РЕШЕНИЕ
№ 1199
гр. Пловдив, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Пламен П. Чакалов Въззивно гражданско дело
№ 20255300500990 по описа за 2025 година
-ти
Обжалвано е решение № 670/18.02.2025г. на Пловдивския районен съд, ХІ гр.
с., постановено по гр. д. № 14779/23г., с което се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между Т. А. Б., ЕГН: **********, от град *** и В. Т. П., ЕГН:
**********, от село ***, че В. Т. П., ЕГН: ********** дължи на Т. А. Б., ЕГН:
********** сумите, за заплащане на които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1002/ 14.02.2023 г., издадена по частно гр.
дело № * г. на ПРС, I гр. с-в, както следва: сумата в размер на 4 400 лева (четири
хиляди и четиристотин лева)- главница, представляваща невърната заета сума по
договор за заем от 14.10.2019 г. и сумата от 1 282, 11 лева (хиляда двеста осемдесет и
два лева и единадесет стотинки)- мораторна лихва върху главницата за периода
31.03.2020 г.- 13.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 14.02.2023 г., до окончателното й изплащане.
Жалбоподателят В. Т. П., ЕГН: **********, чрез особения си представител адв.
Ч. моли съда да отмени решението на районния съд и постанови друго, с което уважи
предявения иск.
Въззивата страна Т. А. Б., ЕГН: ********** счита жалбата за неоснователна и
моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендира възнаграждение.
Предвид доказателствата съдът намира за установено следното:
1
Т. А. Б. твърди, че на 14.10.2019г. е предал в заем на В. Т. П. сумата от 4 400лв.,
която следвало да върне с краен срок 31.03.2020г. На падежа жалбоподателката не
изпълнила и затова предявява настоящия иск след издадената по ч. гр. д. № *г. по
–ви
описа на ПдРС, Iгр. с. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК.
От представената в оригинал разписка, издадена от В. Т. П., се установява, че
14.10.2019г. е получила в заем от Т. А. Б. сумата от 4 400лв., като се е задължила да му
я върне до 31.03.2020г. Тази разписка съдържа съществените елементи на договор за
заем, тъй като съдържа изявление на заемателя за получаването на заетата сума и
признанието на поетото задължение да бъде върната в определен срок от длъжника.
Спор за автентичността на посочения документ няма.
Въззивницата твръди, че не ú е предоставена сума в заем от въззивника, понеже
процесния договор не е посочен в годишната данъчна декларация на заемодателя за
2019г.
Обстоятелството дали договорът за заем е деклариран пред НАП не влияе върху
действителността му, поради което и без да е деклариран в годишната данъчна
декларация, той е годен да ангажира отговорността на заемополучателя.
В отговора на исковата молба особеният представител на ответника е заявил, че
сумата е платена на 06.11.2020г., която сума е изтеглила от своя сметка в „Алианц Банк
България“ АД. За установяване на това обстоятелство във въззивното производство
бяха изисканани данни от посочената банка, от които се установи, че след извършване
на справка във вътрешната счетоводна система на банката за 06.11.2020г. по сметката
на В. П. не се установяват никакви извършени транзакции.
Следователно, жалбоподателката не установява положителния факт на
плащането на процесната сума, поради което дължи предаването ú на въззиваемата
страна. Ето защо искът за дължимост на главницата в размел на 4 400лв. е основателен
и следва да се уважи, като тази сума е дължима със законната лихва от подаване на
заявлението в съда да окончателното ú изплащане.
Върху главницата въззивницата дължи и обезщетение за забава от падежа до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, чийто размер не се оспорва от страните, а и съдът при извършената
проверка по реда на чл. 162 от ГПК се установи, че възлиза на 1 290.96лв., но предвид
забраната да се влошава положението на жалбоподателя, уредена в нормата на 271,
ал.1, изр. второ от ГПК тази претенция следва да се уважи посочения в решението
размер от 1 282.11лв.
Като е достигнал до същия правен извод и е уважил исковете в указаните по –
горе размери, районният съд е постановил правилно решение, което следва да се
2
потвърди.
С оглед изхода на спора жалбоподателката следва да заплати на въззиваемата
страна сумата 1 084.11лв. разноски направени в производството пред въззивния съд.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
-
ПОТВЪРЖДАВА решение № 670/18.02.2025г. на Пловдивския районен съд, ХІ
ти
гр. с., постановено по гр. д. № 14779/23г.
ОСЪЖДА В. Т. П., ЕГН: **********, от село *** да заплати на Т. А. Б., ЕГН:
**********, от град *** сумата 1 084.11 (хиляда и осемдесет и четири лева и
единадесет стотинки) разноски направени във въззивното разглеждане на делото.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3