Решение по дело №6246/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

№

 

 

гр. София, 22.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на пети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА

ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА - МЛАДЕНОВА

 

при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 6246 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Образувано е по въззивна жалба на ответника И.Д.П., срещу съдебно решение № 62020 от 09.03.2020г., постановено по гр. дело № 50793/2018г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 80 състав, с което е уважена молбата на Д.И.П. и е издадена заповед за защита по чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН. Жалбоподателят иска да се отмени решението и да се постанови друго, с което да се остави без уважение молбата за защита по ЗЗДН. Не сочи нови доказателства.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановеното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В открито съдебно заседание въззивникът И.Д.П., поддържа лично въззивната жалба по изложените в нея съображения. В хода на устните състезания иска да се уважи жалбата и се отмени обжалваното решение. Не претендира разноски по делото.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН от въззиваемата страна Д.И.П., чрез представителя си по пълномощие, е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като неоснователна. Не сочи доказателства.

В открито съдебно заседание въззиваемият, чрез пълномощника си поддържа отговора на въззивната жалба. В хода на устните състезания пледира за оставянето на въззивната жалба без уважение.

Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителя в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Въззивният съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно, изчерпателно и точно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Първоинстанционното решение е правилно.

Производството пред първата съдебна инстанция е образувано по молба на Д.И.П. срещу И.Д.П. – за защита от домашно насилие, за извършени актове на домашно насилие на 31.07.2018г., подробно описани в молбата до съда.

Ответникът е оспорил твърденията в молбата за осъществено домашно насилие.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, напълно споделя подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените правни изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи и препраща към мотивите на обжалваното решение (чл. 272 от ГПК).

С оглед на изложените твърдения във въззивната жалба и за пълнота следва да се добави, че възраженията на въззивника са неоснователни. Възраженията касаят неправилна преценка на събраните доказателства от районния съд, респ. неправилни правни изводи въз основа на доказателствата по делото.

Според легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.

По делото не е спорно, че молителят Д.И.П. е син на ответника И.Д.П..

В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Х.Р.Г.-П.– съпруга на молителя и Л.Н.П. - без дела и родство на страните. От показанията на двамата свидетели, които не са очевидци на инцидента между страните от 31.07.2018г., нито на актове на насилие, се установява, че на 31.07.2018г., по повод на битов скандал между страните, И.Д.П. е заплашвал сина си, който след инцидента бил изплашен и притеснен.

Доколкото не се установява да е имало очевидци на самия акт на домашно насилие, то следва да се обсъди декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.

Същността на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е, че тя представлява доказателствено средство, което е изрично предвидено със закон и може да служи за установяване на факти свързани с осъщественото домашно насилие само в хипотезата, ако не са налице други доказателства. При всички случаи изявлението за съществуването на определен кръг от факти, което е предмет на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН има характера на лично волеизявление на лицето, което твърди да е пострадало от акт на домашно насилие.

В настоящия случай се установи, че молителят Д.И.П. е представил пред съда декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Тази декларация е допустимо доказателствено средство (арг. от чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 8, т. 1, предл. 1 от ЗЗДН). Декларацията съдържа всички индивидуализиращи белези на насилническите актове, включващи вербална агресия, заплахи за здравето и живота, както и опит за физическо насилие, представляващи по своето естество психическо и емоционално домашно насилие, поради което същата представлява годно доказателствено средство за правнорелевантните факти. Декларацията притежава, както формална, така и материална доказателствена сила, които не са оборени от ответника нито в първоинстанционното производство, нито във въззивното производство. Въззивникът не е ангажирал доказателства, които да опровергаят декларацията на молителя за извършеното на 31.07.2018г. домашно насилие. Обратно, от събраните в първата инстанция писмени доказателства се установяват трайно влошените отношения между страните по повод на жилището, което са обитавали до 31.07.2018г., представляващи индиции за осъществяване на домашното насилие от процесната дата. Тези писмени доказателства се намират във връзка с главния факт – осъщественото домашно насилие от процесната дата, поради което съдът приема, че същите кореспондират с останалите събрани в производството доказателства.

Другите възражения във въззивната жалба са неотносими към разглеждания спор и не следва да бъдат обсъждани, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции съдът следва да остави в сила обжалваното решение.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, първоинстанционното решение следва да се остави в сила на основание чл. 17, ал.5 от ЗЗДН, като правилно и законосъобразно.

Настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване (арг. от чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН).

По разноските съдът приема следното:

На основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, въззивникът И.Д.П. следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер от 12.50 лв.

Страните не претендират разноски и съдът не дължи произнасяне.

Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав

Р   Е   Ш   И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА съдебно решение № 62020 от 09.03.2020г., постановено по гражданско дело № 50793/2018г., по описа на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 80 състав.

ОСЪЖДА И.Д.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от 12.50 (дванадесет лева и петдесет стотинки) лева – държавна такса по въззивно гр. дело № 6246/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.                                                              2.