Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 30.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на двадесет и пети юни две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. №
5007 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 57446 от 04.03.2020 г., постановено по
гр.д. № 8731/2018 г. на СРС, ГО, 33 състав, О.С.М. и Г.С.К. са осъдени да заплатят
на „Т.С.“ ЕАД, както следва: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ –
сумата от по 228, 16 лв. главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София,
ул. „*******, аб. № 210005, за периода 07.02.2015 г. – м.04.2016 г., с включено
дялово разпределение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
07.02.2018 г. до окончателното изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД –
сумата от по 15, 92 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода 10.07.2015 г. – 08.12.2017 г., с включена лихва
върху дяловото разпределение. Искът за главницата по отношение на всеки от
двамата ответници е отхвърлен до пълния предявен размер от по 947, 37 лв. и за
периода м.05.2014 г. – 14.08.2015 г., а искът за мораторната лихва – до пълния
предявен размер от 68, 21 лв.
Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от по 125, 76 лв. разноски, съобразно
уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага съображения, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице погасени по давност
вземания. Сочи, че клиентите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
задълженията си в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Счита, че изискуемостта на общата фактура от 31.07.2015 г. е настъпила едва
през м.08.2015 г. Същевременно, сочи, че общата фактура за отоплителния сезон
2014 г. – 2015 г. е публикувана на 15.08.2015 г., за което е съставен
констативен протокол по чл.593 ГПК, намиращ се в държане на ищеца, който съдът
не му е указал да представи по делото, за да докаже исковата си претенция.
Развива съображения във връзка с началния момент, от който тече давността за
вземания, за които е издадена обща фактура. Навежда и оплакване, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че не се дължи мораторна лихва върху главницата
за цената на дяловото разпределение с оглед липсата на отправена покана за
заплащането й, във връзка с което поддържа, че самото издаване на фактура и
качването й на сайта на дружеството представлява покана до длъжника. Моли съда
да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с
което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответниците О.С.М. и Г.С.К., в който се излагат съображения
за неоснователност на релевираните с въззивната жалба оплаквания. Отправя се
искане за потвърждаване на решението в обжалваната част. Заявена е претенция за
разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е взело становище
по жалбата.
Решението в частта, с която са уважени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С исковата молба и уточнителни молби от 02.03.2018 г.
и 19.03.2018 г. ищецът твърди, че ответниците О.С.М. и Г.С.К. са клиенти на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент № 9, находящ
се в гр. София, ул. „*******, аб. № 210005, като му дължат разделно – всеки от
тях по 1/2 сумата от общо 2 031, 14 лв., от която: сумата от 1 838,
67 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.05.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 56, 06 лв. главница, представляваща цена
на услугата дялово разпределение, сумата от 123, 80 лв. мораторна лихва върху
главницата за стойността на потребената топлинна енергия за периода 10.07.2015
г. – 08.12.2017 г. и сумата от 12, 61
лв. мораторна лихва върху главницата за цената на дяловото разпределение, ведно
със законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата. Моли съда да постанови решение, с което
осъди ответниците да му заплатят разделно – всеки по 1/2 от посочените суми.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответниците О.С.М. и Г.С.К., с който оспорват исковете по основание и
размер. Оспорват качеството си на клиенти на топлинна енергия за битови нужди
за исковия период, наличието на облигационно правоотношение с ищцовото
дружество и фирмата за дялово разпределение. Позовават се на изтекла
погасителна давност.
Пред настоящата инстанция не се поддържат оплаквания
във връзка с качеството на ответниците на клиенти на топлина енергия,
съществуването на облигационно правоотношение между страните през исковия
период, осъществената доставка на топлинна енергия, както и стойността на
последната, извършването на услугата дялово разпределение и стойността на
последното, поради което тези въпроси са извън предмета на въззивна проверка,
очертан с въззивната жалба, по арг. от нормата на чл.269 ГПК.
Спорът относно главницата се съсредоточава до
приложения от първоинстанционния съд институт на погасителната давност, поради
което от страна на въззивния съд следва да бъдат обсъдени наведените от
жалбоподателя оплаквания в тази връзка.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца,
одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
„Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят.
С Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от
10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г., приложими в
случая с оглед заявения исков период, е въведен различен момент, от който
вземанията на ищеца стават изискуеми. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014
г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл.32, ал.1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността
на фактурата по чл.32, ал.2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача.
Настоящият иск е предявен на 07.02.2018 г., поради
което погасени по давност се явяват вземанията, чиято изискуемост е настъпила
преди 07.02.2015 г., каквито в случая се явяват вземанията за периода м.05.2014
г. – м.01.2015 г., с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните
дължими суми за топлинна енергия, а именно – от датата на възникването им по
арг. от чл.114, ал.2 ЗЗД, поради което неоснователни се явяват оплакванията на
жалбоподателя, че не са налице погасени по давност вземания. Жалбоподателят
основава тези си оплаквания на съображения относно момента, от който стават
изискуеми вземанията по общата фактура от 31.07.2015 г., които обаче не могат
да бъдат споделени, тъй като релевантен в случая е периодът на потребление, а не
датата на издаване на общата фактура.
Възражението на жалбоподателя, че за публикуване на
процесните фактури са били съставени констативни протоколи, които не са били
представени, тъй като първоинстанционният съд не му е дал указания в този
смисъл, е неотносимо към преценката на съда относно началния момент, от който
тече давността. Това възражение има отношение към претенцията на ищеца за
мораторна лихва върху главницата за топлинната енергия, която в случая е била
частично уважена от първоинстанционния съд и по отношение на размера на която
жалбоподателят не навежда оплаквания. Само за пълнота, следва да се посочи, че
съдът не дължи указания на страната относно конкретните доказателства, които
следва да ангажира, за да се приеме претенцията й за основателна.
От страна на жалбоподателя не са релевирани доводи във
връзка с формираните от съда изводи относно размера на погасеното по давност
вземане, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка.
Неотносими се явяват оплакванията на жалбоподателя за
неправилност на изводите на съда, че не
се дължи мораторна лихва върху цената на дяловото разпределение, тъй като не се
установява да е била отправена покана до длъжника, с която последният да бъде
поставен в забава. Такива изводи от страна на първоинстанционния съд не са
формирани. Изложени са мотиви, че претенцията за мораторна лихва е установена
по своето основание, като след приложение института на погасителната давност,
искът е уважен частично.
С оглед изложеното и поради изчерпване на предмета на
въззивна проверка, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По
разноските:
Предвид неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответниците по жалбата имат право на разноски. Заявена
е претенция за присъждане на такива. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.1
на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, само когато е доказано извършването на
разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.
По делото не са ангажирани доказателства за направени разноски от страна на
въззиваемите, поради което такива не следва да им се присъждат.
Съдът
констатира, че СРС е изложил мотиви, че погасена по давност се явява
главницата, чиято изискуемост е настъпила преди 07.02.2015 г. Същевременно, в диспозитива
на решението искът за главницата е отхвърлен за периода м.05.2014 г. – 14.08.2015
г. От страна на въззивния съд са формирани мотиви, които съвпадат с тези на
СРС, че погасени по давност са вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди
07.02.2015 г., каквито в случая се явяват вземанията за периода м.05.2014 г. – м.01.2015
г., с оглед на което след връщане делото на СРС следва да бъде развито
производство за отстраняване констатираната очевидна фактическа грешка относно
периода, за който са отхвърлени исковете за главницата.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 57446 от 04.03.2020 г., постановено по гр.д. № 8731/2018 г. на СРС, ГО, 33 състав, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу О.С.М., ЕГН ********** иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ за сумата над 228, 16 лв. до пълния предявен размер от 947, 37 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия и дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „*******, аб. № 210005, за периода м.05.2014 г. – м.01.2015 г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД – за сумата над 15, 92 лв. до пълния предявен размер от 68, 21 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу Г.С.К., ЕГН ********** иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ за сумата над 228, 16 лв. до пълния предявен размер от 947, 37 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия и дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „*******, аб. № 210005, за периода м.05.2014 г. – м.01.2015 г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД – за сумата над 15, 92 лв. до пълния предявен размер от 68, 21 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Решението в частта, с която са уважени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
ВРЪЩА гр. д. № 8731/2018 г. на СРС, ГО, 33 състав,
с оглед развитие на производство по чл.247 ГПК съобразно мотивите на настоящото
решение.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.