 39 % и годишен процент на разходите от 48, 28 %,
като в договора е посочено, че при така определения годишен процент на
разходите, са взети предвид допусканията, че договорът ще е валиден в посочения
в него срок и че всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно във връзка с изпълнението по договора няма да бъдат начислявани
разходи за събиране на просрочени задължения, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение.
В
Раздел 3 от договора е установено задължение за заплащане на неустойка по т.
16.3. от Общите условия в общ размер от 2 895, 18 лв., като в Раздел 4 е
установено задължение за предоставяне на обезпечение – запис на заповед или
поръчители, отговарящи на условията по т. 11 от Общите условия. Установено е ,
че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срока по
т. 11.5.3. от Общите условия, заемателят дължи неустойка в размер от 2 895,
18 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от пагасителните вноски,
като към нея се добавя сума в размер на 82, 72 лв.
От
представената от ответника справка за извършени плащания от страна на потребителя
по договора за кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 3 819, 36 лв. по договора, от които 3 600 лв. за
главница, 53, 92 лв. за договорна лихва и 147, 80 лв. за неустойка.
По своята правна същност договорът
за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства,
предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост
от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки;
възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да
иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Страните са уговорили, че
месечната погасителна вноска е в размер от 117, 50 лв., като е установен
месечен лихвен процент от 39 % и годишен процент на разходите от 48, 28 %.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48, 28 %, като
последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. По така изложените правни
съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато
соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
досежно годишния процент на разходите по кредита.
Съдът намира, че при
сключване на договора обаче е допуснато нарушение на посочената разпоредба,
установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, тъй като в договора не е посочен общия размер на
задължението на потребителя, а единствено размерът на предоставения за временно
и възмездно ползване финансов ресурс и размерът на установената неустойка. По
този начин остава неясно какъв е размерът на задължението на потребителя, след
включване на възнаградителната лихва, която е посочена в договора единствено в
процентно изражение. Следователно и по така изложените съображения съдът
намира, че правата на потребителя са нарушени, като договорът е сключен без в
последния да е посочено минимално необходимото съдържание по чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
Съдът намира, че
липсата на ясното относно общия размер на задължението води до нарушаване и на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, но не поради посочените от страна на ищеца
основания.
В
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е предвидено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация относно лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В
съображение 32 от Директивата е посочено, че с цел осигуряване на пълна прозрачност, на потребителя следва да се предостави информация относно
лихвения процент както на преддоговорния етап, така и когато се сключва
договорът за кредит. По време на договорното правоотношение потребителят следва
допълнително да бъде информиран за изменения в променливия лихвен процент и за
причинените от тях изменения в плащанията.
В чл.
10, б. „е“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно лихвения процент, условията за прилагането на лихвения процент и
показателя или базовия лихвен процент, приложим за първоначалния лихвен
процент, ако има такъв, както и периодите, условията и процедурите за промяна
на лихвения процент, както и ако при различни обстоятелства се прилагат
различните лихвени проценти, горепосочената информация за всички приложими
лихвени проценти.
Тази
разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В
случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема цитираната от ищеца
съдебна практика, съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите
нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити. Съдът намира, че установения в договора лихвен процент от
39 % е установен в съответствие с нормите на добросъвестността, доколкото като
норматив относно максималният размер на годишния лихвен процент следва да се
вземе предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Въпреки
това съдът намира, че в случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит
в светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание.
Това
е така, тъй като в договора за кредит е посочен размерът на установената
възнаградителна лихва в процентно съотношение от 39 %, без да е установен
действителният размер на задължението с посочване на неговата левова
равностойност. Клаузите на договора са неясни по отношение на конкретните
задължения на заемополучателя и общия размер на сумата, която следва да бъде
погасена, тъй като размерът на
договорната лихва, не е изводим дори при тълкуване на клаузите на договора. За
да достигне до този извод съдът съобрази, че в договора е посочен размерът на
предоставения кредит от 3 600 лв., без да е посочен общият размер на дължимата
сума по договора. Следователно, дори за съда, при тълкуване на разпоредбите на
договора, не може да се установи каква е левовата равностойност на дължимата
договорна лихва и съответно дали лихвения процент е правилно приложен. В този
смисъл не може да се осъществи преценка дали размерът на годишния лихвен
процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов
ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната
икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични
средства срещу възнаграждение.
Съдът
намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус
такава неяснота е налице по отношение на приложимия лихвен процент, поради
което е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Следователно и по
така изложените съображения съдът намира, че процесният договор за паричен заем
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която
постановява, че при недействителност на договора за паричен заем в
горепосочената хипотеза, потребителят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита. От представената от страна на ответника – кредитор справка
за заплатени задължения по договора за паричен заем се установява, че длъжникът
– ищец е погасил сумата от общо 3 819,
36 лв. по договора, от които 3 600 лв. за главница, 53, 92 лв. за
договорна лихва и 147, 80 лв. за неустойка. Следователно предявените искове за
недължимо заплатени суми за главница и възнаградителна лихва са основателни в
пълния им предявен размер – за сумата
от 53, 92 лв., представляваща възнаградителна лихва, получена от ответника при
начална липса на правно основание по договор за паричен заем *****/29.11.2017 г.
и сумата от 147, 89 лв., представляваща неустойка, получена от ответника при
начална липса на правно основание по договор за паричен заем *****/29.11.2017
г.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, съобразно изхода на
правния спор в размер на сумата от 50 лв. за заплащане на държавна такса.
В
производството по делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Съдът определи сумата от 300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на
определяне на възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора
последното не е определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Възнаграждението следва да бъде определено за един иск, тъй като
недължимостта на сумите по двете клаузи на договора за паричен заем се
претендира на едно основание, като следва да се посочи, че разпоредбата на чл.
2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с определянето на вида и броя на
предявените искове, съобразно правилата, установени в процесуалния закон, а с
осъществените действия от страна на процесуалния представител във връзка с
основанието, от което произтича твърдяното спорно право. Следователно и с оглед
изхода на правния спор, предмет на производството по делото в полза на
адвокатското дружество, с което е сключен
договорът за правна защита и съдействие, следва да бъде присъдено
възнаграждение от 300 лв. Следва на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата да се
определи допълнително възнаграждение от 100 лв. за допълнително явяване на
процесуалния представител на ищеца в едно съдебно заседание, тъй като
първоначално повод за отлагане на производството по делото е дал именно ищецът,
който в първото по делото съдебно заседание е уточнил, че е допуснал фактическа
грешка в исковата молба, като е посочен друг номер на договора за кредит,
последствие от което е произнасянето на съда по допълнително доказателствено
искане, довело до отлагане на делото. Към така определеното адвокатско
възнаграждение в общ размер от 400 лв. и на основание § 2 а от Наредбата следва
да се начисли данък добавена стойност или следва да се присъди сумата от общо 480
лв.
Съдът намира, че с решението по делото следва
да се произнесе по молбата на процесуалния представител на ответника „Кредитр
Тайм“ ЕООД от 01.04.2021 г. с правно
основание чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на постановеното в съдебно заседание
на 26.02.20221 г. определение, с което съдът е приел изменение на иска против
ответната страна чрез намаляване на неговия размер за сумата от 53, 92 лв.,
представляваща възнаградителна лихва и сумата от 147, 89 лв., представляваща
неустойка, като за разликата над тези суми до първоначално предявения размер от
100 лв. за възнаградителна лихва и 150
лв. за неустойка е приел оттеглянето на първоначално предявения иск.
В открито съдебно заседание ищецът е релевирал
становище по молбата, в което се излагат доводи за неоснователност на молбата
по чл. 248, ал. 1 ГПК.
Съдът намира, че молбата е основателна, като в
полза на ответната страна Х. *****и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, следва да се
присъдят разноски съобразно оттеглената част от предявения иск. Такива са
дължими, тъй като в тази част съдът е десезиран от правния спор, и макар да не
е постановено изрично определение за прекратяване на производството в тази му
част, за разликата над приетия на основание чл. 214, ал. 1 ГПК размер,
предявените искове вече не са предмет на производството по делото, като
ответната страна има право на разноски за осъществената правна защита и
съдействие, пропорционално на оттеглената част от исковата претенция. В
производството по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 600 лв., като
съобразно с оттеглената част от исковете в полза на ответната страна следва да
се присъди сумата от 116, 66 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Кредит
Тайм“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Анна Ахматова‘№ 9, да
заплати на Х.Н.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 53, 92
лв., представляваща възнаградителна лихва, получена от ответника при
начална липса на правно основание по договор за паричен заем *****/29.11.2017
г. и сумата от 147, 89 лв., представляваща неустойка, получена от
ответника при начална липса на правно основание по договор за паричен заем *****/29.11.2017
г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска –
25.10.2019 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
„Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Х.Н.Х., ЕГН **********,
сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни разноски
в производството по гр.д. № 17479/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА
„Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
на адвокат Д.Г.Б.,************ с адрес гр. *****************, сумата от 480
лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по гр.д. № 17479/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
ДОПЪЛВА
на основание чл. 248, ал. 1 ГПК Определение от 26.02.2021 г.,
постановено по делото, като постановява:
ОСЪЖДА Х.Н.Х.,
ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Анна Ахматова‘№
9,
сумата от 116, 66 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство по гр.д. № 17479/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IX граждански състав.
В тази част решението има характер на определение, като подлежи на обжалване
с частна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в едноседмичен срок, от
съобщаването му на страните.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ